Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (19)

19.
Саския

Драсваш клечка. Палиш фитила. И само стой и гледай.

Макар че, ако трябва да съм честна, съм малко разочарована, че тя не се нахвърли веднага върху него. Точно това очаквах да се случи. На това се надявах. Кой да предположи, че ще е толкова овладяна? Не мислех, че е способна на такова нещо.

Точно това е проблемът с Пола. У нея има скрити дълбини. Когато се запознахме, си помислих, че е малко пасивна и малко тъпа. Стори ми се жена, която послушно би търпяла, докато съпругът й чука наляво-надясно, а после се превръща в изтривалка, когато той реши да се върне отново у дома.

Само дето, разбира се, Роби не възнамеряваше да се върне у дома. Той смяташе да се премести с мен веднага щом теренът се изчисти. И под „терен“, имам предвид Джорджия, а под „изчисти“, имам предвид нейното заминаване в колеж или където там щеше да ходи. Никога не ме е бивало в метафорите. Или пък това е сравнение? Няма значение, схванахте ми мисълта. Щом Джорджия излети от гнездото, незасегната от родителската драма, Робърт смяташе да напусне Пола, а аз смятах да напусна Джош, за да си направим дом заедно.

Поне такъв беше планът.

Само че преди две седмици той ми каза, че всичко приключва. Просто така. Изневиделица. Точно преди тяхната тъпа „домашна ваканция“, както постоянно я нарича Пола. Всъщност предния ден. Бяхме у дома. Роби винаги се възбужда, когато го правим в леглото на Джош. Той мрази Джош. Аз обаче не го мразя. Джоши е много свестен човек. Мил, сладък и ме обича. Освен това е хубавец, няма съмнение. Успешен е по своя си начин. Просто не е много… вълнуващ. Някак безопасен е. И в един момент аз реших, че искам подобна безопасност. Сега обаче не мисля така.

Както и да е, с Роби си лежахме в леглото по обед. Ще призная, че бях малко подразнена. Всичките приказки на Пола колко внимателен бил станал Роби най-внезапно. Всичките намеци за това, че не можел да й се насити. Направо ми се гадеше, но нямаше как да я разпитам за подробности. Трябваше да знам.

Всъщност затова се сприятелих с нея от самото начало, ако трябва да съм честна. Нямах намерение да се срещам с някаква си непозната жена, с която съм говорила само веднъж, и то, защото тя си разля шампанското върху мен, но когато тя предложи срещата, осъзнах, че това е златна възможност да надникна в живота на Роби. Той никога не говори за лични неща.

Да се върна на въпроса — лежахме си в леглото. След секс, можете да си представите. Забележете, че той си направи кефа, преди да ме разкара, хаха! Аз го попитах нещо, дори не помня какво. Но знам, че беше нещо за него и Пола — нещо тъпо и унизително, което не биваше да казвам, като например кога за последно е спал с нея и кой е поискал, — когато той внезапно седна в леглото. Погледна право към мен и аз разбрах, че нещо не е наред.

— Сас, не можем да продължаваме така.

Честно, отначало не разбрах какво има предвид. Да се срещаме у дома? Да го правим кучешката? Да ядем „Фереро Роше“? (Забравих да спомена, че ядяхме „Фереро Роше“ в този момент. Той се опитваше да ми помогне с напълняването, макар да знаех, че идеята никак не му харесва.) Мисля, че казах нещо от рода на „Какво имаш предвид?“.

— Това. Между нас.

И тогава ме осени. Трябва да си дебелокож като носорог, за да не разбереш какво се опитва да каже. Усетих прилив на адреналин, но знаех, че трябва да запазя спокойствие. Роби мрази истерията под всякаква форма.

— Това пък откъде дойде?

— Не мога да се примиря с факта, че не ми вярваш.

Сега ще поясня. Откакто Пола ми каза за новопоявилата се нежност между тях, станах малко нервна. И макар че, разбира се, не можех да му кажа на какво се основават подозренията ми, започнах да го тормозя заради жена му и защо не я е напуснал все още, и най-вече защо се е съгласил да прекара цели две седмици с нея, когато и двамата бяхме в отпуск и можехме да се виждаме всеки ден. Дори бях започнала да оглеждам апартаменти, за да наемем един, когато му дойде времето. Само докато уредим разводите и си купим нещо постоянно.

— Разбира се, че ти вярвам. Просто се изнервих, това е. — Не можех да му кажа, че знам от извора, че с Пола отново се чукат като полудели.

