Джейн Фалън
Моето сладко отмъщение (13)

13.

С помощта на Майра планирах натоварен график за нашата домашна ваканция с Робърт. Галерии, матинета, разходки из парка. Изтощих се само докато го измислях. Ако трябва да съм честна, предпочитам просто да си мързелувам две седмици, но не това е идеята. Опитвам се да насроча по едно събитие всеки ден, с надеждата, че това ще му попречи да отскача за „игра на голф“. И оставям плановете си смътни, та да не може да планира и той. Дори уреждам две вечери у родителите му, защото знам, че според него не ги вижда достатъчно често. Това ме устройва. Обичам майка му и баща му. Нямам никаква представа как от тях са се пръкнали Робърт и Алис.

Лойд и Кристин са актьори, разбира се, макар че и двамата вече не работят. Имали са някакъв умерен успех през седемдесетте. Всъщност са се запознали на снимките на ситком за едно училище — двайсет и четири годишен и двайсет и три годишна са играли хлапета на шестнайсет, — които продължили четири години. След това и двамата влезли в застой и за щастие на Робърт и Алис се захванали с продажба на антики, която пък потръгнала. Робърт много обича да казва при интервютата, че това е една от причините да се чувства удобно в ролята на Харгрейвс, сякаш да вземеш една ваза и да я обърнеш е умение, което се постига с дългогодишен труд. Но и двамата приключиха с актьорството и само понякога се появяват в някоя и друга драма. Всъщност Лойд дори поработи ден-два в „Игра на тронове“ и когато се прибра, каза, че никога не бил виждал толкова много зърна на гърди на едно място през целия си живот.

Те са нелепо горди с Робърт, по начин, по който само родителите могат да се гордеят. А най-хубавото е, че ме обичат, явно също така безусловно. Джорджия, единственото им внуче, може да ходи по вода, ако питате тях.

Те живеят в самия център на Бат, в къща, която са купили през седемдесет и пета за смешни пари, а сега сигурно струва към пет трилиона. Това е къщата, в която са отраснали Робърт и Алис, и всеки път, когато отида там, трябва да се боря с пробождането на завистта заради детството, което са имали. Не че моето беше лошо. Изобщо. Просто беше малко скучно. Безцветно. Малка двуетажна къща в предградие с миниатюрна върба в предния двор и църква в неделя. Винаги съм си представяла, че Робърт и Алис са израснали сред вихър от изкуство и изисканост. Докато аз играех на „Керплънк“ със съседката Кати, те са ходили на театър и са им позволявали да отпиват от коктейл с шампанско на някое разкошно парти в градината. Питам се какво ли стана с Кати. Тя беше изключителен талант на „Керплънк“. Вероятно сега е хирург, с тези ръце.

Семейният дом на Робърт е една от онези боядисани в медено четириетажни красавици с тераси, с които е известен Бат. Леко отдалечена от улицата зад черна метална ограда около по-нисък преден двор. Неочаквано голяма градина отзад. Дървен под и оригинални капаци, реставрирани до стария си блясък. Винаги стават големи дискусии относно паркирането и колко трудно е да се намери място наблизо, но предполагам, че все ще открия за какво да се оплаквам, ако живеех тук. Е, освен от изневярата на съпруга си, разбира се.

Поради проблема с паркирането, отиваме с влак и когато после се появяваме с такси от гарата, Кристин гледа с надежда през един от прозорците. Тя вероятно е била там цялата сутрин, тъй като май не й казах кой влак ще хванем.

— Бог да я благослови — казвам, когато й махам и лицето й се озарява.

Робърт се усмихва опрощаващо. Не мога да не му призная — той искрено обича майка си и баща си.

Организирах това гостуване сега не само защото знам, че на Робърт ще му хареса и за мен ще е по-лесно да се отпусна покрай него в присъствието на Лойд и Кристин, тъй като не искам те да усетят, че нещо не е наред. А защото искам да посея вина у него с това гостуване. Те са прекалено отстъпчиви, склонни да проявяват слепота към недостатъците на децата си и изключително грижовни, но знам, че трудно биха простили на сина си, ако ми изневерява. Лойд и Кристин са заедно в добро и зло и се гордеят с този факт. Въпреки че животът им на сцената е бил изпълнен с изкушения, те непоколебимо са ги избягвали. Знаят какво ще има значение, когато всичко отмине.

