Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (4)

4.

Какво да правя със Саския? Освен да я използвам като боксова круша и после да окача главата й на стената в дневната. Трябва да се уверя и че отношенията им са напълно прекъснати, преди да кажа на Робърт да си събира багажа. Не искам да си има уютно местенце, където да отиде. Не спирам да се питам кой е най-умният начин да постигна това, без да се издам, и най-добрият план, за който се сещам, е следният: да се обърна към състраданието й (ако има такова).

Ако Саския започне да ме харесва, тогава със сигурност — освен ако не е чудовище, каквото като нищо може да е — вината ще започне да я тормози. Едно е да имаш връзка с женен мъж, като се връзваш на лъжите му, че жена му е вещица. Но съвсем друго да се срещнеш с нея и да откриеш, че е мила и безопасна, обича съпруга си и вярва, че и той я обича.

Добре, не е идеално, но не разполагам с друго. Трябва да задоволя любопитството си и да опозная по-отблизо жената, която съпругът ми е избрал вместо мен. Рискът си струва.

Трябва да действам бързо, защото снимките свършват след две седмици за едномесечна лятна почивка и тогава няма как да се срещна с нея.

За късмет се задава някакво парти. Знам за него само защото се опитах да намеря време да отидем на гости на родителите на Робърт в Бат и когато предложих възможна дата, той ми каза, че няма да може този уикенд, защото продуцентът ще празнува рождения си ден в петък вечер. Робърт обича да се появява на всички свързани с работата събития. Вече знам защо.

Преди винаги ме канеше и аз винаги отказвах. Мислех си, че ще се чувствам излишна и за него ще е добре да прекара известно време с колегите си. Той спря да ме кани и ако трябва да съм честна, почувствах облекчение. Да говоря празни приказки с почти непознати хора никога не ми е било силата.

— Този петък ли беше партито на Джош? — питам го, когато сядаме пред телевизора. Гледаме „Селски живот“. Направо ме убива. Имам предвид буквално. Той го обича обаче и аз, в новото си качество на отстъпчива съпруга, се съгласявам. Всъщност дори сама го предложих. Питайте ме как се гледа пшеница.

— Аха — отвръща той.

— Мисля да дойда.

Изражението, което прекосява лицето му, е безценно. В един момент дори си мисля, че ще се задави с глътката каберне совиньон. Съвзема се бързо.

— Наистина ли? И защо?

— Не зная. Просто си мисля, че бих могла да направя повече усилия.

— Може да… искам да кажа, няма ли да ти е малко неловко? Не познаваш никого.

— Отначало сигурно. Малко. Но… все пак… — Големи, невинни очи. — Не ме ли искаш?

Робърт не ме поглежда в очите. Сега не е чак толкова добър актьор.

— Разбира се, но…

Питам се какво ли му минава през главата. Дали ще се извини в последния момент, че няма да отиде? Умора или болест? Или ще се обади на Саския и ще й каже да си остане у дома? Дали тя изобщо ще ходи? Няма как да знам. Има вероятност да ида на това ужасно събиране за нищо. Но нямам друг вариант.

— В дома му ли ще бъде? Той къде живее?

— Някъде в Западен Лондон. Далече е. — Не може да ме погледне.

— Но ти щеше да ходиш, нали? Затова не можем да отидем при майка ти.

— Трябва да се появя. Очаква се от мен.

Да, точно така. Издали са закон всички актьори да присъстват на всички социални събития в покрайнините на Лондон, защото продуцентът е казал така.

— Е, добре. Сега ще си имаш компания за пътуването.

— Не възнамерявах да се прибирам преди това. В обратната посока е.

— Ще дойда в студиото. Ще взема такси.

Вече няма какво да каже.

— Добре. Не смятах да оставам дълго обаче. Само колкото Джош да види, че съм го уважил.

Добре. Нямам търпение.

Питам се дали Саския е очаквала да я закара. И сега ще се наложи да отиде сама. Може да реши, че не си струва усилията.

 

 

В петък следобед не знам какво да облека. Вече трети ден изминавам пеша първата част от пътя до работа, като нося старите маратонки на Джорджия. Следващата седмица смятам да вървя пеша и на връщане. Не е точно тренировка за маратон, но пак е нещо. Очевидно все още няма промяна във външния ми вид. Още съм си осемнайсети размер. Но няма проблем. Не искам Саския да реши, че съм заплаха. Искам да ме съжалява, а не да забие войнствено токчета и да влезе в състезателен режим.

