Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (25)

25.

Робърт ще отсъства две нощи, ще снимат сцени в Оксфордшир. Когато не е наблизо, аз преглеждам графика му за седмицата. Първият ден има само две сцени, една с Дейвид и една със Саманта. Останалото време е заето от сцени на Дейвид и Саския. Това означава, че четиримата ще спят там предната нощ, за да са готови да започнат още сутринта.

През втория ден сцените са предимно с Дейвид и Робърт и после някакви с други актьори, които не ме интересуват. Затова Робърт и Дейвид ще останат още една нощ, заедно с неколцина други, а Саския и Саманта ще се върнат у дома след края на първия снимачен ден. По грубо предположение Робърт ще се прибере във вторник следобед.

Пиша на Саския да я питам дали би искала да дойде у нас в понеделник вечерта, щом се прибере в Лондон. Чакам да предложи аз да отида у тях — предполагам, че Джош ще отсъства на следващия ден — или някъде близо до дома й, но за моя изненада тя се съгласява да прекоси града, за да се види с мен. Джорджия отново я няма — работи на паркинга на някакъв фестивал, или нещо такова, взима дванайсетчасова смяна срещу малка надница и два безплатни билета за следващите два дни, — така че със Саския ще сме сами.

Час ми вади душата след работа.

— Я виж тези пушки — крещи той, когато вдигам две гири над главата си. Поглеждам се в огледалото, което покрива цялата стена — онова, в което избягвах да поглеждам, — и виждам лек намек за мускули под меката отпусната плът.

— Е, може би съвсем мънички пушкалки — казвам, смеейки се на ентусиазма му. — Или пък водни пистолетчета.

— Можеш да се сдобиеш с много големи водни пистолети. Трябва да се гордееш с тях — казва той, когато вдигам отново гирите. — Заслужи си ги.

— Да не си купил речник с клишета? Или „Как да окуражаваме позитивно в десет лесни стъпки“?

— Не, по природа съм си такъв — казва той. — Това е голяма част от чара ми.

Саския пристига, носи бутилка вино. Изглежда изморена. Въпреки че й е позволено да отслабне отново, все още е шокиращо да я видя така закръглена. Тя е заменила обичайните тесни дрехи с по-широка тениска и светлорозов клин. Изглежда прекрасно.

— Здрасти!

Прегръщаме се, тя влиза и се оглежда. Радвам се, че се постарах да изчистя, преди да дойде.

— Много е хубаво — казва тя, като оглежда дневната, докато вървим към кухнята.

— Тесничко е — казвам и се скастрям сама, че се извинявам. Обичам нашия апартамент. Не е кой знае какво, но ни пасва идеално. Винаги съм смятала така. Никога не съм разбирала нуждата да се преместиш в нещо по-лъскаво само защото можеш да си го позволиш. Вече се тревожа дали Робърт ще ми позволи да остана тук, след като се разделим, защото не мога да си представя да живея другаде. — Тук сме от години и никога не сме търсили нещо по-голямо. Макар че преди Робърт искаше.

— Не, недейте смее се тя. — Това означава само повече поддръжка и повече неща, които могат да се объркат. Половината си живот чакам разни хора да дойдат, за да поправят разни неща.

— Е. добре, няма да го забравям, когато спечеля от лотарията.

И сякаш прочела мислите ми, тя казва:

— Ти ще останеш ли тук, когато… нали разбираш?

— Надявам се. Той знае колко много обичам този апартамент. Това е домът на Джорджия. А и се съмнявам, че Саманта ще иска да се премести тук. Тя къде живее?

Слагам две огромни чаши пред Саския и тя започва да отваря бутилката.

— О не съм сигурна. Не знам защо, но мисля, че още живее с майка си.

Взимам една от пълните чаши и разливам голямо количество.

— Господи! Не ми казвай, че майка й е на моята възраст.

— Едва ли. Не че я познавам.

Седим до прозорците към задния двор и гледаме към общата градинка долу.

— Е, как върви? Тя беше там снощи, нали? В хотела.

— Беше. О, знаеш ли какво? Научих нещо.

И чака реакцията ми.

— Какво? Кажи.

— Озовахме се при гримьорите едновременно и аз я заговорих. Тези гримьори са като терапевти, казвам ти. Или като свещеници. Хората явно смятат, че могат да им споделят и най-мрачните си тайни. Мисля, че е защото седиш там с часове и все трябва да говориш за нещо…

Едва се сдържам да не я прекъсна и да й кажа да говори по същество. Вече знам, че Саския си кара с нейното темпо, когато разказва нещо.

