Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (8)

8.

Как да съобщиш на някого, че жена му има връзка със съпруга ти? Едва ли е подходяща тема за вечерно парти.

Може би си играя с огъня, но реших, че имам нужда да се случи нещо земетръсно. Не ми е достатъчно да чакам, да свалям по килограм на седмица и да се надявам, че Саския или Робърт ще изпитат угризения и ще скъсат. Трябва да поема контрола.

Питам се дали някой от тях е мислил какво ще се случи с Джош, когато се разбере. Той едва ли ще остане в сериала. Не мога да си представя унижението. Дали очакват, че ще бъде просто джентълмен и ще отстъпи встрани, губейки и работата си междувременно? Направо съм възмутена от негово име.

Но не мога просто да вдигна телефона и да му кажа, че с брака му изглежда е свършено.

Обаче знам къде живее и кога има голяма вероятност да е сам у дома.

Просто трябва да събера кураж да го направя.

 

 

Реших да поканя Алис, сестрата на Робърт, на вечеря. Не знам как да ви обясня колко огромен жест е това от моя страна. Нека кажем само, че Робърт обожава малката си сестричка. Аз, от друга страна, предпочитам да ме заключат в огромно студио за йога, подгизнало от потта на Саския, и да ме принудят да правя йога пози при четирийсет и пет градуса цяла седмица, отколкото да прекарам един час с нея.

Знам, че звучи ужасно. Тя е роднина на съпруга ми и единствена сестра. Щеше да е много неприятно, ако той изпитваше към някой мой близък това, което аз изпитвам към Алис. Не че не съм се опитвала. Когато с него се запознахме, с радост разбрах, че Алис е само две години по-млада от мен. Представих си, че ще станем най-добри приятелки, съюзници и довереници. И тогава тя ни дойде на гости.

Изпитах страхопочитание още в първия миг. От нея просто се излъчваше готиност. Струеше някак от избелелите джинси, равните балетни пантофки, раираната тениска и артистично преметнатия шал, ала Одри Хепбърн, а не като на продавачка на лук, както изглеждам аз, когато опитам нещо такова. Тя имаше дълга руса коса, рошава точно колкото трябва, съвършено очертани с черно очи и цигара, която висеше от ъгълчето на устата й. И не излъчваше само готиност, а и увереност. Нещо, което на мен винаги не ми е достигало. Бях си фантазирала как ме поглежда с благоговение, когато я въвеждам в живота в големия град.

Да се каже, че Алис е разглезена, е все едно да кажем, че Хитлер е леко отмъстителен. Много бързо стана ясно, че винаги получава това, което иска. Бях взела билети за представление в националния театър — пари, които не можех да си позволя, но исках да направя добро впечатление. Алис веднага недвусмислено показа, че иска Робърт само за себе си. Кандидат-актриса (цялото му семейство са актьори; винаги съм си представяла дома им като столицата на актьорската гилдия), тя отчаяно искаше да види пиесата, но когато разбра, че билетите са три, заби пети като Вайълет Елизабет Бот^[1] и буквално каза следното: „Дошла съм да видя теб. Не искам да прекарвам цяла вечер с нея“, и то пред мен. Чаках Робърт да й каже да не се държи така, но той ме дръпна настрани и ми сподели, че тя може би има право. Затова отидоха само двамата. Дори не се опитаха да продадат третия билет, за да ми върнат парите.

Ако трябва да съм честна, тя беше само на осемнайсет, когато се запознахме. Предполагах, че ще порасне и по някое време ще осъзнае, че не е центърът на вселената, но това така и не се случи. Влезе в RADA следващата година и затова всеки път, когато ходехме на гости на родителите му през празниците, трябваше да слушам как целият род (Робърт включително) се хвали как това било най-доброто училище по актьорско майсторство в света и само най-надарените имали шанса да влязат (което намекваше, че всички други неталантливи и незначителни създания могат да се обучават в Школата по публична реч и актьорско майсторство в Северен Лондон).

По някаква причина Робърт никога не се засегна от това, така както аз се засягах. Той също като родителите си беше убеден, че сестра му е чудо невиждано. Тук е мястото да обясня, че обожавам родителите му. Те просто имат сляпо петно, нищо повече. И това сляпо петно се нарича Алис.

Както и да е, схванахте картинката. Тя беше разглезена и разлигавена до непоносима степен.

