Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (3)

3.

Обикновено, когато Робърт тръгва за работа, аз се връщам в леглото за още час и нещо, но днес имах мисия.

Реших да издиря доказателства, за да подкрепя подозренията си. Съобщението само по себе си не беше достатъчно, за да изградя обвинение. Но ако наистина ставаше нещо, все щеше да има и други улики. Можех да поровя из личните му вещи с надеждата, че ще изскочи нещо инкриминиращо.

Беше ми ужасно неприятно. Не съм такъв човек. Винаги съм вярвала, че не бива да подслушваш, защото може да чуеш нещо, което няма да ти хареса. Затова нямах система. Просто се запитах аз къде бих скрила най-големите си тайни, ако бях на негово място, и започнах оттам.

Оказа се, че според него дъното на куфар, който не е използвал поне от пет години, или пък под чекмеджето, до което никога не съм припарвала и където държи всякакви неща — стари рецепти, две запалки от времето, когато пушеше, ластици и уокмен „Сони“, счупен крачкомер… като музей на живота му с, наричаме го „чекмеджето с нещата“ — са подходящи скривалища. Отчаяна, се обадих на моята приятелка и шефка Майра.

— Хипотетично, ако искаш да скриеш нещо у вас така, че никой да не го намери, къде ще го сложиш?

— За Робърт ли говориш?

— Хипотетично.

— Ами помисли къде не би погледнала никога. Може би кашон със стари сценарии? Има ли такъв?

— Не съм казала, че е Робърт. Но да — има.

— Виж там. Ако нямаш късмет, ми се обади пак и ще измисля друго гениално предположение. Всъщност обади се и ако откриеш нещо, защото искам да разбера какво става.

Пренебрегнах последната част и казах довиждане. Отне ми известно време да открия купчините стари сценарии и графици, които Робърт бе събрал по време на сериала. Той не смееше да ги изхвърли, защото бяха набили в главите на актьорите, че никаква информация не бива да изтича, сякаш всички журналисти чакат със стаен дъх следващия неубедителен обрат в сюжета на „Фермерът Джайлс“. Накрая ги намерих в дъното на един голям шкаф в стая, която на майтап наричаме „кабинета“, но всъщност е предназначена за спалня на много миниатюрен човек.

Сигурно бяха двайсетина. Помня, че прочиствахме преди година-две и изхвърлихме всички сценарии от вече излъчените епизоди. Робърт подписа няколко и ги дари на благотворителен търг. Разтърсих ги един по един, сякаш чаках да изпадне нещо необичайно (талон за паркинг, кърпичка), но нямаше нищо, което дори бегло да напомня чифт дамски бикини или снимка на него и Саския в компрометираща поза. Натрупах ги отново на купчина и ги набутах в дълбините на шкафа.

Зачудих се дали да се обадя пак на Майра, но реших да преровя и останалия боклук, преди да призная поражението си. Извадих касети за принтер, които бяхме сменили преди три години, един стар лаптоп и празен калъф от стария фотоапарат на Робърт. Докато вдигах мекия калъф, усетих някаква твърда буца в него. Отворих го и видях дървена кутия. Беше голяма колкото кутия за карти, но три пъти по-дълбока. Резбовано лакирано дърво в красив кехлибарен цвят. Извадих я и я завъртях в ръка, преди да се осмеля да я отворя.

Вътре имаше малко фино гравирано сребърно сърце, което беше плоско от долната страна. Вероятно преспапие. С картичка: „Това е сърцето ми. Казах ти, че можеш да го имаш. С. ХХХ“.

Хвърлих го обратно в кутията, нея пък в калъфа на апарата и накрая калъфа — в кашона. Натрупах някакви неща отгоре и се опитах да пресъздам първоначалната бъркотия.

Нали ви предупредих, че има причина да не започвате да ровите.

 

 

Около час обикалях нервно из апартамента. Какво ще правя? Как ще спася брака си? И накрая ме осени. Няма да го спасявам. Не искам. Бях играла поддържаща роля за Робърт твърде дълго и ето как ми се отплащаше той. Край, приключих.

Нямаше да го оставя да се измъкне лесно. Нямаше да му позволя да отпътува към залеза с проклетата Саския Шърборн и да си живеят щастливо. Няма да гледам самодоволни снимки в „OK!“ и „Hello!“, когато се съберат. Колко сладко! Играха женена двойка пет години и наистина се влюбиха, звездата им ще заблестява все по-ярко с всяка тяхна снимка заедно. Майната им.

Затова измислих друг план. Както вече казах, с него сме се отчуждили. Той спря да ме забелязва, спря да ми споделя. Започна да чука колежката си. Аз пожертвах всичко, защото си мислех, че сме заедно в това, но се оказа, че той си е бил за себе си. Но се опасявах, че ако се изправя пред него с откритието си, ще бъде облекчен. Ще може да продължи безгрижно към новия си живот. А не виждах защо трябва да му е толкова лесно.

