Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (20)

20.

Тези две седмици бяха агония. Не само че не можех да говоря с Роби, но и не можех дори да се срещна с Пола, за да я разпитам какво става. Опитах се да й пиша няколко пъти. Някакви обичайни неща, които няма да го накарат да заподозре нищо и да изпадне в паника, ако ги види, макар че щеше да се чуди защо изобщо й пиша: „Добре ли си прекарваш?“ и „Как върви?“. Тя отговори: „Божествено“ на първото и „Чудесно“ на второто, което разпали още повече параноята ми, без да ми каже нищо.

Затова просто трябваше да чакам. Надявах се, че ще липсвам на Роби. И че дори отношенията му с Пола да са добри, това да не е достатъчно. Не би могло да се сравнява с това между нас.

Честно да ви кажа, в този период предписаното ми напълняване не беше проблем. Разбирам защо го наричат „ядене за успокояване“. Джош все ми повтаряше колко добре се справям. Като че ли наистина се радва да ме гледа как се тъпча и щом се кача на кантара и докладвам за поредния качен килограм, се усмихва като горд родител, който вижда как глуповатото му дете получава грамота. Няма да отрека, че ми лазеше по нервите.

И наистина се опитах да се обадя на Роби, макар че ме помоли да не го правя — от мобилния на фризьорката ми, от платен телефон (имате ли представа колко трудно е станало да намериш уличен телефон, особено такъв, който още работи и не се използва като безплатно кафене или обществена библиотека?), дори веднъж от фитнеса, под претекст, че съм си изгубила телефона и случаят е спешен. Той не отговори на нито едно. Сигурно е решил да не вдига на непознати номера, за да не се окажа аз.

Както и да е, накратко — не дочаках да ми се обади, когато всичко приключи. Звъннах му още първия ден, когато знаех, че Пола се връща на работа. Успях да го убедя да се видим — той не искаше да дойде у дома и аз разбрах, че положението не е добро. Срещнахме се в Ричмънд Парк, в „нашата“ част, където винаги е спокойно и можеш да седиш с часове, без да видиш жива душа. Бях така развълнувана, че ще останем сами. Още щом дойде, той ми каза, че през тези две седмици почти не мислел за нищо друго и че бил сигурен, че това, което е решил, е за добро. Всичко беше приключило. Окончателно. Без колебание.

Молих, умолявах, плаках. Не беше красива гледка, казвам ви. А както вече споменах, Роби мрази плача. Така че не помогна. Той мрази всякакви драми, което е иронично, като се замисли човек. Чувствах се безпомощна, не знаех какво да направя. Не можех да измисля друго, освен че е решил да оправи нещата с Пола. Защо — нямах представа. Откакто се познаваме, той не е казал и една добра дума за нея.

Всъщност не е точно така. Той не говори лошо за нея. Но и никога не говори за нея като за любовта на живота му, дори преди да започнем връзката си. Безразличие, така бих определила отношението му.

Като моето към Джош. Не че го мразиш. Не че не го харесваш. Просто ти се ще да не си женен за този човек, тъй като би предпочел да е някой друг.

По едно време аз — не се гордея с това — дори му казах: „Защото напълнях ли?“ Роби винаги е обичал тялото ми. Винаги съм знаела това, че в това, че цени моето стройно слабо тяло се крие критика към начина, по който Пола се е занемарила.

— Не ставай смешна — каза той. — Дори аз не съм толкова повърхностен.

Но нещо определено се беше променило. Не било заради Пола, така твърдеше. Макар че се разбирали по-добре, бракът им все още си бил мъртъв. Ставало дума за него.

Не успях да го разубедя. Всичко приключи. Той ме помоли да уважа решението му и да не затруднявам нещата на работа. Трябваше да се съглася — какво друго ми оставаше? Разбира се, той нямаше представа, че съм приятелка с жена му. И че ще чуя цялата история за тези две седмици от друга гледна точка и ще разбера, че ме е излъгал.

И тогава реших, че не мога да позволя това. Не можех да го оставя да се върне към брака си, все едно не съществувам. Все едно нищо не се е случило.

И когато видях Пола сияеща и самодоволна, защото е победила, макар да няма представа какво става, ме осени. Щом аз няма да го имам, няма да го има и тя.

Изражението й, когато й казах за него и Саманта — разкош, не мислите ли? Като се има предвид новата сюжетна линия, заради която той щеше да прекарва часове с нея всеки ден. Коя съпруга няма да се притесни?

Тя захапа тотално. Тя ми вярва. Ние сме „приятелки“.

И макар че изчаква, между тях всичко е приключено. Сигурна съм. Накрая тя ще му каже да си събира багажа. Щом Джорджия си тръгне. Господи, какво им става на тези двамата и скъпоценната им дъщеря? Ще си помисли човек, че тя не може да се храни и облича сама, така я обгрижват. Поне ако се съди по това, което чух за нея през последните две години — толкова продължи връзката ми с Роби. Две години как нищо не бива да разстройва малката Джорджия, докато не влезе в университета и не си изгради нов живот, дрън, дрън, дрън. Сякаш, ако е на сто километра от тях, ще е в безопасност и няма да бъде съсипана, когато се случи.

А тогава къде ще отиде той? Познавам Роби. Той няма да напусне един дом, без да има друг. Той е от хората, които не могат да живеят сами. А междувременно аз ще кажа на Джош, че всичко е свършило. (Малко се тревожа, че може да ме уволни или нещо такова, но се надявам да реши, че карам някаква криза на средната възраст, а не че искам да се изнеса с друг, затова няма да е отмъстителен. Той по принцип не е такъв. Както казах, много свестен човек е. Прозявка. Хаха.) И ще се нанеса в уютно апартаментче на някое хубаво място (да не забравя: Роби обича Майда Вали) и ще чакам.

Това е съвършеният план.