Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (2)

2.

По природа не съм отмъстителен човек. Отчасти защото съм твърде мързелива. Отмъщението изисква усилия. Но никога не съм била от хората, които с часове кроят как да си върнат на колежка, защото не е възразила на шефката, когато я е похвалила за нещо, което аз съм свършила. Сигурно звучи сякаш имам страхотна кариера, в която колеги съперници се борят за надмощие, пробиват си със зъби и нокти път към следващото стъпало, бутат се с лакти и тъпчат по-слабите. Всъщност работя в сладкарница. О, смешно е, да. Дебеланата работи в сладкарница. Виждам я по лицата на хората, когато им казвам къде работя. Без съмнение си умират да ме попитат дали ми плащат със сладкиши, или съм дегустатор. Само за протокола ще отбележа, че всъщност съм продавачка, а не сладкарка. Правя кафе на старата ни машина, претоплям сандвичи и сладкиши, взимам парите.

Но този път Робърт мина границата. Знам, че има склонността да мисли предимно за себе си, да приема и себе си, и работата си твърде сериозно. Знам и че се отчуждихме малко напоследък. Не че не се разбираме, по-скоро той спря да споделя света си с мен. Преди се прибираше вечер и упражнявахме репликите му за следващите няколко дни, смеехме се на нелепите обрати в сюжета. Или пък ми разказваше истории от снимачната площадка над чаша мерло. Никога не се е интересувал особено как е минал моят ден — вероятно защото на мен никога не ми се случва нещо интересно, — но неговите истории за другите актьори, за некадърните гримьори и властните продуценти винаги ме забавляваха толкова много, че нямах нищо против. Защото винаги съм смятала, че все пак дълбоко в себе си ме обича. Просто има много напрегната работа, която го поглъща.

Не би ми хрумнало, че си има друга. Всъщност не е точно така. Питала съм се, понякога. През последните две-три години. Само по някое „ами ако…“, когато ми казваше, че ще работи до късно или че заминава някъде на снимки. Но винаги съм пропъждала тази мисъл. Казвах си, че ставам параноична.

И дори понякога да си позволявах да мисля, че може да е така, пак за милион години не бих предположила, че е Саския.

 

 

С Робърт сме заедно от двайсет години. Срещнахме се в актьорската школа, и двамата имахме големи мечти за звездни кариери, които без съмнение ни очакват, въпреки че статистиката твърдеше друго. Май веднъж прочетох, че деветдесет и девет процента от актьорите са безработни. И то ако не се брои фактът, че само около петима души си поделят всяка главна роля по телевизията. Но това не спря никого от нашия випуск в Школата по публична реч и актьорско майсторство в Северен Лондон да си мисли, че ни е писано да станем следващата Голяма звезда.

От нашите състуденти само Робърт и четирима други станаха горе-долу известни. Една, защото отиде в Холивуд и блесна за около пет минути. Тя господстваше над нас най-безмилостно, докато работата не започна да пресъхва. Сега говори със странен средноатлантически акцент и се появява от време на време по вестниците, за да разкаже за последната си мания по някаква тантрическа медитация или по лечебните свойства на кръстоцветните зеленчуци, макар че изчезна от екраните толкова отдавна, че вече никой не помни коя е точно. Двама се справят много добре в театъра, а четвъртият излежава петнайсет годили за измама.

От финансова гледна точка Робърт вероятно е най-успешният. Той се снима в основна роля в излъчваната в праймтайма в четвъртък вечер селска драма „Фермерът Джайлс“ вече пет години. За нещастие не е въпросният фермер Джайлс, който, с жена си и трите си деца, е сърцето на сериала, а втората цигулка Харгрейвс — симпатичният съсед на фермера. Саския, между другото, е Мелъди Харгрейвс. Заядливата, но секси съпруга на симпатичния съсед на фермера Джайлс. Служебната съпруга на Робърт. Жена, която той от години се преструва, че ненавижда.

