Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (38)

38.
Саския

Е, не мина така добре, както се надявах.

Роби крачи из апартамента — който е великолепен с току-що боядисаните акценти и почистен до последния сантиметър от моя милост — като котарак, който е бил заключен цял ден и е гледал през прозореца как съперниците му нахлуват в неговата територия.

Все пак не дочаках да доставят мебелите. Бях твърде развълнувана. Уредих му среща в едно кафене зад ъгъла. Той беше намусен, меко казано, задето идва в града, и трябваше да се досетя, че може би моментът не е подходящ. Беше станал рано. Аз бях свободна днес и цял ден се занимавах с последните акценти. Ароматни пръчици и вази с цветя на первазите на прозорците. Отидох до „Джон Луис“ и взех плат за нови щори и пердета. Купих винени чаши и две бутилки шампанско и ги сложих в хладилника. А той беше изморен и малко раздразнителен. Трябваше да предложа да отидем до кръчмата нагоре по улицата, за да пийнем вино. Това можеше да го отпусне. Но той разбра, че става нещо, и не спираше да ме пита какво е, затова дори не поръчахме кафе, просто го заведох до сградата и го попитах какво мисли.

Той се досети още щом стигнахме там. Не е изненадващо, тъй като рецепционистът на бюрото долу (от девет до шест, от понеделник до петък; не ги наричат портиери в тези части на града) ме поздрави със: „Здравейте отново, госпожице Шърборн“, докато минавахме през фоайето.

— О, не — чух Роби да мърмори под нос. — Какво си направила?

Усмихнах му се окуражително, докато вратите на асансьора се затваряха. Разбира се, като се опитвах да гледам през неговите очи, виждах всяка малка гънка и петънце от боя. Изкуствените цветя на малката масичка внезапно ми се сториха по-скоро жалки, отколкото очарователни.

— Затвори очи — казах, щом стигнахме до вратата. Още бях убедена, че ще го хареса, макар че не бе казал и дума след първия коментар.

— Саския…

— Затвори ги!

Той го направи и аз го въведох вътре — въпреки че ключът заяде и отне повечко време. Хванах го за ръце и го издърпах в апартамента. Обърнах го към стаята. Слънцето още грееше, макар и ниско в небето, и помещението изглеждаше смайващо.

— Добре. Отвори ги.

Чаках реакция. Той се огледа. Примигна.

— Още не си го наела, нали?

— Разбира се, че го наех. Само за година. Ще ни даде време да решим къде точно искаме да живеем.

— Определено не искам да живея в Уест Енд.

— Мерилебон не е в Уест Енд. Не съвсем. А и има паркинг. — Махнах с ръка към прозореца. — Не мислиш ли, че е прекрасно?

— Така е. Апартаментът е хубав. Но мисля, че трябваше да го направим заедно. Да намерим район, който да харесва и на двама ни. Чизуик или Хампстед…

— Кафенето, където работи Пола, не е ли в Хампстед?

— Добре, тогава не в Хампстед. Но нещо подобно. Дълич. Майда Вали.

— Тук е приказно. — Знаех, че звуча сприхаво, но не можех да се сдържа. Бях обмислила толкова добре всичко. И ми харесваше. Харесваше ми.

— Тук е шумно, няма паркинг…

— Има място за паркиране в мазето само за нас.

— Само едно ли?

— Това ще е само дванайсет месеца. Всъщност първият на практика свърши.

— Не можеш ли да им кажеш, че е станало нещо извънредно и си искаш парите обратно?

— Не става така. Освен това всички мебели пристигат следващата седмица.

— За бога, Саския. Нали уж сме заедно. А това означава и решенията да взимаме заедно. Да изберем мебелите заедно.

Тръгвам към кухненската част. Отварям хладилника и вадя шампанското. Той започва да крачи напред-назад, както вече споменах.

— Не мислех, че ще искаш да губиш време в търсене на идеалната масичка за кафе.

— Е, искам. Защото тя ще е нашата идеална масичка за кафе. И на двама ни.