— Скъпи мои! — казва Кристин, отваряйки широко предната врата. Тя не е по-скромните посрещания. Прегръща ни сред вихър от шалове и силен парфюм, който мирише така, сякаш е бутилиран през седемдесетте. Кристин все още е красавица, но започва да придобива вид на стреснато бебе, току-що събудено от дрямка, заради леките козметични операции тук-там — за които никога не би признала. Очите й сега са така кръгли, защото провисналата кожа е изрязана. Като млада е изтънявала прекалено веждите си (по модата тогава) и те така и не са пораснали отново, затова сега над очите й се извиват неестествени тъмнокафяви линии. Този път забелязвам, че бузите й са гладки и издути като ябълки. Ще ми се да можех да й кажа да спре и че е великолепна каквато е, но това означава да призная, че съм забелязала, а за всички е негласен закон да не го правим.

— Влизайте, влизайте. Лойд е до магазина, но ще се върне скоро. Умира да ви види.

Хвърляме багажа си в коридора и я следваме към огромната кухня в приземието. Вратите към задната градина и към двора отпред са отворени. Къщата на Лойд и Кристин е толкова голяма, че с Робърт си имаме постоянна спалня (както и Алис), макар че им гостуваме едва няколко пъти годишно. Но всички знаем, че при всяко гостуване първо се пие чай (предварително запарен) или джин с тоник (след шест).

Всъщност се чувствам много спокойна, когато се потапям в топлината, която Кристин излъчва, сякаш е преносим радиатор, включен на максимум. Ако имаше котка, знам в чий скут щеше да седи.

— Как си, скъпа моя? — Тя ме хваща и ме оглежда. — Хубава както винаги.

— Ти също — казвам, защото е вярно. Каквото и да си причини на лицето, пак така ще мисля.

Когато Лойд се прибира (едва не ме смачква в мечешката си прегръдка), се обаждаме по интернет на Джорджия, която се излежава на плажа. Лойд и Кристин не могат още да схванат напълно какво става и все питат: „А тя кога се е снимала?“ (Лойд) и когато обясних, че всъщност я виждаме в реално време, те започват да размахват ръце и да крещят: „Ехооо!“ (Кристин). Почти плача от смях, когато затваряме, след като се уверяваме, че тя си прекарва страхотно и изобщо не й липсваме. Поглеждам към Робърт — и той се смее.

На вечеря (сготвена от Кристин и Лойд в нещо като епизод от „Аз обичам Луси“) направо не вярвам на късмета си, когато Лойд споменава колко е тъжно, че синът на техни стари приятели се е развел, след като открил, че съпругата му има връзка с друг от години. Точно това ми трябва.

— Просто ужасно. Как може някой да е толкова жесток към човека, когото се предполага, че обича?

Знам, че наливам масло в огъня, що се отнася до Лойд и Кристин. Само трябва да капна малко и те пламват.

— Кошмар — казва Кристин. — Той нищо не подозирал, представяте ли си?

— Хората сега не са подготвени да работят — поема щафетата Лойд. — При най-малкия помен от скука и са готови да скочат към някой друг.

— Днес всичко опира до незабавното удовлетворение. — Сега тя се навежда напред, облегната на лакти, и продължава: — По наше време си постилаш леглото и лягаш в него. Нали, Лойд?

— Така е. Но имай предвид, че ние бяхме късметлии. — Той се протяга и слага ръка върху нейната, а аз преглъщам сълза. Толкова са сладки.

Робърт се прави на ударен. Може би се тревожи, че ако каже нещо, ще се издаде. Кристин обаче не спира.

— Мисля, че го познаваш, Робърт. Марк Тайлър. Не бяхте ли съученици навремето?

— О, да, май, че бяхме. Но не бяхме приятели. — Той изглежда малко нервен, явно му се ще да сменим темата.

