Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (51)

51.
Саския

Тази сутрин станах супер рано и направих закуска. Това е събитие, ако искате да знаете! Не съм тип домакиня. Обикновено ям зърнена закуска без захар, и дори тя е приготвена от Джош.

Днес обаче намирам зряло авокадо в хладилника и го правя на пюре с малко зехтин и кимион, както видях по телевизията онзи ден, намазвам го на хрупкава филийка и слагам отгоре едно поширано яйце. Моите поширани яйца са пълна катастрофа, няма да ви лъжа. Приличат на мозък и от тях тече вода, така че филийката подгизва за нула време. Но важен е жестът.

Слагам две чинии на поднос с каничка кафе, две чаши и малко мляко, сол и черен пипер. Едва успявам да вдигна проклетото нещо, но го замъквам на горния етаж, като разливам минимално количество. Джош още спи, затова внимателно го будя и му предлагам закуската.

Не мисля, че някой от нас е спал много тази нощ. Усещах, че е буден, и по някое време рискувах и се сгуших до гърба му, като прегърнах топлото му тяло. Той не реагира. Но и не ме отблъсна — все е нещо. Усещах го така солиден, чувствах се сигурна до него. Прошепнах в косата му, че съжалявам, но той не отговори, така че може би все пак беше заспал.

— Не съм гладен — казва сега. Изглежда измъчен. Под красивите му очи има тъмни сенки. Вероятно и аз не изглеждам по-добре.

— Не изглежда годно за ядене, нали? — Плъзгам се под завивките до него. — Знам, че не се ожени за мен заради кулинарните ми умения, хаха!

Той ме възнаграждава с лека усмивка и стомахът ми прави салто. Опитвам се да изчисля колко пари ще изгубя, ако се откажа от наема на апартамента. Май че предизвестието беше три месеца. Може би ще успея да го преотдам на някого.

— Много мило от твоя страна — казва той. — Но ще пия само кафе.

Наливам му една чаша, ръцете ми треперят.

— Всичко ще бъде наред. Ще ти се реванширам. И ще оправя тази история с Пола. Ще кажа на всички, че си смесил антибиотици с алкохол, или нещо такова. Че не си имал представа какво правиш. Ще се обединим и ще се смеем на случилото се.

Той ме гледа. Тъмнокафявите му очи не се откъсват от моите. Искам да протегна ръка и да погаля наболата му брада, но знам, че трябва да изчакам той да направи първия ход.

Чакам.