Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (32)

32.

Джош тъкмо влезе в кафенето.

Нека го кажа отново. Джош. Тъкмо. Влезе. В. Кафенето.

Не мога да ви опиша колко невероятно е това. Джош, който не ми говори, откакто разбра, че съм обвинила несправедливо жена му в изневяра, който живее в другия край на Лондон и не може да се е отбил случайно, и който би трябвало да е на работа в Актън, стои на прага и се оглежда, сякаш търси някого. Мен.

Тъкмо приключвам за деня. След двайсет минути имам редовна сесия с Час, а той не търпи закъснения. Всъщност дори го очаквам с нетърпение, както често става напоследък. Даже съм облечена с отвеждащия потта екип под униформата. Горната част е от „Лулулемън“, светлосиня е и едва стига до кръста ми. Все още се виждат малко паласки, но вече съм по-уверена с него. Силна. Харесва ми това, че казва: „Аз тренирам“, макар че със същия успех може да казва и: „Купих си някакви дрехи от «Лулулемън» и ги сложих на работа, защото са ми удобни“.

Тъкмо разказвам на Майра за уикенда след рождения ден на Джордж (тя предимно сумтеше и се оплакваше, че й се гади, докато си правеше филийка и бършеше чело, но няма да ви отегчавам), когато го зърнах с периферното си зрение. Нещо в него, нещо подсъзнателно познато, ме накара да се обърна и да видя кой влиза. Спрях насред изречението.

Джош вдига леко ръка към мен. Виждам, че Майра гледа ту него, ту мен. Стягам се и тръгвам към него.

— Какво правиш тук, за бога?

Той изчаква да се приближа достатъчно, за да не вика:

— Трябва да поговоря с теб. Важно е. Сега може ли?

Малко е да кажа, че съм объркана.

— Ами… разбира се… но тъкмо тръгвах за тренировка…

— О, извинявай — отвръща Джош и всичко в езика на тялото му ми казва, че не е дошъл да се кара с мен, задето едва не съсипах брака му. — Дори не помислих, че може да имаш някаква друга работа. Помня само, че ми каза, че свършваш в два и половина. Ще се върна. Или ще ти се обадя. Става ли?

Никога не ме е бивало да отлагам нещо важно. Винаги искам да знам какво става.

— Не, няма проблем. Само да му се обадя. Телефонът ми е отзад.

Не искам да го оставям с Майра, защото тя определено схвана, че се случва нещо, но нямам избор. Не мога да карам Час да ме чака. В задната стаичка не посмявам да му се обадя на мобилния и звъня в салона. Не ми се ще да се правя на болна (да говоря със сънлив, немощен глас, както правех, когато имах гадна работа в една застрахователна компания и често звънях, че съм „болна“), затова обяснявам, че има спешен случай в семейството и рецепционистката Джъстин обещава да му предаде веднага. Знам, че все пак ще ме таксуват за тази сесия, защото вече е твърде късно, но не мога да направя нищо по въпроса. Обещавам си, че по-късно ще изляза да тичам.

Връщам се в кафенето, Джош седи на една маса и получава кръстосан разпит от страна на Майра, както и парче морковена торта. Предполагам, че тя ще изкопчи от него, че е Джош, продуцентът на сериала на Робърт, което означава, че ще се досети, че е съпругът на Саския, с който имах малка закачка. Е, и двамата имахме, ако трябва да сме честни. Усещам как се изчервявам, когато се връщам при него.

— Да се поразходим ли? Можеш да си вземеш тортата. — Няма начин да чуя онова, което иска да ми каже, пред публика.

Слава богу, Майра схваща намека и веднага скача.

— О, да, ще ти я опаковам.

Виждам, че той иска да откаже, но все пак е твърде любезен. Или твърде изплашен. Майра е много докачлива относно тортите си и може да се превърне в ротвайлер.

Когато тръгваме, той държи торбичката с тортата като петгодишно дете, което си тръгва от рожден ден, а тя вдига вежди към мен. Аз свивам рамене.

— До утре.

Следвам Джош навън и тръгваме нагоре по хълма. Той като че ли знае къде отива и засега мълчи, затова решавам, че е безсмислено да го пришпорвам, пък и съм твърде запъхтяна, за да не изоставам. Той завива зад един ъгъл, далеч от главната улица, и спира пред пейка до малка триъгълна градинка.

— Тук добре ли е? — пита.

— Разбира се.

Сядаме един до друг, на петдесет сантиметра разстояние.

— Извинявай, че заради мен си пропусна срещата.

