Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (18)

18.

Разбира се, нямам никакви вести от Джош и не се и опитвам да се свържа с него. Усещам, че постоянно мисля за него и за Саския, и съм много облекчена, когато получавам съобщение от нея с въпроса дали съм добре. Отнема ми секунда да си спомня, че тя си мисли, че все още съм съсипана от ужасната новина за изневярата на Робърт.

Добре съм, благодаря. По-важното е ти как си?

Известно време не получавам отговор, вероятно защото има нужда да се успокои. После:

Значи си видяла вестниците.

Пълен боклук — отвръщам. — Не им обръщай внимание.

Твърде късно е.

Тя ме пита дали искам да се видим отново в събота и аз приемам с благодарност. Отчаяно искам да разбера дали нещо се е променило, след като съобщих ужасната новина на Джош. Част от мен се пита дали й е казал всичко, за да обясни защо е бил така хладен към нея, но не мисля, че би искал тя да разбере за планираното от него отмъщение. Едва ли ще му прости лесно.

За да се разсейвам с нещо дотогава, излизам да тичам всеки ден. Все още не мога да стигна твърде далеч, но всеки път увеличавам малко дистанцията. У дома се налагам с торбички с лед, горещи компреси и пия ибупрофен за болките в ставите. Час, впечатлен от внезапната ми отдаденост (докладвам му за постиженията си на всяка тренировка, като дете, което се опитва да впечатли родителите си с оценките си в училище), решава да извади отново клещите и заявява, че съм свалила още три килограма и два процента мазнини. Аз сияя от гордост като любимка на учителката.

Саския иска да говорим само за мен, когато се появява на срещата в обичайния си сияен след йогата вид. Седим в обичайното кафене и сервитьорката, с която вече сме на „ти“ (Моника, полска учителка, която живее в Уембли, травматизирана от вероятността за Брекзит, и с два пъти по-добър английски от моя), вече ми носи огромно обезмаслено лате, без дори да ме пита. Когато Саския сяда, се появява още едно лате и две менюта. Не съм сигурна дали сме в настроение за ядене.

— Не спирам да мисля за теб след последната ни среща. Предполагам, че не си казала нищо на Робърт, защото той си изглежда съвсем нормално на работа. Как се справяш? Много ли ти е кофти? Сигурна съм…

Саския винаги прави така, задава въпрос и после не ти дава възможност да отговориш. Вече ми се струва дори приятно. Някак успокояващо. Не е нужно да мисля как да формулирам отговор, мога просто да я оставя да си говори, докато й свърши парата. Но като че ли няма изгледи да се случи скоро.

— … още не съм сигурна дали постъпих правилно, като ти казах. Но не можех да гледам една от най-близките си приятелки и да знам, че нещо толкова ужасно се случва с нея, а тя не знае…

Трогната съм от факта, че ме нарече една от най-близките й приятелки. Никога не ми е хрумвало, че може да ме възприема така, бях толкова сигурна, че има скрити мотиви. Сега се сещам, че никога не съм я чувала да говори за приятелките си. Това ме кара да мисля, че заради успеха си Саския е доста самотна.

Затова бързо я разведрявам.

— О, правилно постъпи. Определено.

— Значи си решила какво ще правиш?

— Нищо засега.

Тя ме поглежда, сякаш съм си изгубила ума.

— Нали няма да оставиш да му се размине?

Макар че започвам да харесвам Саския, не смятам да й разкривам наказанието, което планирам за Робърт.

— Не. Но не възнамерявам просто да ида и да го обвиня. Той само ще отрече и тогава какво?

— Аз бих го изритала на твое място. Всъщност първо ще му отрежа топките, а после ще го изритам.

— Не е толкова лесно… все пак… Джорджия…

— Тя е вече голяма… — прекъсва ме тя.

— Е, почти. Тази седмица си е у дома и искам да се чувства добре. Вероятно това ще й е последното лято без никакви отговорности. Не искам да трябва да се справя с това.

— Нямам престава откъде го вадиш този самоконтрол — казва Саския. Не мога да й призная, че не бих го извадила, ако вече не бях решила, че с брака ми е свършено. Ако ми пукаше.

— И без това е по-добре да го обмисля хубаво, преди да действам. Как беше поговорката? Отмъщението се сервира студено.

— Просто не позволявай да му се размине. Ти заслужаваш много повече.

Тя не би мислила така, ако знаеше какво сторих. Как заговорничих. Сдържам порива да й призная.

— Благодаря ти. Наистина оценявам съвета ти.

Тя отпива от латето си.

— Помниш ли колко вълнуващо беше всичко на възрастта на Джорджия?

— Почти. Не мисля обаче, че беше така стресиращо като сега. Представяш ли си, ако всичките ти грешки бяха изтипосани в социалните мрежи, та да ги види целият свят?