Поради постоянните такси за права и многото продажби отвъд океана — американците, например, обичат такива селски идилии, които не приличат на нито едно място, което съм виждала — той печели доста добре. Би се отказал от всичко това, за да бъде на мястото на един от двамата ни състуденти, които печелят награди и уважение заради работата си в театъра, макар че банковите им сметки не са чак толкова впечатляващи. Но никога не би го признал.

Ние имаме — задраскайте това! — ние имахме хубав живот, тримата. Аз, Робърт и седемнайсетгодишната Джорджия.

Досега.

Когато завършихме колежа, заживяхме заедно в един тесен едностаен апартамент във Финсбъри Парк и започнахме да си търсим работа. Постоянно ровехме из интернет за прослушвания и приемахме всяка неплатена задача. Постепенно Робърт започна да получава по нещичко от време на време. Един агент го пое. Кастинг режисьорите научиха името му. Когато забременях с Джорджия, като че ли най-очевидното решение — както се изрази Роджър — бе той да работи по кариерата си, докато аз се грижа за детето, а после, щом той се утвърди, ще си вземе почивка и ще остане у дома за малко, докато аз преследвам мечтата си. Макар да се притесних, че ще изостана, аз също реших, че това е най-разумното. И ако трябва да бъда честна, исках да се грижа за дъщеря ни. Просто не очаквах да родя толкова млада.

Както и да е, сигурна съм, че всички се досещате накъде отива работата. Годините минаваха и Робърт така и не усети кога е настъпил моментът, за да се оттегли.

Щом Джорджия стана на седем, аз нервно се опитах да опипам почвата, но без никакъв опит, без агент и нищо в автобиографията, освен че съм си гледала детето и съм работила почасово, когато ни трябваха пари, не можех дори да стигна до някого по телефона, камо ли да проникна в офисите им. Щом можех да измина километри от дома за безплатно еднолично шоу пред трима души в кръчма насред нищото, значи може би бях способна и да си проправя път в състезанието. Но вече минавах трийсетте и имах дъщеря, която щеше да стане тийнейджърка и се нуждаеше от майка си. Освен това Робърт винаги казваше, че за него е важно да знае, че съм у дома и се грижа всичко да върви. Така нямаше да се тревожи за ежедневните неща в живота ни. И можеше да се изявява.

Да, правилно ме чухте. Каза, че така можел да се изявява.

Това беше животът ни. Робърт можеше да поеме всякаква работа, да работи по невъзможен график на отдалечени места, защото знаеше, че аз се грижа за всичко у дома.

После получи ролята във „Фермерът Джайлс“, което означаваше, че десет месеца и половина в годината ще е зает, като разделя времето си между студиото в Западен Лондон и външните локации в Оксфордшир, а аз изхвърлих лъскавите снимки, които изпращах на кастинг режисьорите (макар че бяха с няколко години и много килограми неактуални) и започнах работа в сладкарницата. Там не ми трябваше квалификация. Той стана малка телевизионна звезда. Аз станах жена, която работи в сладкарница, защото работното време й позволява да си е у дома, когато Джорджия се прибира от училище.

Предполагам, че имате въпроси. Аз бих имала. Като например защо една интелигентна, независима жена като мен се задоволява с това положение? Единственият ми отговор е, че обичах Робърт и искрено вярвах, че ще дойде и моят шанс. И мисля, че и той го вярваше, когато ми предложи това. Едва ли е смятал да ме измами. Просто по-късно, когато започна да се радва на кариерата си, когато не искаше да се откаже от нея дори за няколко месеца, когато започна да се тревожи, че ако спре, може никога вече да не му предложат нищо, си е променил решението. Да, предполагам, че можех да настоявам. Да бъда твърда и да отказвам да му пера спортните екипи, докато не се съгласи да спре за малко. Но истината е, че тогава вече не бях много сигурна, че тази идея изобщо ще проработи. И мисълта, че Робърт ще се откаже от добра роля само за да си остане у дома и да ме гледа как се провалям на всички прослушвания, беше твърде унизителна.