— Ами… Джош, кажи какво става…

Той вдишва бавно и едва се сдържам да не му се разкрещя да изплюе най-сетне камъчето. Една дебела черно-бяла котка минава покрай нас и ме поглежда укорително. Предполагам, че това си е нейната пейка.

Най-сетне той започва:

— Мисля, че все пак е Саския. Любовницата на Робърт. Мисля, че през цялото време е била тя, и тази история със Саманта е просто за отвличане на вниманието.

— Какво? Защо…

Той прокарва ръка по челото си и по късата коса. Днес не се е бръснал. И въпреки напрегнатия момент си мисля, че така ми харесва.

— Добре — казва той. — Не се гордея с това.

— Да не започвам да изброявам с колко неща не се гордея аз.

— Тя се държи странно. Не знам… Не мисля, че дори щях да го усетя, ако не беше случилото се преди… не е нещо конкретно, но забелязвам, че когато Робърт го няма, и нея я няма, например.

Започвам леко да огладнявам. Забелязвам, че Джош още държи пакета с тортата. Почти е смешно.

— Наблюдавам го със Саманта, откакто ти ми каза за тях. Просто няма начин. Освен ако и двамата не са най-добрите актьори на света, което… не искам да прозвучи неуважително…

Правя физиономия, за която се надявам да означава: не се притеснявай да му се подиграваш в мое присъствие.

— Буквално няма никаква химия между тях. Дори в любовните сцени. А тя е много свястна жена. Не мисля, че би… И тогава започнах да си мисля как изобщо ти разбра за тях. Разбира се, от Саския. Тя ти каза, нали?

Кимнах. Разбирам защо това може да изглежда леко инкриминиращо. По дяволите!

— Да. Само с това доказателство разполагам — с думите на Саския.

Възможно ли е да ме е излъгала? Аз се чувствах толкова виновна тогава, че си позволих да се сближа с нея. Да я приема за приятелка.

— И тогава започнах да си мисля: защо ще го прави? И се сещам само за едно обяснение.

Взирам се в земята и се питам защо иначе Саския би направила подобно нещо.

— Не мисля, че трябва да предполагаме, че лъже, само защото Робърт и Саманта се прикриват твърде добре.

— Има и друго — казва той. Знаех си. Джош е твърде разумен човек, за да прекоси цял Лондон и да ми каже това просто заради някакво съмнение. — Не се гордея с това. Огледах гримьорните им. Ще ме уволнят, ако някой научи, но една нощ изчаках, докато всички си отидат — доста често си тръгвам последен; има резервни ключове в главния офис, които трябва да се използват само за спешни случаи. Строго забранено е да се използват без разрешение, освен ако е на живот и смърт. Да не споменавам колко е неетично…

— Нямате ли нощна охрана? — помня, че веднъж, в съвсем ранните дни, Робърт ми разказа как трябвало да води някакъв здравеняк до стената, където били всички фотографии на актьорите, за да му докаже, че не е крадец или откачалка, когато се върнал да си вземе нещо, след като всички си тръгнали. Тогава дори не го попитах защо е бил там толкова късно.

Джош кима.

— Да. Двама. Но те ме познават, разбира се. И аз знаех, че мога да измисля някаква правдоподобна история, ако ме видят. Все пак съм продуцент. Но се оказа, че не ги видях.

— И…?

— И първо претърсих гримьорната на Саския. В кошчето имаше бележка. Накъсана на парченца, но не беше трудно да я сглобя. Ето.

Той вади смачкана хартия от джоба си и ми я подава. Пет малки парченца, които събирам лесно.

Пет часа? При мен? Почакай ме, ако закъснявам.

Няма име, няма подпис. Почеркът определено изглежда познат. Чувствам се, сякаш съм на люлка и политам твърде силно назад. Не заради Робърт. Неговото предателство ми е ясно. Заради Саския.

— По дяволите! Но все пак това не е доказателство. Може би са щели да репетират репликите си за днес.

— Те се „ненавиждат“, забрави ли? Това не е много вероятно. И след като претърсих нещата на Саския, отидох в гримьорната на Робърт.

Знам, че това, което следва, няма да ми хареса.

— Продължавай…

Той ме възнаграждава с усмивка.

— Кое е най-голямото клише, за което можеш да се сетиш? Представи си, че е епизод от „Фермерът Джайлс“.

Това е лесно.

— Нейните бикини.

— Бинго!

Няма начин.

— Не говориш сериозно? Намерил си бикини на Саския в гримьорната на Робърт?

Той кима.

— Твърде хубаво е, за да е истина, нали?