Но трябва да знаете още нещо за нея. Сега наближава четирийсетте. На трийсет и осем е. И никога не е работила професионално като актриса. Е, аз също. Но тя все още се нарича актриса, докато аз отдавна приех, че работя в сладкарница. Тя все още ходи по семинари и отворени прослушвания и говори за себе си така, сякаш има пълен график с първокласни ангажименти. Той наистина е пълен, само че никой не й плаща. Тя е от онези деветдесет и девет процента, които никога не са работили, колкото и усилено да опитват. И никога не е работила и друго. Доколкото знам, все още родителите й я издържат. НА ТРИЙСЕТ И ОСЕМ ГОДИНИ! Живее в апартамент, който те й купиха в Излингтън. И внасят месечна издръжка в банковата й сметка. И всички се преструваме, че нищо не се е случило. Между прослушванията тя се потапя в различни артистични търсения, които до едно се оказват безплодни.

И въпреки това все още има нахалството да се държи с мен като с някаква по-нисша форма на живот, защото съм се отказала от шанса да бъда безработна позьорка и съм се хванала на платена работа.

Много дълго се опитвах да се разбирам с нея. Робърт също си има сляпо петно и никога не чува нито една критика към сестра си, освен това не искам да ставам човек, който злослови по адрес на семейството на партньора си при всяка възможност. Но гостуванията й започнаха да стават непоносими. Беше ми все по-трудно да я слушам как философства за актьорството и пропуснатите на косъм шансове (винаги беше една от избраните две кандидатки за всяка роля, според нея), как режисьорите й се обаждали да й кажат, че отчаяно търсят подходяща за нея роля, макар да знаех, че всичко това са глупости. При други обстоятелства може би щях да я съжалявам, но поради цялото й отношение и тенденцията на семейство Уестмор да се държат с нея като с някаква неоткрита още звезда, ми беше невъзможно.

Затова отдавна спрях да я каня. Ако се появеше, предлагах на Робърт да се видят само двамата. (Опитвах се да прозвучи сякаш го правя заради нея.) И когато бях принудена да я виждам — на Коледа, сватби и погребения, — полагах големи усилия да мълча и да изтърпя как ме изключват от разговора си.

Алис не се омъжи (твърде ангажирана е със себе си). И не роди деца, защото тогава, разбира се, щеше да се очаква да поеме някаква отговорност и да мисли за друг, освен за себе си.

Джорджия я нарича „Бейби Джейн“, но само когато Робърт не чува.

Така или иначе в усилията си да правя неща, които ще го накарат да ме мисли за невероятна съпруга, аз писах мейл на Алис и я поканих на вечеря в събота. Макар да съм сигурна, че би искала да не присъствам, възможността да прекара време с големия си брат, наред с безплатна храна и пиячка, явно се оказа неустоима. Получих краткото: „Добре, супер“ след минути.

— Леля Алис ще дойде през уикенда — казвам на Джорджия, докато се приготвя за училище.

— О, боже, наистина ли? Кога?

— В събота вечер.

Лицето й посърва. Вече знам, че има планове, и не смятам да нарушавам социалните ангажименти на седемнайсетгодишната си дъщеря в последния момент.

— Знам, че ще излизаш, но ще е хубаво да останеш колкото да кажеш „здрасти“.

Тя видимо се отпуска.

— Добре. Но ще трябва да ме защитаваш, ако започне пак с лекцията.

Лекцията е нещо като код между нас. Алис винаги е приемала за даденост, че Джорджия ще иска да последва стъпките на семейството и ще кандидатства актьорско майсторство. Новината, че ще учи медицина и изобщо няма намерение да става актриса, бе посрещната с нещо, което мога да опиша само като смайване.

— Всички Уестмор учат актьорско майсторство — каза Алис, сякаш цитираше Библията.

— Е, аз ще съм изключение — отвърна Джорджия през смях. Някак винаги успява да поръси прозренията на леля си с щипката сол, която те заслужават.

— Но… — заекна Алис. За секунда се зачудих дали няма да поиска ароматни соли заради шока. Не бих се учудила. Вместо това тя ме погледна обвинително.

— Сигурно го е наследила от теб.

— Ами… аз учих актьорско майсторство — казах плахо.

— О, да, все забравям — отвърна тя. — Изглежда някак невероятно. — Това, разбира се, от нейната уста, има възможно най-гадното значение.

— Ха! — изсумтя Джорджия и аз отново се изумих на начина, по който третира злобните забележки на Алис като шеги. Това я правеше недосегаема. — Честно, лельо Алис, просто не ме интересува. Доволна съм от това, което си избрах.

Алис се впусна в дълги (и отегчителни) дитирамби за благородното актьорско изкуство и колко е важно да изразяваш креативността си, а не да си в плен на работа, която те задушава. Потиснах порива да изтъкна, че това важи само за нейния случай, защото родителите й все още я издържат, а Джорджия иска да си проправи сама път в живота. Оставих я да каканиже, а Робърт кимаше мъдро от време на време.