— Хаха! Всичките ти приятели качват снимки, които ще останат там завинаги. Все пак аз носех скоби, очила, имах акне, какво ли не. Поне вестниците са само амбалажна хартия. Ползват ли ги още да увиват пържените картофки? Струва ми се толкова нехигиенично.

Смея се сърдечно. Винаги може да се разчита на Саския да насочи разговора към външния вид. Просто не може да се сдържи.

— Но вече всички вестници са онлайн, нали? — казва тя. — Онези „извънгабаритни“ снимки ще се въртят до края на живота ми.

Мълчим известно време. После не се сдържам и казвам:

— Какво представлява тази Саманта? — Знам, че не бива да ми пука, но думите излизат, преди да си напомня това.

— Дори не си хаби мислите за нея.

— Е, имам предвид, че очевидно е красива…

Саския пухти.

— Защото е млада, затова. Ще изглежда доста груба на нашата възраст, ще видиш.

Внезапно си спомням страницата на Саския в „Уикипедия“. Питам се дали Джош пак я е променил, и дали тя я е видяла.

— Съмнявам се, че той си мисли, че ще е още с нея, когато тя стане на нашата възраст. А ако си мисли, тогава ще е толкова стар, че четирийсет ще му се струва първа младост. Но какво представлява като човек тя?

Не че възнамерявам да се занимавам със Саманта — взех си поука от историята със Саския, — но все пак не мога да не разчопля раната. Пък и малко разузнаване може да е полезно.

Саския мисли. Виждам, че между тях няма особено топли чувства, но тя никога не би злословила направо, макар че, ако трябва да сме честни, репликата как щяла да изглежда Саманта след време беше доста близо до целта.

— Тя е амбициозна — казва Саския. — И си мисли, нали се сещаш, че е непобедима. Всички сме били такива на тази възраст, предполагам.

— Аз определено бях.

Тъкмо ще се впусна в тирада под какъв натиск да успеят са подложени младите днес, когато Моника, слава богу, ме спасява от самата мен и пита дали сме решили какво ще ядем.

— Салата с риба тон „Ница“, дресингът отделно — казва Саския и аз се чудя дали е забравила за угояването си.

— Не смяташ ли да добавиш и пържени картофки? — питам, щом Моника си тръгва.

Саския ме дарява с една от големите си усмивки.

— Джош каза, че мога да спра. Отказали се донякъде от тази сюжетна линия, защото се тревожели, че Мелъди ще стане твърде скучна, ако просто седи и се тъпче. Така че… — Тя се оглежда да види дали някой подслушва. — Естествено това е свръхсекретно. Не казвай дори на Робърт, не знам дали са му съобщили още.

— Разбира се, че няма. — Любопитна съм какво е успял да измисли Джош.

— Ами Мелъди все още се тъпче, защото не може да роди деца на Харгрейвс, който пък отчаяно ги иска, и тъй нататък и тъй нататък, и всички си мислят, че пълнее от депресията, но… — Тя прави дълга, драматична пауза и аз чувам как барабаните забиват в главата ми — … се оказва, че е бременна. Лекарите объркали всичко. Затова мога просто да нося от онези подплънки. Не е нужно да напълнявам повече!

— Еха. Но не й ли казаха в края на последния сезон, че няма нужното оборудване, за да забременее?

Саския маха пренебрежително с ръка.

— Подробности.

— Е, много се радвам за теб. Това ще натрие носа на вестникарите.

— Точно — смее се тя. — Хаха! Знам, че е повърхностно, но никак не е приятно да разхождаш двойната си брадичка из сериала и всички да ти се смеят.

— Моля ти се, аз ли не знам — усмихвам се.

— Престани. Изглеждаш прекрасно. Винаги си изглеждала прекрасно.

— Благодаря ти. Много мило от твоя страна.

Тя се навежда на лакти напред.

— Е, разкажи ми как смяташ да се разправиш с Робърт.

 

 

Изглежда, че Саския и Джош ще се измъкнат невредими от тази история. Не съм съвсем сигурна, но от това, което виждам, така ми се струва. И съм доволна. Дори доволна е меко казано. Възхитена съм, облекчена и малко тъжна едновременно. Улавям се, че си мисля за мига, в който Джош ме целуна, и макар че преобладаващото чувство е на вина, все пак има и тръпка удоволствие, щом си позволя да се отдам на фантазията. И после идва и съжалението, че това никога няма да се случи. И нещо повече — вече дори не можем да бъдем приятели.

Но важната е Саския, казвам си. За малко да й съсипя живота. И то нарочно. Непоносимо е да мисля за това. И макар че тя няма представа, изпитвам нуждата да направя всичко по силите си, за да й се реванширам, да се уверя, че с щастлива.

Искам да й бъда добра приятелка.