Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- My Sweet Revenge, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Даракчиева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джейн Фалън
Заглавие: Моето сладко отмъщение
Преводач: Боряна Даракчиева
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-278-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8959
История
- —Добавяне
42.
Пола
Не съм виждала Джош от онази вечер. Нямаше възможност, пък и е твърде опасно. Главата ми е пълна с образи на нас двамата и какво искам да правя с него. И той с мен. А и наистина искам да изчакам. Искам да мога да погледна Робърт и Саския в очите и да кажа: „Аз никога не бих направила това, което вие ми причинихте“. И искам да е истина.
Говорим си всеки ден. Планираме големия си ход. Уточняваме историята си. Сега, след като знаем, че вече си имат гнездо, няма паника, че Джош ще трябва да се изнесе веднага от къщата. Той все още настоява, че ще я продаде и ще даде на Саския половината пари, но аз не спирам да му повтарям да изчака. Да не прави нищо прибързано.
О… и най-хубавата новина: изглежда Джош ще може да си уреди друга работа. Продуцентската компания, която прави „Фермерът Джайлс“, ще започва друг сериал и се нуждае от опитен човек. Той си поговорил неофициално с шефката на продукцията — която познава добре — и мисли, че може да я убеди, че на този етап „Фермерът Джайлс“ може да бъде продуциран от всеки (сигурна съм, че не го е казал точно така, но това беше смисълът, струва ми се), но „Една нощ“ — трилър от шест сезона, който току-що бил поръчан от Канал 4 — се нуждае от внимателно управление. Тя като че ли се въодушевила. Той само трябвало да намери кой да го замести във „Фермерът Джайлс“.
Не обсъдихме какво ще се случи между нас, когато всичко това свърши. Ако нещо изобщо ще се случи.
Партито е в петък вечерта, след снимки. За мой късмет Робърт има почивен ден и затова радостно му казвам, че ще можем да отидем заедно и няма да трябва да чакам пред студиото като някоя фенка. Той е много объркан от факта, че изобщо искам да отида. Продължава да твърди, че предпочитал да прекара една спокойна вечер на дивана.
— Винаги си искал да ходиш на купоните — казвам, когато той го повтаря за трети път, като си мисля: „Или поне искаше, преди да започна да се самопоканвам.“
Той въздиша.
— Просто нямам настроение. Достатъчно им гледам физиономиите на работа.
Сега се разхождаме — по мое предложение, но той се съгласява с готовност. Разходката до беседката през кафенето вече не ми е достатъчна, затова тръгваме на юг и нагоре през Примроуз Хил, а после надолу през Риджънт Парк. Денят е хубав. Слънчев, но с лек полъх на есен във въздуха. Усеща се като ново начало.
— Но аз не ги гледам. Моля те. Имам чувството, че вече никъде не ходим… — Да идем тогава на вечеря, само двамата?
— Ще идем друга вечер. Това не се случва всяка седмица. Наистина ми хареса предишния път.
Трябва да му призная, че не каза: „Бяхме там само за пет минути и ти успя да залееш блузата на Саския с питието си“. Господи, струва ми се преди цяла вечност.
— Добре — казва той. — Но пак ще вземем колата. Ще останем час, най-много, и бягаме.
— Разбира се. Както кажеш. Нека да си вземем обяд от „Виландри“ и да го изядем в парка.
Той ме поглежда, сякаш съм откачила.
— Може да завали.
— Няма. Хайде, да рискуваме.
Робърт се смее и аз съм доволна. Това може да е последният ни хубав ден заедно.
Майра ми помага да избера какво да облека. Първото й предложение:
— Иди без дрехи, покажи им колко добре изглеждаш.
— Стига, бъди сериозна.
— Ами не знам — отвръща тя, докато трупа чинии на купчина. Училището пак започна и всяка сутрин е лудница, точно след като оставят децата. Известни сме в квартала като много толерантни към бебетата и малките деца, затова изтощените млади майки често се отбиват, след като са помахали за довиждане на по-големите си деца през училищните порти. — Какво имаш?
— Е, не мога да ти опиша всичките си дрехи. Просто кажи най-общо?
— Ами нещо прилепнало, но не курвенско. Не искаш да приличаш на проститутка, която случайно е забил.
— Нима? Защото точно така възнамерявах да се издокарам.