Тази реч се повтаряше често оттогава и е известна като „лекцията“, за мен и Джорджия.

— Добре, обещавам — казвам и сега. — Просто реших, че на баща ти ще му е приятно.

Когато съобщавам новината на Робърт, наистина за миг ми става гадно, че това означава толкова много за него. Наистина ли пречех на връзката му с единствената му сестра толкова много само защото не я харесвах? Това чувство не трая дълго обаче. Тя е кошмарна, а той… е, нали знаете какъв е. Все пак съм сигурна, че постъпвам правилно. Издигнах се с няколко градуса по Скалата на Съвършената съпруга.

— Джордж тук ли ще е? — пита той на път към вратата.

— Тя ще излиза, но ще остане колкото да я поздрави.

— Само колкото да си получи лекцията — казва той и се смее. Аз съм смаяна. Нямах представа, че знае за нашата тайна шега. Това ме умилостивява малко. Мъничко.

— Точно така.

В събота сутрин излизам уж за да отида до хранителния магазин в „Селфриджис“ и да купя нещо вкусно за вечерята. Всъщност вече съм купила всичко от местните магазини и то ме чака в хладилника в сладкарницата, откъдето ще го взема по-късно.

В действителност тръгвам към Ричмънд. Освен ако не се е събудила без един крак, Саския ще се отправи в обратната посока за курса в „Уест1 Хот Йога!“ Не ми е добре. Треперя. Чудя се какви ги върша, за бога.

Опитвам да се успокоя, като си мисля за предстоящата вечер с Алис. Винаги това е била моята стратегия с нея. Опитвам се да измисля спокойни и овладени отговори на всеки обиден коментар към мен, за да не си изпусна нервите. Доста е терапевтично. Опитвам се да мисля за най-злобното и нетактично нещо, което някога ми е казвала. Накрая се колебая между две: „Всъщност ще си почти хубава, ако отслабнеш“. Това го каза преди две години, когато празнувахме Коледа със семейството на Робърт и аз се гощавах с прекрасен домашно приготвен пай с месо. Точно това „почти“ ме вбеси. Дори в нейното извратено съзнание да ми правеше комплимент, не можеше да не ме обиди.

И „Толкова се радвам, че Джорджия явно е наследила доста голям дял от гените на Уестмор. Поне не трябва да се тревожи какво яде“. Сякаш нейната кльощава фигура бе естествена, а не резултат от сериозни лишения в комбинация с двайсет марлборо на ден. И сякаш Робърт не прекарваше часове във фитнеса, за да не излезе от форма.

Когато казва такива неща, единственото, което мога да направя, е да се въздържам да не я убия. А доста след това се сещам как да й отвърна супер забавно. Но трябва време. Когато си позволявам да вдигна поглед, влакът вече наближава Ричмънд. Вървя до мястото, където къщите са по-големи и по-далече от улицата. Помня ниската каменна стена с ружи зад нея и орлови нокти увиснали над ръба. Като идилия от пощенска картичка.

Забелязвам я надолу по улицата и забавям крачка. Няма начин да разбера дали Саския вече е отишла на йога. Поглеждам часа — има десет минути до началото на курса. Мисля си да й изпратя съобщение, но не знам какво да кажа, как да я попитам дали е вече там — може да й се стори странно. Но вече съм тук и не искам да изгубя кураж. Подготвям наум речта си — обяснявам, че съм била в района и съм се отбила просто по случайност. Тя ще си помисли, че я преследвам, но пак по-добре, отколкото да разбере какво всъщност правя.

Преди да го измисля, стигам до портата им. На алеята има кола, но може да е на всеки от тях. Някак успявам да натисна звънеца и да не избягам.

Чакането е агония. После чувам как някой приближава. Мъжка кашлица.

Изражението на Джош ми подсказва, че съм му позната, но не е сигурен откъде.

— Здрасти.

И тогава се сеща.

— О, Пола, нали? В първия момент не се сетих. Какво правиш тук, за бога?

Той е открит и дружелюбен — макар и малко смаян, — и ми става ясно, че няма никаква представа какво смятам да му кажа.

— Ами… Саския тук ли е?

Той изглежда много объркан. Очевидно Саския не го е осведомила за разцъфващото ни приятелство.

— Не. Среща ли имате?

— Не. Просто се видяхме веднъж-дваж наскоро и… Виж Джош, знам, че ще ти прозвучи странно, но дойдох да се видя с теб. Може ли да поговорим?

