Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (44)

44.
Пола

По дяволите, мамка му!

Това не трябваше да се случва.

След разговора със Саския в градината се върнах вътре и се опитах да открия кабинета на Джош. Исках да съм възможно най-подготвена. В другия край на стаята Робърт говореше с непознат за мен мъж. Ако ме е забелязал да се измъквам да говоря с нея, то с нищо не го показваше.

Тръгнах покрай групите от хора в дневната, отворих първата врата, до която стигнах, но се оказа, че е килер. Следващата водеше към стълбище. Тръгнах към третата врата, като си мислех, че трябва да е тя, когато усетих, че Джош е до мен.

Ето насам е прошепна той. Тръгна през четвъртта арка и аз го последвах, като бързо се огледах дали някой ни е забелязал. Там имаше врата вдясно, спомних си, че е за банята, където говорих за първи път със Саския. Джош отвори вратата в дъното и влезе. Уверена, че никой не може да ме види тук, аз го последвах. Затворих вратата.

Стаята беше малка, но красива, с лавици от тъмно дърво по стените. Имаше бюро до прозореца с изглед към малката предна градина и улицата, а върху него стояха компютър и купчина сценарии. От двете страни на (истинската) камина имаше малки кожени дивани, на които могат да седнат само по двама души.

— Това е — каза той. — Та ние ще седнем тук — той посочи един от диваните — заедно.

— Добре — казах. Сърцето ми отново се разбумтя при мисълта, че наистина ще го направим.

— Чувстваш ли се готова?

Кимнах.

— Колкото мога да бъда. Постъпваме правилно, нали?

— Е, не знам, но правим нещо, което ще ни накара да се почувстваме по-добре, затова трябва да е добра идея.

— Сигурно.

Той сложи ръце на раменете ми.

— Виж, Пола, можем да се откажем по всяко време. Ако един от нас не иска да го прави, просто ще го забравим и ще чакаме те да ни кажат истината, когато решат.

— О, боже! Струваше ми се много добър план, но сега имам чувството, че съм просто отмъстителна.

— Да не забравяме, че не ние започнахме това…

— Знам. Но искаме ли да падаме на тяхното ниво?

Той отпусна ръцете си.

— Не зная. По дяволите, може би е глупава идея. Да забраним ли за всичко? Ти решаваш.

— Не зная. Не знам какво да правя.

— Аз също.

— По дяволите! Да хвърлим жребий.

За миг Джош като че ли наистина реши, че това е добра идея.

— Трябва да сме на сто процента сигурни, ако ще го правим. И при най-малкото съмнение се отказваме.

Дори не се поколебах.

— Да се откажем тогава.

Той се засмя.

— Какви сме идиоти.

— Е, поне Саския получи хубаво парти за рождения си ден.

— Ами ако е толкова благодарна, че реши да не ме напусне?

Не можах да се сдържа. Разсмях се и не можех да спра. Мисля, че и двамата изпаднахме в нещо като тиха, породена от облекчението истерия.

— Накарахме я пак да се влюби в теб! Нужни бяха само няколко плата с хапки и чаша шампанско.

— По дяволите! Какво направих?

Облегнах се на бюрото, чувствах се малко замаяна.

— Трябва да станем брачни съветници.

— Съпругата ви си има любовник? Облечете куриер като сервитьор — това ще я накара да поднови брачните си клетви за нула време.

— Недей — казах, като се държах за корема. — Ще получа инфаркт.

— Тревожите се, че съпругът ви изневерява? Предложете му малко козе сирене и доматче на клечка.

Накрая вече се насмяхме. Чувствах се много по-добре. Сякаш съм отворила клапа и съм освободила напрежението.

— Добре — каза Джош накрая. — Трябва да се върнем там. Иначе всички ще се чудят къде сме.

— Сигурен ли си?

— Да.

И това беше. Почти бяхме приключили. Но тогава Джош ме хвана за ръка, когато минах покрай него към вратата — бяхме се разбрали аз да изляза първа, а той да ме последва след няколко минути, просто за всеки случай.

— Сериозно, нямам търпение всичко да свърши — каза той.

Усетих как стомахът ми се превъртя.

— Аз също.

— Това ме подлудява.

Можех да си отдръпна ръката. Можех да тръгна към вратата. Вместо това го погледнах и той задържа погледа ми с красивите си кафяви очи. Чувах приглушената музика отвън, гласове.

Той сложи ръка под брадичката ми. Не знам кой направи първия ход, кой кого целуна, но следващото, което помня, бе, че се притискахме един в друг, сякаш сме били на пустинен остров и не сме виждали същество от противоположния пол от цяла вечност.

Помните ли, когато сте били тийнейджъри и целувката е продължавала трескави двайсет минути? Когато самоналожените граници означават, че излизате от нея потни, изпълнени с очакване и възбуда, но с все още относително недокоснати дрехи?

Ето такова беше.

Не знам колко дълго продължи. Знам, че беше невероятно. Знам, че бе осъществяването на всичките фантазии, които си бях позволила, откакто Джош се появи в кафенето и ми каза, че е приключил със Саския. Някъде в дъното на съзнанието ми едно дразнещо гласче не спираше да ми повтаря, че не е нито времето, нито мястото, че не бива да поемам такъв риск. Но аз не го слушах.