Искам да изглеждам като сладка домакиня, която се грижи за външния си вид, но не прекалено. Накрая избирам черна пола, която ми стои лоста добре, по мое мнение, с кафеникава блуза, която е хубавка и женствена, но малко торбеста. Внимателно измивам и оформям косата си — едно от най-хубавите неща в мен: дълга, гъста, лъскава и кестенява — и се гримирам. До пет и половина съм готова, макар че таксито ще дойде едва в шест и половина.

— Как изглеждам? — питам Джорджия, която връхлита в кухнята и грабва една диетична кола от хладилника. Оглежда ме от глава до пети.

— Супер.

— Малко съм притеснена. Дори не знам защо казах, че ще отида.

— Забавлявай се, не пий твърде много и не прави нещо, за което не бих искала да научавам — повтаря тя дума по дума моето предупреждение, когато всеки път излиза.

 

 

Таксито ме оставя пред вратите на студиото и както се разбрахме, чакам Робърт да ме вземе. Не ми предложи да вляза и да разгледам. Краят на снимачния ден е и забелязвам няколко познати от екрана лица. Вероятно и те са тръгнали в същата посока като нас. Дейвид, самият фермер Джайлс, ме забелязва и ми маха, като сваля прозореца на колата си. Виждала съм го веднъж-дваж по време на снимките на първите серии, когато с Робърт излязохме на вечеря с него и жена му. Но не станахме семейни приятели. Поласкана съм обаче, че ме помни.

— Здрасти! — тръгвам към колата.

Дейвид вади някаква своя снимка. С каскет. Като фермера Джайлс.

— За кого да е?

Отнема ми миг да осъзная какво се случва. Той си мисли, че съм фенка, която чака за автограф и може би за едно селфи с него. Изкушавам се да го направя, за да му спестя неудобството, но решавам, че тъй като ще го видя след час и нещо, може да стане по-зле.

— Не. Аз… аз съм Пола, Дейвид. Жената на Робърт.

Той изглежда объркан за секунда, а после, слава богу, се засмива.

— Пола! Стори ми се позната! Какво правиш тук?

— Чакам Робърт. Ти ще ходиш ли на партито?

— За жалост да. Първо ще се прибера да взема Грейс. Защо не влизаш?

За малко да кажа: „Защото Робърт ми каза да чакам тук“, но се спирам. За миг се питам дали Дейвид знае за него и Саския. Дали има клюки. Прогонвам тази мисъл от главата си. Не мога да мисля за това унижение сега.

— О… ами… нали знаеш…

За щастие Дейвид не се интересува особено от отговора, а няколко други коли чакат зад него, и той ми маха за довиждане.

— Е, до скоро. Сигурна ли си, че не искаш снимка с автограф? Можеш да я продадеш за десетачка в eBay! — Смее се и потегля.

Старая се да не срещам погледа на другите шофьори, за да не се случи отново. И в резултат на това, когато Робърт спира, аз се взирам в напукания паваж.

— Тъкмо видях Дейвид. Помисли ме за фенка — казвам, когато се качвам в колата, за да го разсмея. Радвам се, че успявам.

— Класика — казва той. — Сигурно и на родителите си подарява подписани снимки за Коледа. — Суетата на Дейвид е една от любимите теми на Робърт. Той никога не би признал, че напоследък и сам показва такива тенденции.

— Трябваше да го оставя да ми даде автограф и да видя дали ще ме помни на партито.

— Не! Трябваше да му кажеш, че чакаш за мой автограф. Не искаш неговия, много благодаря.

— Ха! И после да му снимам физиономията!

Продължихме в същия дух още няколко минути, като се разсмивахме взаимно и почти се почувствах като в старите времена. Тогава Робърт каза:

— Искам само да се появя на това парти. Не се чувствам много добре. Май имам мигрена.

Обикновено когато ходи на партита на някой от екипа, се прибира по малките часове и ме буди с преувеличените си усилия да пази тишина.

— О, кога започна?

— Следобед. Всъщност трябваше да кажа, че няма да отида.

Няма да му дам възможност да се измъкне.

— Е, ще видим как се чувстваш, когато стигнем там. — Какво ще направи? Ще ме извлече ритаща и пищяща пред всички, ако реши да си тръгне, преди да съм забелязала плячката си?