Той изглежда притеснен. Сигурна съм, че провалям плановете му за спокоен почивен ден и се чувствам ужасно, че все още няма представа колко много ще го проваля. Мисли си, че това е някакво леко неудобство, когато всъщност смятам да му съсипя живота. Почти се отказвам.

— Разбира се. Ами… искаш ли да влезеш? Всичко наред ли е… Робърт…?

Разбира се, той предполага, че ще му кажа, че една от най-големите му звезди е болен или в клиника, или нещо такова.

— Да. Не е за работа. Не съвсем.

Следвам го през коридора към кухнята.

— Кафе? — пита той и аз приемам само защото винаги ми е било трудно да откажа, когато някой ми предлага кофеин. Но знам, че трябва да го отърва от мъките му възможно най-скоро.

— Просто ще ти кажа това — започвам и той спира с филтъра в ръка. Тези думи не вещаят нищо добро. Има хубави ръце. Способни, би казала мама. Тя обича мъжът да има способни ръце.

— Мисля си… случи се нещо, което… мисля, че Робърт и Саския имат връзка.

Той буквално се разсмива.

— Какво? Не ставай глупава.

— Съжалявам, Джош. Истина е. Прочетох съобщение.

Цветът се отцеди от лицето му.

— Покажи ми.

— Не мога, нямам паролата на Робърт, затова не можах да го снимам или нещо подобно, но го знам наизуст.

Той сяда на едно високо столче, забравил за кафето. Наистина ще ми дойде добре малко кофеин, но не върви да поискам.

— А как го видя тогава?

Обясних му цялата история. Прозвуча напълно недостоверно дори в моите уши, трябва да отбележа. Изражението му не се промени.

— Е, какво пишеше? Продължавай.

Поемам дълбоко дъх. Трябва да го предам абсолютно точно.

— Господи. Удивителна. Тази вечер бяхме на косъм. Удивителна. На косъм! Дано Пола се е вързала. Удивителна, удивителна, удивителна. Не ми е приятно да я лъжа така. Удивителна. Обичам те. Целувки, целувки, целувки.

Сядам и го гледам, не знам какво да кажа сега. Той прокарва ръка през късата си коса.

— А после разрових нещата му и открих едно нещо. Сърце. Може би като любовен сувенир, не знам. Имаше и картичка…

Повтарям думите от картичката, включително двете целувки накрая, не искам да пропусна нищо.

Той мълчи за секунда и пита:

— Ти имаше ли някаква представа?

Клатя глава.

— Не. Е, понякога съм се чудила дали не кръшва…

Тъй като нямах доказателство, което да му покажа, ми хрумна, че може да помисли всичко това за някаква измишльотина. Да реши, че съм фантазьорка, която завижда на красивата му жена.

— Ами ти…?

Той ме погледна, сякаш съм луда.

— Господи, не! Никога. Значи той си призна, така ли?

Замълчах за ефект. Исках да чуе внимателно думите ми.

— Още не съм му казала, че зная.

— Днес ли разбра?

— Не. Преди две седмици. Джош, работата е там, че…

Все още стоях права и се чувствах малко замаяна, затова си дръпнах едно от бар столчетата.

— Искам да те помоля да не говориш сега с нея. Със Саския. Знам, че звучи нелепо. Сигурно много искаш да й се обадиш и да я попиташ какво става, по дяволите. И аз се чувствах така, когато разбрах. Но се тревожа, че ако разберат, че знаем, това само ще им даде извинение да го направят официално…

— Не — казва той, звучи като ранено животно.

— Съжалявам, че трябваше аз да ти го съобщя.

— Ще го убия, мамка му! — казва той и едва се сдържам да не му напомня, че за танго са нужни двама.

— Нареди се на опашката.

Той не се смее, както се надявам. Разбира се, че няма да се смее, току-що разбих целия му свят.

— Не каза ли, че си се срещала с нея? — пита той, сякаш едва сега го е проумял.

— Да, но…

Прекъсва ме:

— Откога продължава това?

— Нямам представа. Нищо не се е променило, точно затова всичко е така объркващо.

— Мислиш, че… че става дума за месеци? Години?

— Не зная. Честно. Казах ти всичко, което знам.

— И си напълно сигурна, така ли? Искам да кажа за онова съобщение и че наистина е от Сас?

— Да. Освен ако не е записал някоя друга в телефона си под името Саския.

Той се хваща за това, сякаш му предлагам спасително въже насред морска буря. Скача и започва да крачи напред-назад.