И защото не си представях, че той ще захвърли всичко това в лицето ми.

 

 

Вечерта е агония. Опитвам се да се преструвам пред Робърт, че всичко е наред, докато реша какво ще правя. Не помага и фактът, че Джорджия излезе още щом вечерята приключи, с обещанието да се прибере най-късно в единайсет. Така няма никакъв баласт.

Ако Робърт има някаква представа, че съм открила тайната му, с нищо не го показва.

— Саския пак закъсня с два часа днес — казва, докато седим един до друг в дневната. Аз прехвърлям програмата на „Скай“ като за последно и отчаяно се надявам да открия нещо, което да ни разсее, за да не трябва да си бъбрим цяла вечер.

Почти се задавям с виното, когато той споменава името й.

— Господи — казвам. Как реагирам обикновено? Внезапно не мога да си спомня как се дишаше. — Скараха ли й се?

Лошото поведение на Саския е една от любимите му теми. И ако трябва да съм честна, аз също щях да се разстройвам на негово място. Само дето сега осъзнавам, че вероятно не е разстроен. Това е просто за заблуда.

— Разбира се, че не — въздиша той. — Защото никой не може да изтърпи сълзите и заплахите, че ще напусне.

Макар да се преструва, че не понася Саския, част от него живее в ужас, че тя може да напусне сериала. Той много добре съзнава факта, че докато сериалът не би оцелял без фермера Джайлс, определено ще преживее смяната на съседите му.

— Вероятно накрая ще я уволнят — казвам аз и усещам лека тръпка на задоволство от паникьосаното му изражение. — О, виж, има нов филм по BBC2. „Неприятности в рая“. Искаш ли да го гледаме?

Много добре знам, че не иска.

— Нека не го гледаме — стене той. — Сигурно има нещо по-добро. — Робърт мрази да гледа продукции, в които не са го наели. Още по-зле, ако избраният актьор получи хвалби или номинация за награда. Предполага, че това внимание щеше да е отправено към него, ако го бяха наели. И през ум не му минава, че неговото изпълнение може да не е така убедително.

— Не, този изглежда добре — казвам аз и натискам бутона, за да гледам. Полагам огромни усилия да се преструвам на дълбоко заинтригувана през следващия час и половина. Но по-добре, отколкото да разговаряме.

Лягам си възможно най-рано, но не заспивам, само превъртам всичко отново и отново в главата си. Какво означава това съобщение? Защо Саския смята, че едва не са ги хванали? Докато правят какво? (Да, да, знам). Опитвам да си спомня. Предната вечер се обадих на Робърт да го попитам по кое време ще се прибере. Снимачният ден приключва в седем, но актьорите са свободни да си тръгнат, щом свърши последната им сцена. Една жена ми вдигна. Явно е била Саския. Почти бях забравила, това бе толкова незначително събитие. Робърт винаги си оставя телефона някъде, когато е на снимки. Никой не иска да бъде онзи идиот, който съсипва добра сцена, защото внезапно гръмва някаква иронична мелодийка от осемдесетте. През годините съм говорила с безброй хора, които вдигат телефона му вместо него.

Не я попитах за името й. Защо да го правя?

— Телефонът на Робърт Уестмор — каза тя.

Помня, че се почувствах малко смотана, задето звъня на съпруга си да го питам по кое време си иска чая.

— О, здравейте. Обажда се Пола, жената на Робърт.

Помня как тя отвърна:

— Здравейте! — много приятелски.

— Нищо важно. Просто се питах кога ще се прибере тази вечер. Ще му предадете ли да ми се обади, когато може?

— Няма проблем, Пола — рече тя.

