Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (53)

53.
Пола

Отварям и те са там, Джош и Саския. Стоят на прага.

С Робърт прекарахме почти цялата сутрин в различни стаи. Аз кипя от безсилие; той играе ролята на разочарования от невярната си жена съпруг. Нямам представа колко време ще продължава така. Искам само да ми каже истината, за да продължим напред.

Очите ми спират първо на Джош. Чакам някакво окуражаване. Той се усмихва, но имам чувството, че усмивката не стига до очите му. Слагам ръка на рамката на вратата, за да се задържа. Саския не ме поглежда.

— По-добре влезте.

Водя ги право в дневната, където е Робърт. Всякакви подозрения, че Саския може да го е предупредила за това посещение, се разпадат, когато виждам изражението му. Той се изправя да ги посрещне.

Разбира се, трябва да остане в роля — под което имам предвид, че би трябвало да е ядосан на Джош, а не виновен.

— Какво става тук? — реве той към Джош.

— Мисля, че четиримата трябва да си поговорим.

— Не мисля, че имам какво да ти кажа — отвръща Робърт. Чудя се дали е редно да предложа на гостите чай. Не съм сигурна, че има правило в добрия етикет за такива обстоятелства. Решавам, че ще е лоша идея да напусна стаята.

— Е, имаме много какво да си кажем, нали, Сас? — Тя го поглежда, както кученце от приют гледа човека, който най-сетне го води у дома си. И той й се усмихва окуражително. Това е, мисля си. Този поглед ми казва, че са решили да спасят брака си.

Опитвам се да се фокусирам върху важното. Когато започнах всичко това, Джош не беше част от плана. Исках само да изтръгна истината от Робърт. Да му попреча да обяви пред дъщеря ни, че аз съм отговорна за разпадането на брака ни.

— Седнете — успявам да кажа най-сетне. Те се настаняват един до друг на дивана. Саския посяга и хваща ръката на Джош. За първи път ме поглежда. Очаквах да се чувства виновна, но в очите й има само предизвикателство. Робърт, който седи в креслото си, не може да скрие, че и той забелязва това. Маската му пада само за секунда и разкрива шок и болка. Е, все е нещо, нали?

Джош кимва окуражително на Саския. Тя се усмихва немощно.

— Ние… Джоши и аз… решихме, че трябва да се разберем като възрастни…

Изсумтявам. Не мога да се сдържа. Саския не ми обръща внимание.

— … и да прочистим малко атмосферата. Все пак някои от нас ще трябва да работят заедно.

Робърт се обажда, сякаш все още кара по стар сценарии и не се усеща, че всички останали са получили новите версии.

— Няма да е лесно след онова, на което станахме свидетели снощи.

Саския буквално се сепва. Тя явно е предположила, че той ми е признал вече истината.

— И след онова, което ние направихме, Роби. Ти и аз.

Той избухва:

— За какво говориш?

— Аз му казах. За нас. За апартамента. За всичко. — Обръща се към мен с най-разкаяното си изражение. — Не ми е лесно да ти го кажа. — Явно Джош не я е осведомил за всичко. — Много съжалявам, че трябва да чуеш това Пола, но с Роби имахме връзка.

Тя чака бурната ми реакция. Вместо това просто се смея.

— Знам. Знам още откакто те познавам. „Джоши“ не ти ли каза?

— Не ставай смешна — гледа я страшно Робърт в опит да я накара да замълчи. — Не знам каква игра играеш, Саския, но сме тук, за да говорим за Джош и Пола.

— Всъщност не е така, Робърт — казва Джош. — Дойдохме да говорим за теб и Саския.

— Няма нищо между мен и Саския? Колко пъти да ви кажа?

— Роби, аз му казах всичко. Няма смисъл да отричаш повече.

— Тя ми показа това, виж. — Джош вади листчета от джоба си. Вдига едно. „Утре следобед? Казах на П, че съм на голф. Хотел? Или у вас, ако Дж е на работа? Р ХХХ“

— Ех, какъв си ми романтик казвам. Лицето му става лилаво.

Джош чете още едно.