Тя извърта очи.
— Знаеш какво имам предвид. Трябва да изглеждаш така, сякаш знаеш колко си хубава, но не искаш да се перчиш с това.
— Четеш твърде много скапани списания — казвам аз и бърша плота под купчината, когато тя я вдига да я отнесе. — Топло ли ще е този уикенд?
— Аз да не съм ти интернет?
— Мисля, че се очаква лека топла вълна. Това ще се отрази на облеклото ми.
Спасени сме от себе си благодарение на появата на три клиентки, които се настаняват на различни маси.
— Ще те държа в течение — казвам и тръгвам към тази най-близо до вратата.
— О, непременно! — вика тя. — Няма да мисля за нищо друго!
— Хаха! — отвръщам, преди да се спра. И тогава си мисля — колко лесно стават тези неща. Един ден се смееш на някого заради дразнещ навик, а на следващия ти правиш същото.
Петъкът се оказва красив, топъл и безоблачен. Старая се да контролирам нервите си, които се опитват да вземат връх над мен. Обаждам се на Джош на отиване към работа и той отговаря, значи Саския не е наблизо.
— Наред ли е всичко? — пита ме. И двамата се притеснявахме другият да не се изплаши в последния момент.
— Да. Е, не, ужасена съм и си мислех да избягам и никога да не се върна, но ще го преодолея. А ти?
— Същото. Но и с малко въодушевление.
Той повтаря плана ни за последно — личи си, че е продуцент, — опитваме се да предвидим вероятни обрати и да решим как да реагираме при всеки от тях, ако някой случайно ни прекъсне, ако Саския или Робърт откажат да влязат в стаята, ако избраната от нас стая (кабинетът на Джош на приземния етаж, два дивана, но достатъчно далеч от всекидневната и кухнята, където ще е партито) е заета от случаен гост. Главата ми бъка от всякакви възможности.
Естествено има и сценарии, при които не можем да реагираме — ако един от тях се почувства зле и реши да се прибере да си легне, — което ще означава да отменим операцията. Това ми се струва най-лошата възможност. Сега, след като се реших да го направя, нямам търпение да се приключва. Искам да продължа живота си.
Преди да тръгна сутринта, закусвах с Джордж, която има почтен ден, защото ще се сбогува с Елайза, която заминава за университета следващия уикенд (записа Публична реч в Кардиф), и започва в новия колеж след седмица. Затова и е станала толкова рано, защото ще пътува до Лийдс с влака. Този уикенд няма да работят, само ще се забавляват. Трябва да спра да мисля истерично, например: „Това може да е последният уикенд на нейната невинност.“ Тя ще се върне едва в понеделник вечерта и каквото и да се случи тази вечер, със сигурност дотогава с Робърт ще сме се разбрани как да й го съобщим. Той ще е разбрал, че връзката ми с Джош е лъжа и че знаем за него и Саския от месеци. Няма да има причина да ми прави сцена.
Престаравам се и й приготвям огромна закуска от яйца боб и препечена филийка.
— О, мамо, това е прекрасно, но няма начин — казва тя, когато се домъква и се тръшва до масата.
— Ще ти държи сито, в случай че няма храна във влака.
— Във влака няма да има никаква храна. Това е втора класа — едва ли ще предлагат храна. Ще имаме късмет, ако тоалетните работят. Ще си направим сандвичи, забрави ли?
— Още по-добре тогава. Изяж това и няма да се изкушаваш да си изядеш всичките сандвичи още през първия половин час.
— Ще изям яйцата — казва тя и после омита всичко като вълк. Гледам я с такава гордост, сякаш излиза на сцената, за да получи награда.
— Видя ли — казвам, когато вилицата й издрънчава върху празната чиния.
Тя стене.
— Ти ще си виновна, ако ми стане лошо във влака.
Навеждам се към нея и я прегръщам, а тя е твърде преяла, за да ми избяга.
— Забавлявай се. Не прави нищо, което… е, знаеш какво.
— Добре. Или по-скоро не. Какъвто там е правилният отговор. Кога ще стане татко?
— Нямам представа. Но го събуди, преди да тръгнеш. Ще му стане криво, ако не ти е казал довиждане.
— Връщам се в понеделник — казва тя с тон, от който струи: „Не преувеличавай!“
— Знам. Обади се по някое време. Просто да знаем, че си стигнала без проблеми.