— Но… не че се съмнявам в теб, но има толкова много марки… не може ли да са на Саманта?

— Според теб кой размер носи Саския?

— Не зная. Сигурно осми.

— Точно така. И… просто предположи… за Саманта?

Мисля си за кльощавата фигура на Саския и извивките на Саманта. Това момиче има бедра.

— Да, прав си. Ами някоя друга? Някоя от персонала? Чистачка?

— Саския има абсолютно същите. Абсолютно същия размер. Тя си играе с теб. И с двама ни.

Опитвам се да го смеля. Котката сега си търка главата в краката ми, но аз не съм в настроение.

— Тази кучка! А аз смятах да ходя на тъпата гореща йога с нея следващата седмица.

Джош ме гледа объркан. Разбира се, той няма представа, че се виждам със Саския. Защо ще му казва? Винаги съм предполагала, че от уважение към мен не иска Робърт да знае, но сега осъзнавам, че тя си е имала свои мотиви.

— Вече сме приятелки, ако можеш да повярваш. Беше ми гадно за това, което й причиних. Започнах да я харесвам.

— Още ли се виждате?

Кимам.

— Съжалявам. Не е нищо зловещо. Просто кафе от време на време. Както казах, мислех, че сме приятелки.

Джош въздиша и мълчанието му казва достатъчно.

— О — добавя след няколко секунди. — Аз забравих най-хубавото.

— Нима нещо може да бие бикините? Ама наистина…

Той ме възнаграждава с тъжна усмивка.

— Сас оглежда апартаменти под наем.

— За тях двамата?

Той кима.

— Предполагам. Има доста брошури в стаята й. Всичките в Мерилебон.

— Близо до „Уест1 Хот Йога!“. Тя обича това място. Може да ходи всяка сутрин и да се поти колкото й душа иска.

— Предполагам, че това е неутрална територия. Както и да е, един от тях е отбелязан, затова го копирах.

Той рови в работната си чанта. Вади една брошура на агенция за недвижими имоти със снимка на много модерна дневна с френски прозорци към голям балкон. Това ли е? Бъдещето любовно гнезденце на Робърт и Саския?

— Хубаво е — казвам, като му я подавам.

— И скъпо.

Въздишам.

— Господи, нямаше ли да е страхотно, ако можеше просто да ги уволниш и двамата? Ще видим колко дълго ще издържат в едностаен.

— Недей…

— Нека просто си помечтая. Ще е забавно.

— Така е.

— Значи наистина ще го направят.

— Така изглежда.

— Защо поне да не се обадя да поразпитам? Да разбера дали е нает.

— Няма да навреди — казва той, подавайки ми брошурата.

— Господи, Джош, съжалявам. Това е милион пъти по-тежко за теб, отколкото за мен. Очевидно.

Не смея да срещна погледа му. Не знам дали съм по-притеснена да не си помисли, че се опитвам да го свалям, или от това, че наистина бих го направила. Затова се навеждам надолу и галя котката, която сега се е свила в краката ми.

— Не знам — казва той. — Нещата не са същите, откакто… знаеш…

Наистина ли? Откакто ме целуна?

— Нямам предвид теб и мен… — добавя бързо, явно притеснен, че може точно така да си помисля. Аз си го и помислих. За секунда. Съдете ме. — А между мен и Сас. Започнах да я гледам с други очи, когато си мислех, че ми изневерява, и после, макар да се чувствах ужасно виновен, че така съм се объркал…

— Или пък не, оказва се…

— Или пък не. Опитах се — наистина — да се потопя отново в брака ни, но сякаш вече си бях позволил да видя недостатъците й и не можех да ги забравя. Каква егоистка е. Как си мисли, че е нещо повече от останалите. Колко ужасно се държи понякога с хората. Почти ми се искаше да ми беше изневерила, за да имам извинение да я напусна.

— И защо все пак не я напусна? — Питам се дали и той не е като Робърт. Неспособен да си тръгне от една връзка, без да има друга.

— Защото бях обещал да съм й верен. Нали казах в църквата: „Докато смъртта ни раздели“ и „В добро и лошо“. Не можеш да се ожениш за някого и после просто да се откажеш, защото не го харесваш толкова много, колкото си си мислел.

— На мен ми се струва достатъчна причина.

— Затова ли остана с Робърт всички тези години?

— Това беше различно. Имахме Джордж.

— Просто не исках да бъда такъв човек, нищо повече.

— Което е достойно за възхищение. Не казвам друго.

