Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (49)

49.
Саския

Странно колко добре се чувствам, след като си признах всичко. Колкото повече му казвам, толкова повече усещам, че някаква тежест пада от плещите ми. Разбира се, помага и това, че той и без това знае всичко. Нямаше ужасни изненади, макар че вероятно ги е преживял, когато е научил.

Още щом му признах за връзката си, спрях да го тормозя за Пола. Но все пак ме яде. Какво става? Той ми каза, че само са се целунали няколко пъти и това, естествено, е едва единица по скалата на ужасните неща, докато ние с Роби удряме дванайсет. От десет, хаха! И му вярвам. Напълно. Джош е такъв, има принципи.

Но въпреки това искам да науча подробности. Как е започнало? Защо? Дали е било само моментна реакция на разкритията за мен и Робърт? Искал е отмъщение и тя му е била подръка? И вероятно си го е просила. Дали тя си мисли, че ме е надцакала, като е съблазнила съпруга ми? Е, ако иска състезание, няма проблеми. Ще видим коя според него е най-голямата награда.

Мисълта, че всички ми се смеят, е кошмарна, няма да лъжа. Ще съм обект на присмех на работа със седмици. Съпругът ми бе хванат да опитва гърдата на някаква дебелана. Джош каза, че просто ще трябва да не обръщам внимание. Той ще обясни на всички, че е било голяма грешка. Твърде много чаши шампанско. И всичко щяло да утихне. Да се забрави.

Чувствах се голяма лицемерка, че се тревожа за това, след стореното от мен и Роби, но както вече казах, ние винаги сме били дискретни. Е, явно не толкова дискретни, че Джош и Пола да не разберат, но се сещате какво искам да кажа. Никога не са ни хващали на калъп.

Макар че ми е много неприятно и трудно, моля Джоши за прошка. Искрено. Искам да ми прости. Не бих могла да понеса да мисли лошо за мен. Странно, нали? Но той е толкова добър човек. Винаги мисли добро за всички. Не искам аз да съм изключението.

Казва, че ми прощава. И ми пожелава всичко най-хубаво. На мен и на Роби. Объркана съм. Мислех си, че той ще ме моли.

— Не зная — чувам се да казвам. — Всичко вече с различно, нали? — Внезапно се паникьосвам при мисълта да го изгубя.

— Различно ли? — пита той с някак твърде безстрастен глас.

— Сега, след като всичко се разкри. Можем да разберем къде са се объркали нещата. Защо, за бога, направих каквото направих…

— Точно там е работата, Сас — казва той. — Не мисля, че нещо се е объркало. Мислех, че сме щастливи, докато не разбрах.

— Бяхме! — Той ме поглежда скептично. — Аз просто малко се увлякох, нищо повече.

— Ти щеше да ме напуснеш след две седмици, нали? Щеше да заживееш с него и за мен щеше да е невъзможно да остана на тази работа. Това едва ли може да се определи като „поувлякох се“.

Ядосан ми е. Очаквах го. Заслужавам си го. Но това, което ме притеснява най-много, е, че не звучи ядосан. Звучи примирен. Твърде разумен, твърде спокоен. Сякаш всъщност не му пука.

— Всичко това… не знам какво съм си мислила. Не мислех. Моля те, Джоши…

— Няма проблем — казва той и за секунда си позволявам да се надявам. Защото вече знам точно какво искам. След тази експлозия всичко вече е реално — сега искам само съпруга си. Осъзнавам, че дори не съм помислила какво ли става между Робърт и Пола.

— Моля те, Джош. Ние сме силни. Можем да го преодолеем. Обичам те. Никога не съм спирала да те обичам и това е истината — без значение дали ми вярваш.

Той се навежда напред и слага ръка върху моята, стиска я леко.

— Трябва да си лягаме. Да поспим.

Едва когато се събличам, се сещам за телефона си. Пропуснала съм пет обаждания от Роби. И едно съобщение.

Не поддавай. ХХХ

Не отговарям.