Преди да си тръгна от работа, Майра ми изчита лекция, която в общи линии се свежда до следното: всички са лъжливи, манипулативни копелета и аз не бива да забравям това и да се пазя. Освен от Джош, разбира се, който изглежда свестен и когото с радост би взела от ръцете ми, ако реша, че не го искам.
— Благодаря — казвам. — Ще го запомня.
Когато се прибирам от работа, се преобличам, слагам пак маратонките и отивам да тичам. Разходката от кафенето — която отдавна вече правя без прекъсване — сега ми се струва само загрявка за основното събитие. Тичам надолу към парка, опитвайки се да си прочистя главата и да се концентрирам върху тропота на стъпките си и ритъма на дишането си. Безнадеждно е. Умът ми е така объркан — истинска каша от страх и вълнение.
По едно време изпаднах в истинска паника и реших, че ще се обадя на Джош и ще се откажа от цялата история. Дори стигнах дотам, че седнах на една пейка и извадих мобилния от джоба си. Спря ме съобщение от Саския, което си стоеше на екрана и ме гледаше, когато отключих клавиатурата.
Нямам търпение да те видя тази вечер!! Имам да ти разказвам много за Р и С!! Трябва да се измъкнем за пет минути!! ХХХ
Пъхам отново мобилния в джоба с цип и продължавам да тичам.
Робърт прави кафе, когато влизам, след като е обикалял магазините.
— Искаш ли? — пита ме той, когато се появявам със зачервено лице и потна на прага на кухнята.
— След минутка. Първо да се изкъпя.
— Докъде стигна този път? — пита той, когато се появявам отново с кърпа на главата. Пак включва машината и тя започва да ръмжи, докато вари кафето. Робърт така и не схвана факта, че предпочитам разтворимо. Мисля, че го смята за преструвка.
— Само до края на Риджънт Парк и обратно.
— „Само“? — Смее се. Знам какво намеква. Винаги съм имала навика да подценявам всяко свое постижение.
— Добре де, не „само“. До края на Риджънт Парк и обратно.
— Така е по-добре. — Вдига вежда, за да ми покаже, че се шегува, а не е снизходителен, нали разбирате. Това си е стар навик между нас и започна, защото той смяташе, че винаги подценявам направеното от мен. И беше прав.
Не бързам с подготовката. Искам да изглеждам възможно най-добре. Накрая обличам лятна рокля до коляното с тясна горна част и разкроена пола. Знам, че трябва да взема жилетка, защото може да застудее по-късно, но доколкото е възможно, смятам да показвам загорелите си рамене на всички заинтересувани. Издухвам си косата и я разресвам до блясък. Добавям втори пласт спирала. Обувам високи обувки с изрязани носове, които купих специално за повода.
Когато приключвам, се поглеждам в голямото огледало. Същото, в което се видях гола в нощта след гостуването на Алис. Наистина съм претърпяла трансформация, но за щастие осъзнавам, че ако си позволя да се разплача, ще се наложи да се гримирам отново, а нямам време за това, така че се съвземам точно навреме. Ще си позволя обаче да изпитам гордост от себе си. Заслужавам го.
— Изглеждаш страхотно — казва Робърт, когато се появявам. Той тъкмо излиза от банята, но знам, че ще е готов за десет минути. Трябва само да си изсуши косата и да й поръси малко кафява пудра, за да изглежда по-гъста. Питам се дали остава по ръцете на Саския в пристъп на страст. Налага се да потисна смеха си.
— Благодаря.
Умирам за чаша вино. Имам нужда от всичкия кураж, на който съм способна. Спирам се обаче. Много е важно точно тази вечер да съм с ясна глава.
Джош е сложил цветни светлини на дървото пред къщата. Или поне предполагам, че е той. Не мога да си представя Саския на стълба. Мястото изглежда вълшебно, когато спираме отпред. Виждам, че неколцина от гостите вече са пристигнали, ако се съди по колите. Намираме си място надолу по улицата и се връщаме пеша. Още усещам аромата на орловите нокти, макар че е почти есен. Сърцето ми бие като чук върху много упорит гвоздей. Имам чувството, че ако погледна надолу, ще видя как бумти в гърдите ми в опит за бягство. Вдишам и издишам бавно, за да се успокоя.