И тогава се чу писукане. Звук, който означаваше, че някой е видял нещо, което не бива да вижда. И вълна от смях. Някой каза „Олеле!“ доста високо.

— О, боже, извинете! — чух женски глас.

И всичко се случи толкова бързо. С Джош се отдръпнахме един от друг, като си оправяхме дрехите, но беше твърде късно. На прага се бяха събрали трима души, двама мъже и една жена, все непознати за мен, което, предполагам, е някакво облекчение. Зад тях, привлечени от писъка и вика „Олеле?“, стояха още към осем или девет души, включително Дейвид и Грейс. А в края на тази групичка, с лице, което изразяваше шок и отвращение, стоеше Робърт.

— Не е каквото изглежда — казах аз, макар че какво друго бих могла да кажа.

Видях как Робърт се обръща и се отдалечава и първият ми инстинкт бе да го последвам и да му обясня. Останах обаче на място, защото не можех да понеса да мина през подсмихващата се тълпа.

— Ще ни представиш ли на дамата си, Джош? — каза някой шегаджия, когото разпознах като актьора, който играеше наперено младо конте от селското „имение“. Неколцина се засмяха.

Чух как Дейвид се опитва да ги отпрати и бях благодарна, че повечето го послушаха. Накрая успях да погледна Джош.

— Е, забавлението свърши — каза той на останалите, сякаш току-що бе осъзнал какво се случва. — Да идем да пийнем по нещо. Видях го как оглежда тълпата за Саския, също като мен. Зърнах някъде в средата руса глава. В същия момент тя срещна погледа ми. Не направи нищо, само се извърна и позволи на тълпата да я „утешава“.

— Добре ли си? — попита ме тихо Джош.

— Не съвсем. А ти?

Той ме хвана за ръка, без да видят останалите на прага зяпачи, и бързо я стисна. Това повече от всичко ми даде кураж. Аз поне никога вече нямаше да видя тези хора. Джош обаче трябваше да работи с тях всеки ден — и някак да задържи уважението им като към шеф, — поне докато останеше в сериала. Дори не можех да си представя колко ще му е трудно.

— Трябва да тръгвам и… — каза той, посочвайки към Саския, която още стоеше в средата на малка групичка, сред море от ръце, които я галеха.

— Аз също.

Сведох глава и се осмелих да изляза от стаята. Чух някой да казва: „Коя е тя всъщност?“ и бях доволна заради Робърт, че все още не са събрали две и две.

Нямаше и следа от него. Тръгнах към кухнята, като заобиколих отдалече групичката със Саския.

— Как можа? — чух я да пищи и предположих, че Джош е отишъл при нея. Всички отново притихнаха, запленена публика. Саския, разбира се, не би пропуснала възможността да изиграе наранената жена. Макар да ми беше кофти за нея — никога не е приятно всичките ти колеги да видят как съпругът ти се натиска с друга жена, в каквото и положение да е бракът ти, — знаех, че й паднахме право в ръцете. Джош щеше да е лошият, а тя съсипаната, предана съпруга. Всички щяха да разберат защо го е изритала и ако се събере с Робърт след няколко седмици, кой не би я разбрал? Кой не би се обърнал към стар приятел в критичен момент?

Знаех, разбира се, че Джош е твърде голям джентълмен, за да застане пред всички тези хора и да й каже какво знае. Щеше да го остави за по-късно. Щеше да й позволи известно време да е в центъра на трагедия.

Робърт го нямаше никъде и когато излязох от входната врата, видях, че колата ни я няма. Чудесно.

Не можех да се върна у дома, към обвиненията, които ме чакаха там, но не знаех какво друго да сторя. Затова седнах на стълбите и се обадих за такси. Разбира се, в района нямаше свободни, затова чаках почти час и половина, треперейки в лятната си рокля, докато нощта захладняваше все повече, но твърде много ме беше срам да се върна вътре за жилетката си. Освен това съсипаната героиня на Саския като нищо можеше да е развила склонност към убийство.

Неколцина си тръгнаха, докато седях там. Една двойка ми пожела лека нощ, но повечето не ми обърнаха внимание и дори видях как се подсмихват на минаване. Иронично, но единствената, която показа някаква загриженост към мен беше Саманта.

— Защо седиш тук сама, скъпа? Ще замръзнеш — каза тя, докато вървеше към чакащото (явно предварително резервирано) такси.

— Чакам си таксито. Добре съм. Благодаря.

— Искаш ли да изчакам с теб? Не мисля, че трябва да седиш тук сама.

— Не. Много мило от твоя страна, но ще се оправя.

— Или пък да те закарам — отивам до Клапам, ако това те устройва?

— В противоположната посока съм. Наистина, добре съм.

Тя накрая си тръгна. Мина ми през ума да се опитам да й обясня каква всъщност е ситуацията. Особено как Саския използва името й за своите машинации, но дори на мен ми се стори откачено. Друг път.

Точно когато таксито ми дойде, телефонът ми изписука и получих съобщение от Гейл, иначе казано Джош: Къде си? Добре ли си?

Пътувам към дома — отговорих.

Боже, каква ужасна бъркотия. Ще ти се обадя на сутринта. Тук е лудница. ХХХ

Не знаех какво да кажа, само изпратих в отговор: ХХХ. Явно и двамата ни очакваше ужасна нощ.