Точно в това е проблемът, когато се виждаш с мъж, който има жена — е добре де, с нечий съпруг, — че трябва да приемеш факта, че той понякога ще прави секс с нея. Това се подразбира и всеки, който ти казва, че не го прави, лъже. Но има разлика между „Правя го, защото се налага“ и „Правя го, защото много харесвам задника й“. А Роби винаги е бил съвсем ясен, че при него е първият вариант.

Странична бележка: С Джош все още се любим по много приятен, но крайно рутинен начин горе-долу веднъж седмично. Вероятно не е зле за хора, женени от осем години, но няма изобщо да ми липсва, ако спре.

— Ти не спираш да говориш за това. Сякаш след всичко, през което преминахме, ти още си мислиш, че предпочитам нея пред теб.

Не можах да се сдържа:

— Е, ти ще прекараш тези нелепи две седмици с нея. — Умирах си да добавя: „Тя ми каза, че идеята била твоя, нямал си търпение двамата да останете сами вкъщи.“ Разбира се, не можех, затова бях принудена да изглеждам като ревнива параноичка.

— За бога! Точно за това говоря. Колко пъти ти казах, че нямаше как да се измъкна. Все пак са само две шибани седмици.

— Не е само това — отвърнах, но не можех да поясня какво още има, затова си замълчах.

— А какво? В какво точно ме обвиняваш?

Виждах, че започва да се ядосва. Усещах как сълзите ми избиват и се опитах да ги прогоня, защото знаех, че няма да ми помогнат.

— Нищо. Не те обвинявам в нищо. Забрави.

— Не можеш да пускаш по някой хаплив коментар и после да кажеш; „Забрави“ — рече той и аз знаех, че има право. Напоследък го правех доста често.

— Е, добре — отвърнах, опитвах се да звуча възможно най-разумно. — Притеснявах се, че ще избереш нея. Държах се глупаво, знам. Няма да го споменавам отново, обещавам ти. Просто ми дай още един шанс.

Господи, никой не харесва просяците.

— Мисля, че се нуждаем от почивка — каза той, стана от леглото и посегна към дрехите си. — Не казвам завинаги, но нека позабавим малко нещата.

И тогава не знам какво ме прихвана. Направо ми причерня. Винаги съм си била зеленооко чудовище. Е, синеоко де, хаха. Не можах да се спра и попитах:

— Има друга, нали?

Той навлече тениската си и едва не й скъса ръкава.

— Дори няма да удостоя това с отговор. Сега си тръгвам, ясно ли е, нека просто си помислим добре през тези две седмици. Не ми се обаждай. Виж, Сас, говоря сериозно. Не се обаждай.

Един силен стон изскочи от мен, преди да го спра. С Роби почти никога не се чуваме по телефона. Взехме такова решение още в началото. Без обаждания, без съобщения. Виждаме се почти всеки ден на работа, така че преценихме, че ще се чуваме по телефона само при спешни случаи. Той беше бесен, когато наруших правилата и му изпратих съобщение онзи път, след като отговорих на обаждането на Пола.

Паникьосах се и се опитах да изключа телефона му, за да не би някой от сценичните да го чуе. Не исках някой от тях да дойде, за да го грабне и да хукне да търси Роби. Бях гола на дивана по това време, тъй че щеше да е доста изобличаващо. Той беше в банята. Знам, глупав риск. Просто се случи. Обикновено сме много по-дискретни. Но държа да отбележа, че и двамата си взехме урок.

Излъгах го, че не съм видяла кой се обажда. Разбира се, че видях. Много добре знаех кой е, когато казах „Ало“. Просто исках да чуя гласа й, нищо повече. Но в никакъв, в никакъв случай нямаше да издам нищо, твърде добра актриса съм.

Когато му изпратих съобщението след това, бях изпила голяма чаша вино и бях изпълнена с адреналин от мисълта какво можеше да се случи. Предполагам, че просто исках да съживя моментите с него. Малко от вълнението. Още щом натиснах „изпрати“, осъзнах, че не биваше да го правя, и резкият му отговор го потвърди. Е, спрях със съобщенията. Един път ни се размина и двамата се съгласихме да не рискуваме отново.

— Обещай ми — каза ми сега. — Не искам през цялото време да си крия телефона, за да не вземеш да направиш нещо глупаво.

— Няма, за бога!

— Ще говорим след две седмици, става ли? Ще ти се обадя от голф клуба, когато съм сигурен, че Джош е на работа.

— Моля те, само ми кажи, че не късаме — рекох аз. Знам, знам. Жалка съм.

Той се наведе и ме целуна по челото. Аз извърнах лице, за да се срещнат устните ни, и от начина, по който ми позволи, разбрах, че още има надежда.

— Две седмици. После ще поговорим.