Джош и Саския са на входната врата, като домакини в клуб. Разбира се, не бива да забравям, че Робърт не знае, че съм приятелка със Саския, а тя смята, че и Джош няма представа. С нея обсъдихме това при последната ни среща. Да, в дружески отношения сме, ходили сме веднъж на кафе, но не сме приятелки. Не сме се виждали оттогава.
Джош би трябвало да съм го виждала само веднъж, на предишното парти. Решавам да съм любезна, но не прекалено. Без големи показни жестове и прегръдки. Просто: „Благодаря за поканата. Много се радвам, че съм тук“. Като че ли всички се избягваме така, както всеки смята за уместно. Струва ми се, че единствено Робърт е в пълно неведение. По своя си наивен начин той просто вярва, че има връзка с жената с червената рокля с презрамки и ще се измъкне от това невредим. Почти ми е жал за него.
Саския ми смига, когато тръгвам по коридора. Сервитьорът — всъщност веднага ми споделя, че е един от куриерите в сериала, но заработва допълнително към мизерната си заплата — ми подава чаша с нещо пенливо и аз я приемам, преди да се сетя да откажа. Помня, че Джош спомена за кетъринг и сервитьори, уж за да убеди Саския, че партито няма да я ангажира с нищо, но всъщност за да може да посвети цялото си внимание на нашия план и същевременно да има кой да се грижи за гостите.
Планът е следният. Оставяме партито да се вихри и Саския и Робърт да ударят по едно-две питиета. Решихме, че ще е полезно преценката им да е леко замъглена. Щом всички започнат да се забавляват и Джош е посрещнал вече гостите, ние — поотделно — някак ще накараме партньорите си да ни последват към кабинета на Джош. Той ми описа най-подробно къде се намира — аз се ужасявам, че няма да успея да го открия веднага и ще прецакам всичко, — но той ми обеща да ми го покаже предварително.
Джош смята, че ще е лесно да примами Саския с обещанието за изненада за рождения й ден. Аз не съм толкова уверена за Робърт. Ако той тъкмо разказва някаква история на запленена публика, когато усетя знака на Джош (съвсем леко побутване по гърба), не знам как ще го убедя да напусне зрителите си и да дойде с мен. Мисля си, че трябва да се престоря, че има спешен случай. Да го накарам да си помисли, че ще направя някаква сцена, ако не дойде. Ще го изложа някак.
Щом ги заведем в кабинета (а потенциалът толкова много неща да се объркат още преди този етап е безкраен), с Джош ще седнем един до друг на едно от малките канапета, ще се хванем за ръце и той (слава богу, не съм сигурна, че аз бих се справила) ще каже: „Седнете, с Пола искаме да ви кажем нещо…“
Нямам представа, разбира се, как ще реагират те. Дали някой от тях няма да каже: „Всъщност ние също сме заедно, какво ще кажете за това?“ или — и в случая на Робърт ми се струва по-вероятно: „Как можа? Аз съм съсипан“. Обмислихме и вероятността единият да изфучи навън и да го обяви на гостите, но и двамата усещаме, че са твърде горди и биха предпочели те да са изневеряващите, а не измамените. И двамата искат хората да ги мислят за желаните, а не за онези, които са били пренебрегнати заради някой по-секси.
Ако признаят за връзката си, тогава според плана казваме: „Хванахме ви! През цялото време знаехме и просто се престорихме, че сме заедно, за да ви принудим да признаете“. Ако отрекат, става малко по-сложно. Ние все пак ще спукаме мехура им, но няма да ги накараме да се издадат. Затова решихме в този случай да им дадем една нощ да се попържат (и вероятно да се почувстват така, както накараха нас да се чувстваме; не че си въобразяваме, че не искат да ни загубят, малко е късно за това, но може да се почувстват глупаво и че са станали за смях) и тогава, на следващия ден, ако никой не си признае, ще им кажем, че всичко е било представление. И ние знаем. Знаем от векове. И готово.
И в двата случая, докато отидат на работа в понеделник и Джорджия се върне у дома, ще трябва да сме потушили всякакво подозрение, че ние с Джош сме кръшнали, а Робърт и Саския ще бъдат принудени да си признаят. Как ще се оправят след това си е тяхна работа.