— Това трябва да е. Защо ще рискува да го хванеш така?

Няма да лъжа, че и аз съм си го мислила. Но реших, че съм права. Може би ако запише друга жена под името Саския, ще я предпази, но защо да си навлича толкова неприятности. Работата е там, че Робърт никога не е предполагал, че ще видя нещо уличаващо. Нямал е причина да измисли подобна заблуда.

Но съмненията на Джош ми дават спасителна мрежа.

— Може би това е още една причина да не говориш с нея сега. Представи си, че бъркам и я обвиниш за нещо, което не е направила. Знаеш ли й паролата?

Той кима.

— Разбира се.

Това леко ме изненадва.

— Наистина ли? Аз нямам представа каква е паролата на Робърт. Той използва онова за пръстовия отпечатък.

— Със Сас винаги си споделяме такива неща. Точно затова всичко е толкова…

— Но никога не си й преглеждал телефона?

Той ме поглежда така, сякаш го обвинявам, че е отмъкнал инвалидната количка на пенсионер.

— Разбира се, че не!

— Е, може би е време да започнеш и да провериш дали има други съобщения между тях. Това ще потвърди подозренията ми, или пък ще ги опровергае. Кой знае.

— Мамка му! — казва той и се тръшва отново на един от столовете до разкошната стара дървена маса в средата на кухнята. Сега съм малко по-спокойна, че няма да прецака всичко веднага, и започвам да забелязвам колко стилно е обзаведен домът им. Като от списание. Прекрасен. — Наистина не искам да ставам такъв човек.

Решавам, че трябва да изчакам, преди да го посветя в плана си. Не е готов.

— Само те моля да ми обещаеш да не казваш нищо, докато не говорим отново. Трябва да се разберем какво ще правим и кога ще го правим. Иначе, ако се скараш със Саския, тя ще отиде право при Робърт, ще му каже и няма да мога да сторя нищо. Моля те, Джош, единственото, заради което не съм полудяла все още, е усещането, че в момента държа всички карти.

Макар да личи, че е съсипан, той е свестен човек. Мъчно му е за мен. Знам, че цялото му същество крещи да тръгва към Мерилебон, да я извлече от тъпия курс по йога и да настоява за истината, но не мисля, че ще го направи.

Пита ме за любовния сувенир и аз му го описвам възможно най-добре. Бележката. „С“-то.

— Наистина съжалявам, че аз трябваше да ти кажа това. Просто си помислих, че заслужаваш да знаеш…

— Постъпи правилно — казва той и това е някакво облекчение. — За теб е също толкова лошо, колкото и за мен, и знам, че не е лесно.

Разменяме си телефонните номера, преди да тръгна. Записвам го като „Гейл“. Не съм глупава.

 

 

Робърт е в добро настроение. Откакто му казах, че съм поканила Алис, все ми се усмихва. Доста е изнервящо. С Джорджия са изчистили апартамента. Нямам никаква представа как я е навил за това в събота сутрин. Вероятно с подкуп. Някакво тайно споразумение да нарушат мое вето.

Всъщност не ми пука. Джорджия е възможно най-разумна за тийнейджър относно важността на изпитите. Робърт винаги е успявал да оцени това по-добре от мен. Аз имам склонността да се паникьосвам. Все чувствам нужда постоянно да й напомням да не се провали. Направо чувам как майка ми го повтаряше на мен, макар че тогава се ядосвах, че ми вярва толкова малко, но не мога да се спра да не каканижа.

Днес мълча. Отчасти защото съм толкова облекчена, че не трябва да чистя. Концентрирам се върху непосредствената си задача — вадя покупките, които взех от сладкарницата на път за дома (едва се откачих от Майра, толкова бе любопитна за подробностите) и ги прибирам в хладилника. Усмихвай се, повтарям си. Всичко това е безсмислено, ако някак се издадеш.

— Какво прави Алис напоследък? Има ли нещо ново? — Робърт говори по телефона със сестра си веднъж седмично. Аз отдавна спрях да питам за новини.

Той се смее доста сухо.

— Обичайното. Мисля, че е имала гадже за известно време, но като че ли са скъсали.

Алис винаги има безкраен низ от богати, обикновено по-възрастни гаджета. Ако питате мен, тя е от хората, които обожават конфликтите. Обича възходите и спадовете, скандалите и истеричните раздели, следвани от мъчителни извинения и обещания за промяна. Веднъж я попитах — когато все още се преструвах, че искам да се сближа с нея заради Робърт — защо винаги я привличат драматични връзки, а тя вдигна вежда, дръпна дълго от цигарата и каза:

— Защото ме карат да се чувствам жива.