— … както и да е, тя говореше за приятеля си — който, предполагам, е Робърт. Определено не съм я чувала да споменава друг — и каза, че отчаяно искала дете…

Обляга се назад и ме поглежда победоносно. А на мен внезапно започва да ми се гади. Дори не ми е хрумвало, че Робърт може да иска още деца. Разбира се, че ще иска. Той е още млад. Но сега? Вече? Преди дори да се е изнесъл?

— Мамка му! — само това успявам да произнеса.

— Съжалявам. Господи, разстроих ли те? Просто реших, че може да ти послужи като добро оръжие. Все пак едва ли Робърт ще иска още едно дете. Не и на този етап. А и тя каза, че той — приятелят й — не бил много навит. Стори ми се, че възнамерява просто да избърза и да го постави пред свършен факт…

— Господи, наистина ли?

— Както и да е, просто реших, че може да е полезна информация. Предполагам, че това направо ще му изкара ангелите.

Тя е права. Робърт ще е ужасѐн, ако Саманта забременее без неговото съгласие. Нямам престава как мога да използвам това.

— Мисля си, че може да го спомена в някой разговор — казва Саския. — Само че съм чула, че Саманта възнамерява да забременее „най-случайно“. Това със сигурност ще посее семето на съмнението.

— Гениално. Не че искам да се забъркваш още повече, но…

Тя свива рамене.

— Какво ми пука? Дори доста ще се забавлявам, когато му видя физиономията. След всичко, което ти причини…

Чукваме чаши. Чувам музиката от „Улица «Коронация»“ да гърми от съседен апартамент.

— Защо вие двамата така не се харесвате?

Винаги съм смятала, че разбирам защо Робърт се дразни на Саския — закъсненията и поведението й на примадона, — но кой знае колко от това е истина? Джош определено никога не е говорил така за нея.

Тя ми се усмихва накриво.

— О, не знам дали е така. Просто не се разбираме особено. Има разлика. Е, освен ако не ти е казал нещо друго. Може би той ме мрази, хаха!

— Не, не, нямах предвид нищо подобно. Просто ми беше любопитно.

Тя се замисля за миг.

— И двамата сме с голямо его, борба за внимание. Нещо такова.

— Логично.

— Мисля, че с Роби обичаме да сме в центъра на вниманието. Макар че, ако трябва да съм честна, това го обичат повечето актьори.

— Говориш като Алис. Сестра му. Единствено тя го нарича Роби.

— Роби ли го нарекох? Дори не съм се усетила. Имам един приятел Роби, който би ме помислил за ненормална, ако го нарека Робърт. Не мисля, че някога съм наричала така твоя Робърт…

Тя взима чашата си и отпива. Седим в тишина за момент. Решавам, че вече достатъчно сме говорили за мен и за моите проблеми.

— А ти как си?

— Добре. Нормално. Мразя, когато хората казват: „Добре“. Няма никакъв смисъл и звучи много американско, не мислиш ли? А ето че и аз започнах да го казвам, хаха!

И се започва. Оставям я да поломоти малко. Стъписана съм от мисълта, че Саманта може нарочно да забременее, без да го обсъди с Робърт. От това, че е готова да го впримчи по този начин. Направо ми дожалява за него, макар че това определено ще го научи какви са рисковете да спиш с толкова млада жена, която все още си въобразява, че е допустимо да се играят игрички с хората. Когато осъзнавам, че Саския е млъкнала, нямам никаква представа какво е казала.

— Извинявай, какво каза?

— Ами говорех за Джош. Той иска да идем този уикенд в Барселона заради годишнината ни. Там отидохме на първата ни ваканция заедно.

Извърта очи.

— Какво й е на Барселона? Там е хубаво.

— Не става дума за това. Не знам защо изобщо иска да ходим някъде. Все пак това са девет години, не е нещо специално.

Мисля си колко ли щеше да ми хареса, ако Робърт бе човек, който е готов да ме заведе на романтичен уикенд. И сякаш прочела мислите ми, тя казва:

— Знам, че звучи ужасно неблагодарно. Просто съм скапана, това е. Предпочитам една хубава вечеря, но той не спира да повтаря колко искал да ме поглези.

Разбира се. Това е начин да й се извини. Не че Саския знае, че има за какво да й се извинява.

Мисля за добрите му очи. За навика му да прокарва ръка по главата си. За начина, по който ме гледаше, преди да ме целуне.

— Аз бих му позволила — казвам, посягайки към бутилката с вино. — Ако това е толкова важно за него.