Там сме едва от пет минути — аз говоря с една жена на име Клеър, която работи в реквизита, а Саския и Робърт са сред голяма група наблизо, съставена предимно от актьори, доколкото виждам, — когато Саманта влиза. Поглеждам към Саския и тя извива вежди. Саманта поздравява всички — включително Робърт, защо да не го поздрави? — с ентусиазирана целувка по бузата. И всички — включително Робърт — явно се радват да я видят. Тя очевидно е харесвана. Помня как Саския твърдеше, че имало клюки, и затова решавам да измъкна това от нея, преди нашето голямо разкритие. Искам да видя докъде може да стигне. Искам да се закопае още повече.
Тя ме поглежда отново и аз й кимам леко, в смисъл: „Да идем ей там“. И казвам на Клеър, че ще отскоча до тоалетната, като се надявам, че Саския ще ме последва веднага. Когато стигам там, тя е точно зад мен.
— Да идем в градината — казва ми. — Ще е странно да ни видят как излизаме заедно от тоалетната.
Права е. Следвам я през кухнята към задната врата. Все още е достатъчно топло и няколко души се разхождат из красивия заден двор. И тук има цветни светлини и от малки колонки звучи приглушена музика.
— О, Господи! — изписква тя, когато сме достатъчно далеч, за да не ни чуе никой. — Видя ли как го целуна?
— Честно казано, тя целуна всички.
— Така е — отвръща Саския и маха на едно момче с поднос с напитки, което тъкмо се появи в градината. Не е същото, с което говорих по-рано, но предполагам, че и то е от продукцията. Взимаме чаши и оставяме празните на подноса.
— Благодаря — казвам аз. Саския дори не го поглежда.
— Но е малко по-друго да целува него, не мислиш ли?
— Предполагам, че едва ли би могла да целуне всички, а да пропусне него. Това би изглеждало странно.
Виждам, че Саския започва да ми се ядосва. Иска да се вържа на приказките й.
— Е, както и да е… — казва тя леко сърдито.
Опитвам се да отговоря на настроението й.
Е, давай, какво искаше да ми кажеш?
— О, това ли — отвръща, вече не играе. — Ами нищо особено.
— Стига де, не можеш да ме оставиш така. Кажи ми!
Тя отстъпва.
— Тя поиска да си смени гримьорната. На първия етаж. Където е гримьорната на Робърт, както знаеш.
От годините разговори за сериала знам, че гримьорните на първия етаж се смятат за много по-престижни от тези на приземието. Те са по-големи, по-усамотени и нямат прозорци, през които да зяпа всеки. Рано или късно, според Робърт, всички нови актьори се осмеляват и молят да ги преместят горе. Но няма нужда да показвам на Саския колко добре съм осведомена по този въпрос.
— Леле.
— Нали! И разбира се, аз посях семето в ухото на Робърт, че го прави, защото съм я видяла с Джес и иска повече усамотение. Можеш да си представиш реакцията му.
Правя „изумена“ физиономия.
— Гениално. Сега наистина ще се разстрои.
— Мисля, че вече и без това се е изморил от нея. Но между нас да си остане. Е, очевидно е между нас де, хаха! Защото никой друг не знае, нали?
— Наистина ли, защо?
— Ами имам чувството, че тя е доста изискваща. Прави се на примадона.
Мисля си за откритата, дружелюбна жена, която поздравява всички, сякаш наистина се радва да ги види.
— Представям си.
— И защото е толкова млада, нали се сещаш… Мисля, че започва да го дразни.
— Той ли ти го каза?
— Не с тези думи. Но си личи по лицето му, когато говори за нея.
— Тогава може би историята с Джес ще му дойде в повече.
— Точно така. Предполагам, че ще я зареже до седмица. И тогава ще можеш да направиш твоя голям жест и да го изриташ на улицата. Ти все още искаш да го направиш, нали? Макар че Джорджия е още у дома?
Не съм сигурна дали аз съм й казала за резултатите на Джорджия, но го пускам покрай ушите си.
— Определено. Тя е на осемнайсет. Има месеци до следващите изпити. Ще може да се справи с това. Особено, ако той не хукне право в прегръдките на някоя друга.
— Радвам се за теб. Женска сила, хаха!
— Хаха! — казвам. Хаха, наистина. Хахаха, всъщност. Хаха-хахаха!