Някак си успях да не се разсмея. Но това е Алис. Тя винаги играе в своя филм. Обикновено френски и неразбираем, черно-бял, предполагам.

— Е, сигурно вече се е хванала с някой друг — казва Робърт, в усилие да поддържа разговора.

— Като я познавам — съгласявам се аз.

— Ще ми се да се установи с някого — казва той. Всъщност никога не сме говорили за това, поне от години, защото аз бях тази, която изричаше тези думи, а Робърт заемаше отбранителна позиция и казваше нещо сопнато, в смисъл че Алис е свободен дух или пеперуда. Затова съм учудена да го чуя от неговата уста. И дори изненадана, защото ми се струва, че подобно отношение би трябвало да е последното нещо в ума му напоследък.

— Знам. Но едва ли ще ни благодари, ако й го кажем.

— Така е — отвръща той. — Най-добре да не даваме съвети по този въпрос.

 

 

Алис пристига сред вихър от копринени шалове и „Шанел“ номер 5. Електронна цигара виси изискано между пръстите на дясната й ръка, а в лявата стиска бутилка с нещо газирано.

Хвърля се към брат си, целува шумно въздуха до бузите му, после прави същото с Джорджия и не така ентусиазирано с мен. Буквално чувам как изрича: „Муа! Муа!“ до ушите ми. Изглежда добре с раираната блуза и избелелите подгънати джинси. Балетни пантофки на краката. В общи линии същите дрехи, с които я видях за първи път преди почти двайсет години. Дългата й руса коса е разделена на път и леко разрошена. Зелените очи са очертани с черно. Все още е красавица, в това няма съмнение.

— Отслабнала си. — Задържа ме на ръка разстояние, а Робърт и Джорджия се обръщат към нас. Изчервявам се виновно. Може да се разчита на вманиачената по тези неща Алис да забележи — тънка е като вейка дори сега.

— О, не мисля. Може би мъничко. Ходихме на разходка… — добавям, сякаш съм била в толкова лоша форма, че една разходка до Хийт може да доведе до видима разлика. Макар че вероятно не е далеч от истината.

Тя ме сграбчва през кръста и аз се сгърчвам. Както винаги, съм с широка блуза и клин. Тя обаче не ме пуска, като търговец, който оглежда добитък на пазара.

— Отслабнала си. Определено.

— Всъщност, мамо, наистина изглеждаш малко отслабнала — усмихва ми се широко Джорджия. Знам колко важно е за нея да вляза във форма.

Всъщност дори съм малко поласкана, че Алис забеляза, но после си спомням колко обсебена е била винаги от моята пълнота. Тя е фашист в това отношение. За нея една жена да си позволи да напълнее е равносилно на това да не си гледа децата. Винаги когато има връзка с женен мъж, не пропуска да заяви многозначително, че жена му се е „занемарила“, като с това намеква, че вината си е нейна, задето съпругът й е залитнал по кльощава нарцистична кучка, която по цял ден се грижи за външния си вид. И винаги поглежда към мен.

Слава богу, Робърт вече е загубил интерес към състоянието на тялото ми.

— Какво да ти налея, Алис? Това шампанско студено ли е?

Тя му подава бутилката.

— Всъщност не, но ще свърши работа.

— Имаме студено — казвам аз с огромна усмивка. Шампанското беше в списъка ми с любимите неща на Алис и купих една бутилка.

— Така ли? — поглежда ме объркано Робърт. Никога нямаме шампанско.

— Купих — отвръщам. — Случаят е специален.

Той ме възнаграждава с усмивка, доволен, че съм угодила на скъпите вкусове на сестра му.

— Отлично. Ще сложа това в хладилника за по-късно, става ли?

— Алис, изглеждаш разкошно, както винаги — казвам аз с широко отворени очи и без помен от сарказъм.

Тя се опитва да скромничи:

— О, не, просто облякох някакви стари парцали. — Едва не се изсмивам. Аз съм много по-добра актриса от нея.

Настаняваме се на кухненската маса, вратите към малкия балкон са отворени, тъй като вечерта е прекрасна. Алис започва монолога си, наречен „Моята история“ — което в общи линии означава, че говори за себе си и невероятния си живот през следващия половин час. Има и истории за някакви мъже, които я водили в Южна Франция, и нежелани обожатели, които били почти мъртви от копнеж по нея.