Робърт започва усърдно да разтрива слепоочията си и да въздиша. Урок по актьорско майсторство №1: ако героят ти има главоболие, разтривай слепоочията си. Аз издавам съчувствени звуци (нали не сте забравили, че се опитвам да бъда идеалната съпруга) и се опитвам да поддържам разговора неангажиращ.

— Кой ще бъде там? — казвам, когато спираме в задръстване близо до Чизуик.

— Нямам представа — казва той, което ми се струва нелепо.

— Е, кой ходи обикновено на такива събития?

— Само актьорите и екипът. Предполагам, че ще празнува с близките си утре.

Разтриване, разтриване. Въздишка, въздишка.

— Искаш ли аз да карам?

— Не — казва той с мъченически глас. — Добре съм.

Къщата на Джош в Ричмънд е в стар колониален стил и е три пъти по-голяма от нашия дом. Вече има една-две коли на алеята и аз съм облекчена, че не сме пристигнали първи. Искам да се изгубя сред тълпата, преди Робърт да започне да настоява да се прибираме.

— Ще трябва да паркирам на пътя. За да не ни запуши някой.

Нес споря. Спираме в края. Вечерта е красива, все още е светло. Поемам дълбоко сладкия ароматен въздух.

— Трябва да се преместим в по-спокоен район.

Робърт изсумтява.

— Не ми се ще да карам толкова път всеки ден.

Не изтъквам, че от нашата къща в Чалк Фарм до студиото в Актън пътят е по-дълъг от този, който изминахме току-що. Предполагам, че последното, което Робърт иска, е да планира бъдеще с мен. Е, да ви кажа — аз също. Не го правете и вие.

Мъж, който предполагам, че е Джош, ни посреща на вратата. Привлекателен. В средата на четирийсетте. Много усмихнат. Джинси и износена, но скъпа тениска. Очевидно се е прибрал бързо и се е преоблякъл по домашному. Къса коса и тен. Човек, който се чувства много удобно в кожата си. Точно обратното на мен. Той се присъедини към сериала преди две години и знам, че Робърт няма високо мнение за него. Но се държи много приятелски. Предлага ни напитки. Робърт отказва просекото, защото щял да кара. Между другото, когато ходи на такива събития, обикновено взима такси на отиване и на връщане, за да може да пие колкото си иска. Тази вечер явно възнамерява да остане нащрек за бързо изтегляне. Освен това се питам дали си мисли, че ако не пие, и аз няма да го направя. И че ако не ми е дошъл кураж от алкохола, няма да задавам въпроси.

— Аз бих искала едно — казвам и си взимам чаша от подноса. — Благодаря.

— Вече подозирах, че те е измислил казва Джош и тонът му е така приятелски, че се отпускам.

— Пола не си пада много по купоните — казва Робърт с лека обвинителна нотка. Сигурно е ужасен, че ще започна да се самопоканвам на всяко следващо събитие.

— Е, радвам се, че най-сетне се запознахме.

— Много красива къща — казвам и се оглеждам. Но всъщност търся Саския.

— Благодаря. Скоро се нанесохме. Все още я ремонтираме.

С Робърт започват да разговарят за случилото се на снимачната площадка днес. Доста смешна история за една от по-възрастните актриси, която объркала репликите си. Нещо, което навремето Робърт щеше да ми разкаже още в колата, и то така забавно, както го прави сега за Джош, за да ме разсмее.

В просторната дневна с тъмни греди са се събрали вече към двайсетина души. Бързо оглеждам жените. Разпознавам две от актрисите. Но Саския я няма. В съседната стая е по-оживено, но не мога да видя кой е там. Докато планирам следващия си ход, входната врата се отваря и десетина души влизат заедно.

— Отивам за малко до тоалетната — казвам на Робърт, докато те го поздравяват. Той като че ли иска да дойде с мен, но някой го заговаря и аз се измъквам. Нямам никакво намерение да ходя там, затова тръгвам към най-далечния ъгъл, мотая се около групичка хора и се чудя какво да направя.

И тогава я виждам. Или поне я чувам. Този силен глас. Съвсем лек помен от ексетърския акцент изскача, когато не внимава достатъчно.