Трябва да кажа, че това доста ме успокои. Толкова беше мило.

— О, боже, съжалявам. Всичко обърках, нали?

Започвам да свалям телчето от шампанското, но само го завивам още по-здраво. Една сълза изскача от окото ми, спуска се по бузата и каца на плота, преди да успея да я избърша. Не така трябваше да протече тази вечер.

Робърт веднага се озовава до мен.

— Не плачи.

Придърпва ме към себе си и аз хлипам на рамото му.

— Прекалих — казва той. — Изненадата беше голяма, това е, а знаеш, че не обичам изненади.

Вярно е. Той мрази изненади. Как не се сетих по-рано?

— С часове го боядисвах и… — казвам доста жалостиво, защото инвестирах толкова много време и усилия, за да го направя идеален. Но и защото усещам, че той омеква и все пак може да получа каквото искам накрая, ако си изиграя правилно картите.

— Това е красив апартамент — казва той в косата ми. — И ти си права, ще е идеален за няколко месеца, докато си стъпим на краката. Каква си ми умница.

Няма съмнение, че спечелих голямата битка. Щом преживее емоционалния смут, когато каже на Пола и преместим тук всичките му вещи, едва ли ще иска да се изнесе отново веднага. А ако поиска, аз няма да се дам. Ще се заинатя.

— Благодаря ти — казвам, подавайки му бутилката шампанско. На балкона вече има два стола — слава богу, че от „Джон Луис“ ги доставиха вчера — и възнамерявам да изнесем чашите си там и да гледаме залеза, преди да се върнем у дома при партньорите си. Ако леглото беше тук, можехме да се любим, за да подпечатаме сделката, но и двамата сме вече старички за секс на пода. Какво ще стане с гърба ми и неговите колене — ще ни трябва парамедик, хаха!

Той налива в две чаши, аз взимам едната и я чуквам в неговата.

— Да пием за нашето бъдеше.

Той добавя:

— Нашето общо бъдеще.

 

 

— Още две седмици — казвам, когато излизаме. Направихме план. Щом останалите мебели пристигнат — действаме. Той е малко колеблив, защото проклетата Джорджия е оплескала изпитите си и сега ще остане у дома още година — защо не може просто да се яви отново след два месеца и да замине някъде или не знам какво, но той ми каза, че оценките й били толкова ниски, че те решили, че й е нужна още цяла академична година, за да навакса, — но аз го притиснах. Казах го така, че да прозвучи като сега или никога — без да прекалявам, разбира се. Заявих му, че ще напусна Джош след две седмици, каквото и да става, и тогава ще бъда млада, добре де, младолика и свободна и ще живея в готиния си апартамент в Мерилебон. Ще ходя в „Чилтърн Хайърхаус“ всяка нощ и ще излизам с бог знае кого. Е, не казах направо, че между нас всичко ще свърши, ако той не напусне Пола по същото време, но заплахата се усещаше. Накрая той се съгласи, че ще е нелепо да чакаме още една година. Джорджия е на осемнайсет. Вече може да се справя сама. И ако ще се разкисва, по-добре да стане така, достатъчно време преди изпитите.

Той ме прегръща силно, навежда се и ме целува.

— Две седмици.

 

 

Преди това ще трябва да изтърпя тъпото парти, което Джоши планира. Миличкият, иска да отпразнува бляскаво рождения ми ден, затова е поканил всички и е наел компания за кетъринг, за да не трябва да правя нищо. Чувствам се ужасно, че ще се охарчи така и ще положи толкова усилия, преди да… нали се сещате… но какво да направя? Няма как да му заявя, че си губи времето и парите. Затова просто ще се усмихвам и ще изглеждам благодарна. Ще се опитвам да не мисля колко унизен ще се почувства, когато ще трябва да обяснява на всички, че съм си тръгнала пет дни по-късно.

Макар че според мен той ще си подаде оставката скоро след като го зарежа, така че не се налага да ги вижда постоянно.

Горкичкият.