В това време аз усещам как се изключвам и само я гледам. Въпреки подозренията ми за ботокс (платен кой знае от кого), кожата й започва да изглежда малко изтъняла. Тънки бръчици пълзят като лози около очите. Внезапно всичко това ми се струва някак трагично. Да си човек, за когото външният вид е най-важното нещо. Да се възприемаш като поразителна красавица цял живот само за да гледаш как започваш да вехнеш, преди нещо друго да е започнало да има значение за теб. Аз поне спрях да разчитам на външния си вид още преди години. Не мога да си представя колко изморително би било.

Това, което всъщност ме настрои срещу Алис, когато се запознахме, не беше пълното й пренебрежение към мен, а увереността й. Тя винаги знае, че всички в стаята са я забелязали. Помня как веднъж ми се оплакваше, че момичетата не я харесвали, защото се чувствали застрашени от красотата й. Винаги е била майстор на самохвалното скромничене. Горката аз, горката аз — между другото, забелязахте ли, че съм разкошна? Тя имаше абсолютна вяра във факта, че хората не искат да им е приятелка, защото й завиждат.

От друга страна, аз си мислех, че се отнася с пренебрежение към мен, защото съм смотана. Провинциална, необиграна, за разлика от нейната бляскава градска изисканост. Отне ми години да разбера, че просто се страхува, че ще стана по-важна за Робърт от нея.

Ставам и започвам да приготвям храната. Маслините са вече на масата и докато говори, Алис гризе една. Предястието е салата с козе сирене, почти готова, само трябва леко да запека сиренето на скара. Сирене, което тя само ще опита, ще обяви за вкусно и ще остави. В момента ми се ще да можех да направя същото, но изглежда толкова апетитно, че си давам свободна вечер от диетата. Вечерта и без това е достатъчно травмираща.

— Е — казвам аз в усилие да се държа приятелски, — какво става с теб? Робърт не спомена ли, че подготвяш някакво ново представление?

Наистина го спомена преди няколко седмици, преди да се роди новата ми същност. Знам, защото когато затвори телефона, ми каза, че Алис е решила да напише и постави пиеса за собствения си забележителен живот, а аз казах нещо от рода на: „Боже Господи, кой ще гледа това?“

Лицето й се озарява — още една възможност да поговори за себе си.

— Да! Още съм на ранен етап обаче. Просто си помислих, че имам толкова необикновени истории, които да разкажа, че трябва да ги запиша на хартия. Търся режисьор в момента.

— Страхотно — казвам аз. Не е. Чувала съм много версии на същото, пиеси, които Алис е на косъм да постави или в които да играе. Нито една от тях не видя бял свят. — Къде смяташ да я поставиш?

Тя завърта шампанското в чашата си.

— О, ами най-добре ще е на място като „Донмар“…

Джорджия изсумтява, но бързо се възстановява. „Донмар Уеърхаус“ побира около двеста и петдесет души. На този свят няма двеста и петдесет души, които биха искали да видят как Алис разказва за себе си, дори пиесата й да бъде играна чак до края на живота й.

— Супер! Не е ли… имам предвид, че трябва да се резервира доста време предварително…

— Е, разбира се — казва тя. — Но част от мен се пита дали няма да е по-добре в по-интимна обстановка. Нали се сещаш, нещо по-задушевно. Като в „Кралската глава“. Или в „Етсетера“.

Заведенията, които споменава, стават все по-малки и по-малки, но тя продължава да мечтае. Една нощ в театър колкото килер, с капацитет за един зрител, ще е най-добре. Може да заведе мъжа, с когото излиза в момента. О, сигурно и Робърт ще иска да отиде. Може да направи две последователни представления. Разбира се, не споделям мислите си.

Виждам как Робърт ме гледа, без съмнение очаква да кажа нещо, затова запазвам изражението си открито и дружелюбно.

— Трябва да разкажеш историята за онзи, който те прослушва за несъществуващия филм. Тя е страхотна. — Знам, че това е една от любимите истории на Алис. Не вярвам и на дума от нея. В нея участва един много привлекателен, успешен мъж (всички мъже, които преследват Алис, са привлекателни и успешни, разбира се), който устройва фалшиво прослушване само за да се срещне с нея. Помня как я вбесих първия път, когато я разказа, защото реакцията ми показваше, че според мен той е някакъв опасен секс маниак и тя трябва да се обади в полицията. Сега я слушам как повтаря историята отново и се смея, и то на правилните места.

Свалям грил тигана от котлона и нареждам сиренето по чиниите. Джорджия приема това като знак, че може да избяга. Следва вихър от прегръдки и парфюм.

— Дори не успях да си поговоря с теб — цупи се Алис.

— Ще се видим скоро. Закъснявам — лъже Джорджия и излита, преди лекцията дори да е започнала.