Най-вероятно щеше да иска да изчака, докато Джорджия отиде в университета през септември (медицина в Бристол, тя е умница), преди да се сбогува с брака ни. Предимно по егоистични съображения. Иска тя да го мисли за Бащата на века. И ако трябва да съм честна, не бих се осмелила да проваля изпитите й, като хвърля подобна бомба сега. Затова имам малко време. И ще се възползвам от него.

Ще се превърна в съвършената съпруга за Робърт. Ще се преобразя физически — Робърт винаги е държал на външния вид и знам, че промяната в мен го притеснява. Преди се гордееше да вървим под ръка; сега, ако отиваме някъде заедно, гледа някак извинително. Държи се на разстояние, сякаш се надява хората да ме сметнат за дебелата му асистентка, а не за жена му. Сигурна съм, че си мисли, че не съм забелязала, но забелязах.

Не ме разбирайте погрешно, и аз се притеснявам от начина, по който се занемарих, но по други причини. Това е симптом на факта, че съм се предала. Чувствам се летаргична, отпусната, по-стара от моите четирийсет и една години. Затова ще направя нещо. Бавно, така че той да не забележи. Ще се възползвам от факта, че вече почти не ме поглежда. Ако продължа да нося безформени торбести дрехи, които се превърнаха в моя униформа, едва ли ще с особено любопитен какво има под тях. А когато се преобразя, ще се появя като пеперуда и ще му секне дъхът.

Не го мисля за чак толкова повърхностен, че да си го върна само като заприличам отново на предишното си аз. Ще предприема и друга офанзива — с чар. Ще показвам интерес към ежедневието му, ще му разказвам за моето, ще му чета неща, които го интересуват, ще се смея на шегите му и ще разказвам свои, ще го чакам усмихната с джин с тоник в ръка и печено във фурната, когато се прибира от работа. Ще се опитам да си спомня всичко, което ни свързваше някога, преди нещата да се объркат — какво правехме през почивните дни, на какво се смеехме. Ще му припомня в кого се влюби и, да се надяваме, че ще се влюби отново в мен. Ще зареже Саския и ще се посвети изцяло на брака ни.

И тогава ще му кажа, че всичко приключва.

Това ще е най-великата ми роля.

 

 

Искам да пусна в ход плана си, преди да съм се отказала. Но не ми е много ясно какво точно означава това. Нямам представа как ще го накарам да се обърне отново към мен, но поне мога да работя по себе си. Ще се опитам да открия жената, която го привличаше физически. Но мина толкова време, откакто не съм спортувала, че нямам представа какво да правя.

Светът на фитнеса е пълна мистерия за мен. Знам основния принцип — яж по-малко, движи се повече, но нищо друго. Решавам да ходя пеша на работа — едно добро начало. Не е много далеч, но никога не съм го правила. А и всичко, различно от седенето, ми се струва прогрес. Изяждам обичайната препечена филийка с масло и мармалад за закуска, като знам, че трябва да променя това, но още не съм готова. Къпя се и се обличам. Следва труден избор на обувки, сякаш ще ходя на маратон. Спирам се на чифт розови гуменки, с които пазарувам веднъж седмично. Иначе съм облечена съвсем обикновено, като за работа — торбеста дълга блуза над черен ластичен клин. Много ластичен. Краката ми приличат на наденички, които всеки миг ще спукат обвивката си. Косата ми е вързана на висока конска опашка.

Почти се отказвам, преди да съм започнала, когато Джорджия се дотътря в кухнята в осем без петнайсет. Рано сутрин тя все още изглежда трогателно млада с розовото долнище на пижамата на цветя, сива тениска и без грим. Мога ли наистина да й го причиня? Напомням си, че Робърт е онзи, който явно възнамерява да прекрати брака ни. Аз щях да остана вечно, защото така бях обещала.

Джорджия се прозява и протяга ръце над главата си.

— Забавлява ли се снощи? — Майката на Елайза я докара в единайсет без пет, но аз вече бях казала, че ме боли глава, и си легнах, за да помисля. Въпреки ранното ставане Робърт се застоя да гледа новините. Той мрази да си ляга рано.

С теб, казва едно гласче в главата ми, и аз го блокирам.

— Ммм…

Знам, че няма смисъл дори да се опитвам да говоря с нея преди чашата чай и купа с нещо, което изглежда здравословно, но почти със сигурност не е.

— Рано ли започвате днес? — Програмата на Джорджия е много натоварена сега, когато наближават изпитите й.

Тя става рано само когато има часове. Останалото време е предназначено за „учене“ и от учениците се очаква да учат или и библиотеката, или у дома. Явно онзи, който е измислил тази система, никога не е виждал тийнейджър.

Тя извърта очи към мен.

— Защо ще ставам иначе?

— Правилно. Ще тръгна рано. Не забравяй да заключиш.

Целувам я и тръгвам, преди да ме е попитала защо.

