Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (28)

28.
Саския

Алилуя!

Знаех си, че още ме иска! Знаех си, че няма да може да стои далеч от мен вечно.

Тъкмо си почивах в гримьорната няколко дни след срещата ни на снимките. Беше първият ми ден, откакто си поговорихме с Робърт, затова още не бях успяла да се възползвам от червените си точки. Малко изоставахме с графика и знаех, че няма да стигнат до моята сцена преди обяда. Това е нещо, което хората не подозират за актьорите във филм или сериал. Половината ти живот минава в чакане. Дори когато нещата вървят гладко, пак чакаш с часове. Изгубено време.

Всеки понася това различно. Някои си имат хобита, така че не е изненадващо, ако видиш някой да плете или бродира някаква зловеща картинка. Други се опитват да играят на покер или канаста. Има и такива, които дори пият (няма да споменаваме имена, Джес, хаха!). Може да е убийствено скучно. Дори не ти е позволено да излезеш да се поразходиш, в случай че внезапно решат да разместят графика. Опитвам се да правя йога или да медитирам. Нещо, което да обогати живота ми. Разбира се, когато с Робърт още бяхме заедно, вършехме съвсем други работи, щом се окажехме свободни по едно и също време.

Затова си лежах на дивана, с маска на очите (краставица против подпухването), когато някой почука плахо на вратата. Предположих, че ще ме питат какво искам от кетъринга, затова просто извиках „Влез“ и не помръднах.

Тогава чух гласа му.

— Каква красота.

Сърцето ми едва не се взриви в гърдите. Махнах маската и го видях. Робърт. Стои пред затворената врата и ме гледа.

— Може ли да поговорим?

Седна и прокарах ръце през косата си, за да я пригладя. За щастие бях с къс копринен пеньоар над бельото. Нямаше защо да се тревожа дали ще хареса това, което вижда.

— Разбира се. Седни.

Той избута купчина дрехи и само бог знае още какво от един стол.

Отворих уста, но се насилих да я затворя. Трябваше да изчакам той да каже каквото е решил. Имах чувството, че заговори след цял час.

— Просто искам да разсея напрежението — казва той. — Не искам да бъдем врагове.

— Не сме врагове. Няма как.

— Слава богу. Беше ужасно да не си говорим през последните седмици.

Едва устоях на порива да кажа: „Ти го реши. Аз не исках да се разделяме“. Но съм си научила урока. Не обвинявай, не се моли; и най-вече — не го питай как са нещата с Пола.

— За мен също.

— Ти добре ли си? — пита той и ме поглежда със съчувствие — леко наклонена настрани глава, леко извърнати нагоре очи.

Направо ми се доплака, няма да ви лъжа. Имах чувството, че нещо се е променило и има шанс да започнем отново. Не исках да го пропилявам.

— Аха — само това успях да кажа.

— Аз не бях… — започна той. — Всъщност не исках да свършва. Трябва да ме разбереш, просто усетих, че не ми вярваш. Сякаш не можех да направя нищо като хората.

Можете да си представите колко вбесяващо беше. Нямаше как да му обясня защо внезапно станах ревнива. Не защото съм такава по принцип и просто досега съм го крила. А защото имах доказателство. Имах думите на жена му, която ми казваше колко фантастични са нещата между тях, как внезапно не можел да й се насити, как искал да прекара две седмици от безценната си отпуска заедно с нея у дома, като влюбените Джон и Йоко.

Разбира се, нищо такова не казах. Сега, след като отрових главата на Пола с подозрения към него, съм сигурна, че с тази идилия е свършено. Без значение дали му харесва.

Не ме разбирайте погрешно, знам колко съм жалка. Това ми напомня една фраза на бившия ми съпруг. (Не Джош, той не ми е бивш все още, хаха! Саймън, за когото се омъжих твърде млада и който после пропи всичките ни спестявания. Тръгнах си една нощ, докато той беше на запой, само с това, което можех да нося, и не погледнах повече назад. Може и да съм жалка в момента, но иначе съм силна. Работя усилено за това, което искам). Както и да е — „втори на опашката“, винаги съм мразила тази фраза. Каква представа събужда само, ужас! Но то си е така — дебна около Пола и чакам да дойде моят ред. Защото работата е там, че ако той ми даде шанс, мога да си го върна. Мога да го накарам да забрави напълно за нея. Но, както вече отбелязах, не казах нищо подобно.

— Знам, и съжалявам. Аз не съм такава. Познаваш ме от достатъчно време, за да повярваш, че не съм ревнива или параноична, или нещо такова. Просто се изнервих, нищо повече.

Той се заигра с маншета на ризата си. Беше с любимите дрехи на Харгрейвс, нещо средно между Лавджой, Дейвид Дикинсън и Есекс. Просто мога да си представя първата среща за костюмите. Как са облечени търговците на антики в сериалите? Изтупано, но ексцентрично, с лек намек за каприз. Ще свърши работа. Няма нужда да се търси оригиналност.

Той въздъхна.

— Не искам Пола. Не съм я пожелавал от години. Никога не си имала основание за притеснение.

Запази спокойствие.

— Вече го осъзнавам.

Настъпи дълга тишина. И двамата мълчахме и аз започнах да се тревожа, че някой идиот може да нахълта или да почука на вратата със списък на ястията за обяд. Ако атмосферата се нарушеше, щяха да са нужни чутовни усилия да бъде възстановена. Опитах се да изпратя необходимите вибрации.

Погледнах го и той се вгледа в мен. Задържах очите му и преди да се усетя, той се хвърли пред мен, коленичи на пода и устата му потърси моята.

След това заключих вратата. Някой накрая наистина почука, но ние останахме съвсем тихи, докато не си отиде. А после започнахме да се кикотим като ученици и аз разбрах, че всичко ще бъде наред.