За жалост това означава, че ще трябва да я изслушам аз.

— Колко жалко — започва Алис още щом вратата се затваря. — Предполагам, че трябва да я оставим да направи своите грешки.

Обикновено тук се хвърлям в защита. Не мога да понасям как си мисли, че знае какво е най-добро за всеки. И по-лошото е, че си въобразява, че всички горят от желание да свършат като нея. Днес си прехапвам езика.

— Точно така. Не можеш да принудиш никого да направи нещо, което не иска.

— Тъжно, но истина. — Тя отпива от шампанското. После насочва вниманието си към брат си. — Е, Роби…

Единствено тя го нарича Роби. А така да не му отива. В началото на връзката ни аз веднъж го нарекох Роб и той ясно ми даде да разбера, че е Робърт.

— … как е великият фермер Джайлс?

Те си говорят щастливи и аз ги оставям, хапвам по малко от сиренето, също като Алис. Чудесно, тя може да стане моят нов модел за подражание.

Робърт се усмихва широко.

— Не е ли чудесно? Трябва да го правим по-често.

Когато тя си тръгва с такси, аз съм изтощена само от усилието да се преструвам, но Робърт е в такова добро настроение, че си струваше. Посяга към червеното вино и налива и на мен.

— Ще се приготвям за лягане — казвам с прозявка. — Ще се върна да изпия това и ще разтребя утре.

— Само ще заредя съдомиялната.

Оставям го. Тръгвам към спалнята да се преоблека. На половината път обаче правя нещо, което никога не съм правила, и заставам пред огледалото в цял ръст само по бельо. Знам, че Алис е права. Дрехите ми станаха по-широки и съм свалила няколко килограма. Ако съм очаквала приятна изненада, то се разочаровам. Сланините се изливат във всички посоки. Ръцете ми се тресат, когато ги движа, а краката ми са се превили в коленете от усилието да носят тази тежест по цял ден. Макар че започвам да се чувствам по-силна, никъде няма и помен от мускул.

Дори да съм отслабнала, не го виждам. Разбира се, не съм оглеждала голото си тяло от много време, така че не съм се виждала най-дебела. Но явно е било повече от това. Била съм огромна.

Напъхвам се нещастно в пижамата (още една широка тениска и клин) и се връщам в кухнята. Робърт е пак до масата, с чаша в ръка.

— Всъщност мисля да си лягам, смазана съм.

— О… — казва той, изглежда разочарован. Не обича да пие сам. Знам, че не мога да позволя да изгубя точките, които съм спечелила тази вечер, затова се насилвам да остана.

— Е, добре, само ще си изпия чашата, щом вече си я налял.

Сядам срещу него.

— Благодаря ти за тази вечер — казва той. — Знам, че понякога е трудна за понасяне, но за мен е много важно да е наблизо.

Още една златна звездичка за мен. Търся някаква тема за разговор — само дотук мога да стигна с разговор от типа „Не е ли чудесно Алис да е с нас?“. Ужасена съм, че ще иска да започнем да я каним всеки уикенд. За щастие съм спасена от нахлуването на Джорджия. Явно е на една-две водки.

— Чисто ли е? — съска тя затворнически.

— Пияна ли сте, мадам? — смее се Робърт.

— Само мъничко. Да ви е останало малко шампанско?

— Не! — отвръщаме в един глас.

— Пияници.

— Сега вече наистина си лягам. — Допивам си виното. — Предлагам и ти да го направиш.

Тя извърта очи към мен, но тръгва към стаята си, махайки с ръка.

— Мислиш ли, че сме ужасни родители, защото седемнайсетгодишната ни дъщеря се прибира подпийнала?

— Защо, ние не сме ли го правили на тази възраст? — пита той с усмивка.

Боже, мисля, че бяхме само с година-две по-големи от Джорджия, когато се запознахме. Колко депресиращо.

— Това беше различно.

Той вдига вежди.

— В какво отношение?

— Нямам представа.

Нещата вървят така добре, че започвам да се чудя дали ще поиска да прави секс с мен. Винаги той инициира нещата. Аз се отказах преди години, защото започнах да се плаша, че само ще погледне многоетажния ми корем и ще ме отблъсне. И не се случва много често. Всъщност рядко. Особено напоследък. Но когато го прави, обикновено е в нощи като тази. Няколко питиета, разговор за доброто старо време, и двамата правим усилие. О, господи! Не и когато знам, че не с мен би искал да бъде.

Навеждам се и го целувам по темето.

— Лека нощ.

Когато си ляга, аз се преструвам на заспала много бързо.