— „Скъпа С…“

— Оооо — обаждам се. — Това е още по-хубаво.

— „… Хиляди извинения за вчера. Просто изревнувах, когато те видях…“

— Добре, стига — крещи Робърт.

— Има и още. — Джош вдига останалите листчета. — Още много, както виждаш.

Робърт поглежда Саския. Тя не отвръща на погледа му.

За миг настъпва тишина и Робърт казва:

— Поне се опитахме да ви предпазим от истината.

Това вече ми идва в повече.

— Откога това е нещо хубаво?

— Предполагам — казва Джош, — че след като се изнесете заедно, щяхме да забележим.

Робърт не му обръща внимание.

— Съжалявам, Пола. Не исках да те нараня. Просто се случи.

— Да не си погълнал речник с клишета? Какво следва? „Не си виновна ти“? „Обичам те, но не съм влюбен в теб“?

Джош се смее тихо.

— Е, откога?

— Мислех, че Саския ти е казала всички подробности — сопва се Робърт.

— Бих искала да ги чуя от теб — казвам аз.

И тогава той най-сетне ми казва всички подробности, които вече зная, и други, които не ми харесват: къде са ходили, ако Джош си е бил у дома (малък, но дискретен хотел в Бейзуотър) и кога е започнало (след особено изтощителни снимки на терен, когато решили да пийнат по нещо в бара на хотела). Слушам го в мълчание. Всъщност не ми пука, изпитвам само научен интерес, така да се каже. Това, което истински ме интересува, е какво се е случило между Саския и Джош.

Накрая Робърт губи инерция:

— Е, да — казва той. — Обичам Саския. — Поглежда я, но тя все така не отвръща на погледа му. — И да, намерихме апартамент и се изнасяме заедно.

— Видя ли? — казвам аз. — Не беше толкова трудно.

Той сумти като сърдито дете.

— Е — продължавам, вече говоря само на него. — Трябва да решим какво ще правим с Джордж. Каквото и да е, трябва да сме единодушни. Без хвърляне на кал. Няма да й казваш за несъществуващата ми връзка с Джош, за да изглеждам аз лошата…

— Няма — казва той и най-сетне има приличието да изглежда малко засрамен.

— За нея ще е огромен шок да разбере, че си имаш приятелка, камо ли да научи, че се изнасяш с нея, затова ще трябва да ограничим щетите. Съгласен ли си?

— Съгласен.

— Нека просто всички се държим като възрастни и разрешим това, без да нараняваме никой друг. Може би е добра идея, например, временно да отидете някъде другаде, а не направо в апартамента. Нека тя свиква постепенно с мисълта, че вече си със Саския. Дори да е само за пред нея — не че окуражавам още лъжи.

— Можем да го направим — казва Робърт. Поглежда към Саския за потвърждение. Тя се взира в ноктите си. Нямам представа дали Робърт усеща, че нещо определено не е наред, но аз усещам.

— Добре. Това е някакво начало — казвам.

Робърт буквално се усмихва, сякаш сега всички сме първи приятели. Накрая ще получи каквото иска. Няма да кажа, че това не ме дразни, но си напомням, че е важен само крайният резултат.

Той се излъчва и казва:

— Пола, трябва да кажа, че се държа много разумно и аз го оценявам. А ти, Джош. Надявам се, че можем да останем приятели.

Наистина го каза. Поглеждам Джош, за да се ухилим заедно, но той като че ли също гледа ноктите на Саския.

Внезапно тя заговаря:

— Всъщност, Роби, нещата се промениха. Аз няма да… Не мисля, че ще се изнеса в апартамента. — Обръща се към Джош и му се усмихва ослепително. Усещам, че ще повърна.

— С Джоши решихме да опитаме отново. Той ми прости… е, ще се опита… и аз му простих… — Тя ме поглежда за миг. Предполагам, че не може да устои на порива да види шока на лицето ми. Опитвам се да остана безизразна. Предчувствах го. Знаех си, че ще стане нещо такова.