— Честно ти казвам, беше ужас? — пищи тя. Завъртам рязко глава и я виждам — с още една жена, която изглежда така, сякаш иска да й каже да млъкне, но знае, че подобно нещо няма да й се размине. Дълга, гъста, лъскава медноруса коса, самодоволна усмивка на подозрително плътни устни. (Помня заглавието в едно от клюкарските списания, които оставят в чакалнята на зъболекарите: „Минавала ли е под ножа Саския, фермерската съпруга?“ и снимки отблизо на различни части от лицето й, които изглеждаха малко странно. Освен това героят на Робърт, Харгрейвс, не е фермер, а търговец на антики. Но пък откога точността има значение за жълтата преса?) Яркосини очи с цвета на средиземноморско небе. И адски кльощава.

Оглеждам се, за да видя дали Робърт е още зает. Виждам само главата му сред тълпата, затова решавам, че е безопасно да предприема своя ход. Тръгвам към двете жени, без да откъсвам поглед от Саския. Без сценичния грим изглежда по-млада, но не така съвършена. Спирам на няколко крачки. Не мога просто да отида и да се представя. Опитвам се да изглеждам изгубена и безпомощна, с надеждата, че ще им дожалее за мен, но предполагам, че в действително си мислят: „Защо тази странна жена се мотае около нас?“

Говорят за простиналото рамо на Саския и как не иска да се оправи въпреки всичко. Според мен, ако едно чихуахуа можеше да говори, щеше да има нейния глас. Или пък пекинез. Джаф, джаф, джаф. Или пък муха. Някаква дразнеща малка гад, която ти гризе петите.

— И най-лошото е, че ставаш напълно зависим. Трябва да молиш за помощ за всичко. Онзи ден се наложи Сара да ме откара до дома, защото ме болеше толкова много, че не можех да сменям скоростите! Вече се питам какво ли ще е, когато стана стара и безпомощна. Ха-ха!

Успявам да уловя погледа на другата жена и се усмихвам. И слава богу за добрите й маниери — тя се чувства длъжна да ми се усмихне в отговор и сигурно си мисли, че трябва да ме включи в разговора. За нещастие явно е пропуснала курса по етикет за напреднали, защото се обръща пак към Саския.

Започват да говорят за упражнения. Саския полага много усиля да остане във форма въпреки болката в рамото. Разбирам, че практикува бикрам йога. Която се правела в сауна.

— На мен ми звучи като мъчение — казва приятелката, когато успява да вземе думата, и ми става малко симпатична, въпреки че ми обърна гръб.

— Пристрастяващо е — казва Саския. — Ходя всяка събота сутрин и ме поддържа цялата седмица. Като че ли прочиства всичко. Много е енергизиращо…

— През уикенда за мен е огромно постижение, ако си сваля пижамата — прекъсва я другата жена, явно отчаяно решена да участва в разговора. — Ти къде ходиш? Една приятелка харесва салона на Риджънс Парк Роуд.

— Мерилебон. „Уест Уан Хот Йога“. Не е толкова популярно и не е претъпкано.

— Е, явно ти харесва. Което ми напомня, че трябва да отида до бюфета. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, благодаря. Вече хапнах. — Лъжкиня. Обзалагам се, че е от онези, които дъвчат стрък целина и го наричат вечеря.

— Връщам се след секунда.

Другата жена се отдалечава. Нямам време за любезности. Саския се оглежда за някой друг, с когото да си говори. Не мога да я последвам към следващия разговор и да се надявам, че ще реши да се запознае с мен. Един бърз поглед ми показва, че никой не гледа към нас. Стаята е пълна и дори не мога да видя Робърт, който сигурно още чака завръщането ми. Плисвам половината си чаша просеко върху облечения в алено гръб на Саския. Тя изписква и се обръща гневно.

— О, божичко, толкова съжалявам! — Посягам в чантата си за кърпичка и започвам да я подсушавам. — Спънах се в камината.

Отблизо Саския е хубава, но не и разкошна. По някаква причина това ми дава кураж.

— Няма нищо — казва тя. — Не се тревожете.

— Ако дойдете в банята, ще мога да го изчистя. Иначе ще смърдите на алкохол.

— Няма да ми е за първи път — усмихва се тя. Има хубава усмивка, проклета да е.

— Моля ви, позволете да го почистя. Не познавам никого тук и не искам да ме запомнят като жената, която съсипа нечия блуза.

— Тя не е нищо особено казва Саския. „Никол Фархи“. Имам я от години. Поне от три, просто ми хареса цветът. Не мислите ли, че червеното е някак специално? Толкова ведър цвят…

Спря ли да говори вече? Веднага се включвам.