 

 

Утрото е красиво. Слънцето е изгряло и се очертава топъл пролетен ден. Чувствам се позитивно настроена. Поела съм контрола. Девет минути и половина по-късно, точно преди втората спирка на автобуса, се чувствам като прегазена от камион. Прасците ми горят, а стъпалата, несвикнали да бъдат използвани по предназначение, ме болят. Под мишниците ми избиват тъмни петна от пот. Как така простото ходене е толкова трудно? Наистина ли съм се занемарила чак толкова? Опитвам да си спомня кога за последно съм вървяла по-далеч от автобусната спирка на ъгъла. Не мога.

Чувам, че автобусът бучи зад мен. По дяволите! Стига ми за днес. Налага се да пробягам последните няколко метра и това ме довършва, а когато се качвам и сядам, чувам тежкото си хриптене. Пак се опитвам да се сетя за последния път, когато съм се упражнявала. Преди да започна работа в сладкарницата, със сигурност. Значи поне преди пет години. Облива ме вълна от самоненавист.

Нищо чудно, че Роджър е потърсил нещо друго.

 

 

Срещала съм Саския само веднъж. Преди години, когато сериалът започваше и всички още бяха приятели. Преди да се появи негодуванието и завистта, които идват, когато работиш с едни и същи хора постоянно. Преди актьорите да започнат да броят редовете в статиите за себе си и да сравняват сюжетните си линии. Не съм срещала много хора от служебното семейство на Робърт (както ги нарича). Не и оттогава. Но нейното лице ми е познато като моето в огледалото.

Питам се какво ли й е казал за мен и решавам, че не искам да знам. Жена ми не ме разбира. Тя се занемари. Вече нямаме нищо общо. За стотен път препрочитам съобщението в ума си. Има ли нещо неясно? Може ли да бъркам? Може ли да е само шега от колежка? Дано Пола се е вързала!!! Обичам те. ХХХ Не.

 

 

— Боже, какво ти се е случило? — Майра ме оглежда от глава до пети, когато се промъквам с подгизнала от пот тениска покрай опашката от клиенти към задната стая. — Да не вали?

— Дълга история — казвам аз.

Мия се набързо в тоалетната за персонала, като си спомням в последния момент, че няма хартиени кърпи, за да се подсуша, затова трябва да се извъртам под сешоара, което не е толкова лесно, колкото предполагате, тъй като топлият въздух духа надолу. После се напъхвам в същите мокри от пот дрехи. Моята работна престилка (бебешкорозов ретро шик с избродиран надпис в италик „Майра“ на джоба на гърдите) ще трябва да служи като щит. Да не забравя: да си нося дрехи за смяна, когато се опитам да стигна пеша до работа следващия път. Или пък може просто да се прибирам пеша. По надолнище е.

— Господи, не стой по посока на вятъра до клиентите — казва Майра, когато минавам покрай нея, за да сервирам на една двойка. Приемам това като знак, че дрехите ми малко смърдят.

Когато клиентите намаляват, тя ме заварява:

— Е, какво беше това със скривалищата? Какво е направил Робърт?

— Нищо. Не знам.

— Да бе — отвръща тя скептично. И после, слава богу, оставя темата. Знае, че ще й кажа, когато му дойде времето.

 

 

Всеки ден приключвам в два и половина, след обедната навалица — компромис, който уговорих с Майра, като се съгласих да работя без почивка и да лапам набързо един сандвич в някоя свободна секунда. Днес пропускам обичайните „непродадени остатъци от вчера“ и ям един банан. Все е някакво начало.

Когато се прибирам (с автобуса, много ме болят краката и съм прималяла от липсата на обичайното шоколадово десертче), си мисля какво да сготвя за вечеря. Робърт е по здравословната храна. Тялото му е неговият храм. Той е пристрастен към сладкото, но води постоянна битка да поддържа теглото си, защото се страхува, че лъскавите списания може да пуснат заглавие: „Вижте му корема“. Следователно не правя десерти и по някое време вечерта се гощавам сама с бисквити.

Днес прекарах сякаш часове в печене на две тави браунита. Едните пълни със захар и масло, същински инфаркт в чиния, а в другите са някакво странно нещо от фасул, кокосово брашно, подсладител и истинско какао. По-късно ще си сложа парче от здравословната версия, като твърдя, че триста калорийната, която ще сервирам на Робърт, е абсолютно същата. Ако успея да правя това всяка вечер, той ще качва по половин килограм на десет дни и това ще ме направи много щастлива. Жалка ли съм? Аз?

Той се прибира в седем и половина. Изкъпа се и се курдиса до плота за закуска в осем без двайсет.

— Къде е Джордж? — Налива си червено вино.

— Учи с Елайза.

И това е. Разтворът замира. Ровя из ума си за някаква тема. Напоследък, ако Джорджия я няма, ние като че ли се храним в мълчание. Помня времето, когато говорехме един през друг, толкова много имахме да си кажем.

— Добре ли мина днес?

Той сумти за „да“ с пълна уста.

— Саския дойде ли навреме?

— Дойде.

Не се сещам какво друго да кажа, освен: „Чука ли я днес?“, затова насочвам вниманието си към храната. Явно ще трябва да се постарая да намеря някакви общи теми.