— Сигурно част от мен се надяваше, че ще отмине. Сякаш е просто махмурлук, след като си мислех, че нещата са приключили.

— Всичко е толкова прецакано — казвам. Едва ли мога да се изразя по-меко.

— Както и да е — казва той. — Реших, че трябва да знаеш.

Седим в мълчание сякаш цяло десетилетие, но вероятно са едва трийсет секунди. Моята приятелка котката си отиде, отегчена от липсата на внимание, затова просто се взирам в пространството и се чудя какво да кажа. Накрая ме осенява.

Една крушка светва в главата ми.

— Тя го нарече Роби! Добре го прикри, но трябваше да се досетя още тогава. Никой не го нарича Роби, освен Алис. Няма как да е чувала друг да го нарича така, просто й се изплъзна. Сигурно така му казва на галено.

Той извърта очи.

— Тя нарича мен Джоши.

— Щастливец. Е, какво ще правиш сега?

Той се усмихва коварно.

— Ще ти помогна. Да ги разделим. Да ги изритаме. Вече не съм добрият Джош.

— Ще я изхвърлиш ли от къщата? — Изненадана съм. Джош винаги е бил категоричен, че няма да го направи.

— Само образно казано. Като казвам, че вече не съм мил и добър, имам предвид, че възнамерявам да съм малко по-малко добър, отколкото бях преди. Но няма да е същото.

— Винаги говори гръмко, а? — казвам през смях. — После можеш да уточниш.

— Да, това е моето мото.

Доволна съм. Макар да се радвам, че ще се отстоява повече, би било много жалко, ако тази ужасна каша го превърне в някакъв огорчен, отмъстителен човек. Достатъчно е, че аз изпълнявам тази роля.

 

 

Когато се връщам в кафенето — в бързината да изляза, за да разбера какво ще ми каже Джош, си забравих ключовете за апартамента в задната стая, — Майра ме напада още щом пристъпвам прага.

— Хайде, обяснявай — казва тя, докато трупа купчина чисти чинии. Сладкарницата е тиха. Твърде горещо и влажно е за чай и торта. — Защо дойде той и защо не си ми казала, че се виждаш с него?

Тръшвам се до една маса. С благодарност приемам леденостудената кутийка диетично пепси, която тя слага пред мен.

— Той е разбрал, че все пак Саския е любовницата на Робърт.

Майра се тръшва срещу мен, без да обръща внимание на младата жена с малко дете в количка, която тъкмо влиза.

— Майтапиш се.

— Не.

— Но… — За първи път остава без думи.

— Клиентка — казвам й и махам на детето, което се усмихва и ми маха в отговор. Майката ме поглежда с благодарност. Помня какво беше, когато Джордж бе на тази възраст и я водех навсякъде, предизвиквайки ужасени погледи от хората, чийто ден тя можеше да провали с неконтролируемите си шумови нива. Не знам защо си въобразяват, че като гледат лошо малко дете, ще го накарат да се успокои, но ще се изненадате колко често се случва.

Майра не се заприказва с клиентката, както обикновено, прави й чай и подава на малкото кутийка сок. Няма търпение да се върне и да чуе какво имам да й кажа. Разказвам й цялата жалка ситуация, а тя седи насреща ми ококорена.

— Е, разбирам защо си го харесала — казва след малко, сякаш това има някаква връзка.

— Какво? Не съм! Искам да кажа… да, преди… но това няма нищо общо…

— Винаги можеш да ми дадеш номера му.

Това го пускам покрай ушите си.

— Можеш ли да повярваш, че тя през цялото време си е играла с мен?

— Трябва да призная, че да ти каже, че той чука друга, е доста гадно.

— Тя е измислила и историята, че Саманта възнамерява да забременее тайно! Боже, щях да се направя на пълна глупачка. Ами ако бях отишла да се разправям с нея…

— Тя обаче е знаела, че няма да го направиш, нали?

— Все пак пое риск. Боже, отчаяна е.

Допивам остатъка от диетичното пепси. Може да счупя рекорда по бързо поглъщане на газирана напитка.

— Е, сега какво?

— Сега ти наистина си в изгодна позиция — казва Майра. — Вече знаеш всичко, а тя не знае нищо.

— Не знам дали имам силите.

— Разбира се, че имаш. Просто не им позволявай щастлив завършек. Това ще те накара да се почувстваш по-добре, уверявам те.

Прегръщам я, преди да си тръгна.

— О — вика тя след мен, когато съм до вратата. — Може ли да сложа вече снимката на „извънгабаритната“ Саския на стената, след като отново не я харесваме?