Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (52)

52.
Пола

Събуждам се в стаята на Джордж и не мога да се ориентирам къде съм. Оставам да лежа за миг, оглеждайки познатите й вещи. Лавици с книги, пръснати гримове, Плюшко, мечето, което й подарих за втория рожден ден, хубавия куфар от „Кат Кидстън“, който купихме, преди да разберем, че всъщност няма да напуска дома. Давам си минута да огледам всичко и тогава ставам и опъвам чаршафите, за да не личи, че някой е спал на леглото.

Няма и следа от Робърт. Вратата на спалнята ни е затворена, затова предполагам, че спи с махмурлук. Оставям го.

Няма повече съобщения от Джош. Няма пропуснати разговори. Слагам маратонките, обличам суичъра над пижамата и тръгвам по улицата. Нарочно не взимам мобилния си. Искам да си прочистя главата и знам, че тичането е най-добрият начин за това. Разбира се, забравила съм, че нямам сутиен, затова трябва да тичам с притисната към гърдите ръка, но все пак успявам да измина почти пет километра. Когато се прибирам обаче, главата ми още жужи. Джорджия се прибира утре и каквото и да се случи, трябва да се уверя, че Робърт няма да я посрещне с думите: „Един обарваше майка ти на партито пред очите на всички…“

Трябва да говоря с Джош и да разбера какво става. Ако Саския му е казала всичко, Робърт ще е принуден да признае истината. Трябва просто да се погрижа да стане по-скоро.

Когато влизам, той седи до кухненската маса като голяма гневна мечка. Ако съм се надявала, че изтрезняването и един хубав сън ще му върнат здравия разум, осъзнавам, че съм сгрешила, когато казва:

— Е, какво ще кажеш в своя защита тази сутрин?

Взимам си мобилния. Дори не ми пука, че ще се обадя на Джош пред него.

— Откажи се, Робърт.

Набирам номера на Джош. Звъни, звъни и накрая ме препраща на гласова поща.

— Не отговаря ли? — пита Робърт със самодоволно изражение. — Вероятно сега моли Саския да го приеме обратно.

— Да бе — казвам. Но вече не съм толкова уверена. — Не ставай смешен.

— Снощи каза някои много обидни неща. — Налива си кафе. Не ми предлага.

— Господи, Робърт! Нямаш ли умора?

— Не можем да подминем това, добре знаеш. Вашата история.

— Забрави за мен и Джош. Няма нищо между нас. Но да, всичко свърши. Това искам аз, това искаш и ти. Край. Вие със Саския вече можете да избягате към залеза. На мен не ми пука. Честно да ти кажа, спря да ми пука още преди месеци. Просто трябва да се държим като възрастни заради Джордж.

Той ме поглежда спокойно.

— Трябваше да помислиш за това снощи.

— Нямам намерение да й казвам за теб и Саския, ако това те тревожи. Можем просто да й кажем, че сме решили да се разделим за известно време. Не искам да промени отношението си към теб, каквото и да става. Държа да го знаеш.

Той още не поддава. Заел е по-висша позиция и си стои там.

— Защото няма какво да й се каже за мен. Но не знам какво ще си помисли за майка си и някакъв непознат мъж, който правят шоу пред пълна с хора стая.

Едва се сдържам да не го ударя. Толкова е доволен от себе си, толкова е изпълнен с праведно възмущение.

Пак набирам Джош. Нищо. Къде е, по дяволите? Мисля си колко пъти Робърт скимтеше, че бил слаб и неефективен. И знам колко убедителна може да бъде Саския. Знам колко много Джош цени брачните клетви, дори и чувствата му към нея да са се променили. Би било типично за човек като нея да го убеди да остане, просто за да ми направи напук.

Нямам представа какво да правя.

И тогава на вратата се звъни.