— Все пак…

— Добре, предполагам, че няма да навреди.

Повеждам я към банята.

— Господи, наистина много съжалявам. Между другото, аз съм Пола.

Ако разпознава името ми, не го показва, макар да съм сигурна, че Робърт я е предупредил, че ще съм тук.

— Саския. И не се извинявайте. Не беше нарочно. Може да се случи на всеки. Веднъж се спънах на тротоара и си изпуснах сладоледа върху едно бебе! Представяте ли си!

Щом се озоваваме в традиционната и обзаведена с много вкус баня, започвам да попивам гърба й с тоалетна хартия, а после използвам чашата, която незнайно защо държа, за да покапвам вода върху петното.

— Опасявам се, че ще стане по-влажно. После ще го подсуша още малко.

Работя усърдно и трескаво се чудя какво да кажа. Целта на всичко това бе Саския да разбере коя съм и може би да почувства малко вина, която ще надграждам по-късно. Буквално онемявам от нелепостта на това, което се опитвам да направя. Слава богу, тя изпитва нуждата да говори, за да разсее неловката ситуация.

— Е, защо сте тук, щом не познавате никого? Заради безплатната храна, хаха? Едва ли е заради бляскавата компания.

Това е моят миг.

— О… защото съпругът ми се снима в сериала. Робърт Уестмор.

Опитвам се да не я гледам, докато произнасям името му, за да не се издам. Усещам обаче промяната в атмосферата. Почти незабележима, но я има.

— О! Вие сте съпругата на Робърт! Разбира се. — Струва ми се, че очите й леко потрепват, сякаш преценява конкуренцията.

Усмихвам й се най-лъчезарно и невинно. Открито, приятелски. Определено не и подозрително. Трябва да привлека вниманието й. Да ми се довери. Да бъде уязвима.

— Всъщност веднъж сме се срещали… преди години…

— О, да, на онази вечеря, нали?

Не. Беше на парти по случай края на първите серии, но си замълчавам.

— Всъщност не знам защо дойдох. Обикновено отказвам. Не си падам по големи компании, в които не познавам никого. — Внимавай. Не ставай твърде жалка. — Все пак кой си пада? Едва ли някой е много запален по това.

Блузата й става доста по-влажна от необходимото, докато се опитвам да поддържам разговора.

— Не се тревожете толкова. — Тя поглежда през рамо към огледалото.

— Трябват й само няколко минути. Ще ви платя за химическото. Просто за да съм сигурна.

— Абсолютно няма нужда — казва Саския и аз се усещам, че си мисля, че е мил човек. Вероятно аз щях да вдигна по-голяма врява, ако някой ме залее със смрадлива течност на парти. Но после си спомням, че тя знае коя съм и спи със съпруга ми. Все пак не е чак толкова мила.

Знам, че не мога да продължавам така вечно. Саския ще започне да се дразни, ако не я оставя на мира. Тогава ме спохожда ново вдъхновение.

— Ето — казвам. — Нищо повече не можах да сторя. — Искам да се отпусне и да ми даде още някоя възможност.

— Благодаря. Навън е толкова топло, че ще изсъхне за секунда.

Обръща се да излиза.

— О, между другото — казвам. — Без да искам, чух за рамото ви. Знам най-добрия физиотерапевт. Една моя приятелка ходи при кого ли не за рамото си и накрая той я излекува само за няколко седмици. Тя казва, че веднага усетила облекчение.

Очите й светват. Как да не захапе?

— Имате ли номера му? Или поне името…?

— Ще я попитам и ще ви го дам.

Предполагам си мисли, че ще кажа на Робърт да й го предаде. Де такъв късмет.

— Благодаря. Ще бъде чудесно. Имам чувството, че вече ще ми трябва магьосник.

— Е, от това, което чух, излиза, че той е такъв.

Сега ще трябва просто да намеря най-добрия физиотерапевт.

Със Саския се сбогуваме дружески и аз тръгвам през тълпата към мястото, където оставих Робърт. Той си говори с мъж и жена, но виждам, че хвърля нервни погледи в опит да ме открие.

— Къде беше? — казва, когато се появявам до него. За малко да повярвам, че съм му липсвала.

— Дълга история. Залях с вино един човек.

— Мисля, че скоро трябва да тръгваме почти шепне той в ухото ми.

— Добре — отвръщам. Вече си свърших работата.