Разбира се, истинската драма се разиграва на лицето на Робърт. Устата му зейва. Очите се ококорват. Почти е комично; Или щеше да бъде, ако самата аз не бях така съсипана.

— Много съжалявам — казва Саския. — Просто ми трябваше време да осъзная какво всъщност искам.

Аз, аз, аз. Както винаги, Саския е способна са оправдае всякакви прегрешения като просто каже, че това е искала. А Саския винаги получава каквото иска.

— Радвам се за вас — казвам аз, като се опитвам да прозвуча поне малко сърдечно. Поглеждам Джош. Няма да превърна Саския в център на вниманието. — Надявам се да се получи.

— О, ще се получи — казва тя със снизходителна усмивка.

Робърт е придобил прелестен лилав оттенък.

— Но — запелтечва той. — За какво говориш? Бракът ти е мъртъв, казвала си ми го милион пъти.

— Не мислех трезво.

— Цели две години? — Той повишава тон. — Аз рискувах всичко заради теб.

— И аз заради теб — отвръща Саския. Пак стиска ръката на Джош. Пръстите му като че ли започват да побеляват. — Но нещата се промениха. Случва се. Не се опитвам да те нараня.

— Е, мамка му, справяш се адски добре с това.

— Роби, моля те…

— Значи това беше? След всичко, което преживяхме, всички жертви, които направих за теб…

Тук едва не започвам да се хиля — при мисълта, че Робърт прави жертва за когото и да било. Едва успявам да го накарам да изхвърли боклука.

— … И просто ще ми кажеш, че оставаш с… него? — Изплюва последната дума, сякаш е отрова.

— Да. Съжалявам.

— Спри да повтаряш, че съжаляваш. Не съжаляваш, иначе нямаше да го правиш.

Гледам ту него, ту нея. Джош прави същото. Сякаш сме на Уимбълдън.

Саския замълчава за първи път в живота си, но Робърт още не е приключил.

— Е, само за протокола — значи казваш, че вече не ме обичаш?

Въпросът увисва във въздуха. Игла да падне, ще се чуе.

Всички гледаме Саския. Иде ми да кажа, че ако поне единият от тях успее да канализира и половината от тази емоция на екрана, „Фермерът Джайлс“ щеше да е съвсем различен сериал, но, разбира се, не го правя. Не искам да развалям момента. Все пак нали точно затова работихме през всички тези месеци? За взривяването на Роския? Макар и да се надявах, че ще се случи при други обстоятелства. Саския въздъхва тихо.

— Не. Искам да кажа, да, мисля, че не те обичам. Важното е в случая е, че осъзнах, че още обичам Джош.

Робърт прилича на плюшено кученце след петнайсет рунда с ротвайлер. Сякаш някой е извадил целия му пълнеж. Сгърчва се.

— Не е за вярване.

— Много съжалявам, Роби, но всичко свърши — добавя Саския, в случай че не е разбрал.

— Е… нямам какво да кажа… — отвръща той и на мен почти ми дожалява за него.

Саския пак поглежда към Джош и стиска леко ръката му. Той я възнаграждава с окуражителна усмивка.

— Така е.

Не мога да се насиля да ги погледна, влюбените гълъбчета. Не мога да повярвам и за миг, че това ще приключи добре. Саския е твърде голям нарцисист, за да прекара целия си живот с един мъж. Или може би той просто ще я остави да прави каквото си иска и ще чака търпеливо тя да реши да се върне у дома.

Предполагам, че тук е мястото, където пътищата на всички ни се разделят. Саския и Джош потеглят към залеза, а аз оставам с черупката, която преди се наричаше Робърт. Саския сякаш прочита мислите ми, защото се обръща към Джош, усмихва му се жалостиво и казва:

— Ще се прибираме ли?

Почти съм се изправила, горя от нетърпение да се махнат — макар че не горя от нетърпение да остана сама с Робърт, — когато нещо внезапно ме спира.

Джош ме поглежда и не знам дали си въобразявам, но ми се струва, че ми смигва лекичко.

После слага много внимателно ръката на Саския в нейния скут и казва:

— Е, по дяволите! Слава богу, че всичко свърши.