Двайсет минути по-късно той ми позвъни. Може би беше малко смутен, но той често звучи така, когато е на работа. Каза, че сигурно ще закъснеят малко, но ще се прибере най-късно в девет и петнайсет. Съвсем обикновен разговор.

Прибра се в девет. Нищо във вида му или в поведението му не издаваше, че е вършил нещо друго, освен да работи. Нямаше червило по яката, нито пък някъде другаде. Качи се право горе да се изкъпе, но той го прави често. Беше си най-нормален, какъвто е винаги. Което ме кара да си мисля, че именно той, нормалният му аз, е човекът, който ми изневерява.

 

 

След като тръгна тази сутрин, включих компютъра. Потърсих в гугъл Саския Шърборн. Разбира се, вече знаех как изглежда, но сега ме заляха стотици бляскави снимки на червени килими и лъскави събития. Най-много ме подразни обаче колко доволна изглежда от себе си. Тази усмивка: „О, знам, че ме мислиш за привлекателна“. Прииска ми се да я ударя.

Разбира се, тя е слаба, почти кльощава. Но има от онези кръгли лица, които — да се надяваме — не остаряват красиво. Ще прилича на изхабена барманка още преди да се усети. Смъмрих се за злобата. Винаги съм се опитвала да не съдя за хората по външния им вид, защото от личен опит знам колко болезнено може да е това. После си напомних, че тя най-вероятно спи със съпруга ми, и си позволих да се насладя на две снимки, на които късата й пола разкриваше изненадващо безформени като клечки крака и кокалести колене.

Според страницата й в „Уикипедия“ тя беше три години по-млада от мен, което вероятно означава, че сме на една възраст. Рождено име Сюзън Мичъл. Ха! Не е толкова бляскаво. Израснала в Ексетър. Учила в LAMDA^[1] (това не е толкова престижно като RADA^[2]). Първа роля — в реклама на „Нат Уест“.

Прегледах списъка с ангажиментите й, не беше много интересен. Минах на „Личен живот“. Пак се повтаряше информацията за Сюзън Мичъл/Ексетър/LAMDA. Омъжила се на двайсет и седем за Саймън, развела се две години по-късно. После пак се омъжила, през 2009 г. — трябва да е била на трийсет и една или трийсет и четири по това време, зависи на кого вярвате — за Джошуа. Като че ли още бяха заедно; не се споменаваха деца, нито пък с какво се занимава Джошуа.

Имаше линк към статия в едно седмично списание, разбира се, затова си причиних мъчението да я прочета цялата. Тя беше много благодарна за ролята във „Фермерът Джайлс“, която се появила точно когато се чудила накъде да поеме. Но не приемала ролята за даденост. За актьорите в телевизионни сериали било важно да помнят, че са само малко винтче в огромна машина. Напомняла си това редовно, за да остава здраво стъпила на земята. Ако не знаех, че се преструва, вероятно щях да я сметна за много свестен човек.

В следващия параграф се хвалеше каква късметлийка била да работи с Робърт. Как станали добри приятели и работели добре заедно. Чела съм достатъчно такива интервюта, за да съм наясно, че това може и да са просто пиар глупости, но все пак се ядосах. Сякаш нарочно ме дразнеше.

Намерих още нейни интервюта и после препрочетох старите с Робърт, които вероятно бях чела със съвсем други очи. И двамата много се стараеха да обяснят на света колко прекрасно се разбират, как понякога се карат за разни дреболии като истинска двойка. Помня как се смяхме с Робърт, когато четохме една от тези статии заедно. Аз го дразнех как е успял да представи нещата така, сякаш със Саския са големи приятели, когато всъщност я ненавижда. А той ми каза, че било важно зрителите да вярват във връзката им. Това бил ключът към успеха й.

„Не съм работил с друг, който да е така посветен“ — беше казал интервюираният Робърт, а истинският ми прочете това с подигравателно сериозен тон и добави „най-вече на себе си“, което направо ме повали от смях.

Изглежда обаче шегата е била за моя сметка.