— Все пак не е ли ужасно? Той е такова прекрасно момче — настоява Кристин. — Представяш ли си? Женени са от двайсет години. Две деца.

— Аха… — казва той. — Гадно.

— Срещали сме я няколко пъти, нали, Лойд?

Той кима в съгласие.

— Ще й кажа какво мисля за нея, ако я видя отново.

— Е — казва високо Робърт, сменяйки темата. — Ще ми се още една чашка вино. Някой друг?

 

 

Два дни майката и бащата на Робърт ни глезят и ни угаждат. Толкова са въодушевени, че сме при тях, че макар инстинктите ми да крещят да помогна с готвенето и чистенето, се сдържам и ги оставям. Не е трудно да се сетиш как човек като Алис би се възползвал добре от това.

Когато разговорът се насочва към нея, ние седим до голямата маса в задната градина и пием бренди след вечеря. Миризмата на орлови нокти е почти задушаваща. Аз не взимам отношение по въпроса. Нямам никакво намерение да съм човекът, който ще им каже, че шансът да направи свое собствено, посветено на живота й представление е близък до този да я изберат за следващия Джеймс Бонд. Не само защото никой няма да иска да го гледа, но и защото тя никога няма да се хване на работа, за да го осъществи.

— Чудя се къде ли ще постави първото представление… — казва Кристин и се започва — спомнят си театрите, в които са работили през шейсетте, как са се казвали тогава и в какво са се превърнали сега. С Робърт просто ги оставяме да говорят. Предполагам, че така прекарват вечерите си, когато са сами, в щастливо бродене по пътеките на миналото, хванати за ръце.

— Ние се видяхме с нея миналата седмица, нали, Робърт? — казвам, когато накрая започват да затихват.

— Аха — отвръща той. Цяла вечер мълчи и се чудя за какво ли мисли — пита ли се дали е безопасно да се измъкне и да се обади на Саския от някой уличен телефон. Не би посмял да й звънне сега, не и тази вечер, когато Джош може да е с нея. Въпреки правилото им да не си пишат съобщения, очевидно е притеснен, че тя може да го направи, защото от време на време поглежда телефона си, така че само той да вижда екрана. По едно време влезе в къщата с него. Мисли, че не забелязвам или ако забелязвам, не разбирам какво става.

— Знам. Колко хубаво. Толкова е прекрасно, че вие тримата се разбирате добре — казва Кристин, а аз прехапвам език и потискам усмивката.

 

 

Аз проверявам своя телефон, докато Робърт е в банята и се приготвяме за лягане. Има съобщение от „Гейл“, само една дума: Ето, заедно със скрийншот на нещо, което прилича на страницата на Саския в „Уикипедия“.

Малко се обърквам в началото, но после забелязвам следното изречение: „Макар че Шърборн твърди, че е на трийсет и осем години, всъщност е на четирийсет и три“.

Изсумтявам.

Ослушвам се дали Робърт не се връща от банята. Джош вероятно вече е заспал, но все пак му изпращам отговор:

Ти ли го направи?

Отговорът му идва почти веднага. Аз? Как бих могъл? — последван от усмихнато човече. Всъщност се разсмивам с глас точно когато Робърт се връща от банята.

— Някакво тъпо клипче с коте — обяснявам. Но не го моля да го изгледа. Робърт не си пада по животните.

Той извърта очи, но не с досада.

— Хиляди години прогрес доведоха до това. Клипчета с котки, които се блъскат в стъклени врати.

Смея се.

— Дай да погледна тогава — казва той и аз разбирам, че се опитва да бъде мил. Но се стряскам, натискам случаен бутон и изчиствам уличаващите съобщения.

— О, не знам къде отиде. Просто го видях в Туитър.

— Е, добре — казва той и ляга до мен. — Утре ще има още хиляди такива.

— Добре ли си прекара тази вечер? — питам го, когато се обръща да изключи лампата на нощното шкафче.

— Прекрасно. Трябва да идвам по-често.

Вероятно не смята, че съм го усетила. Сигурно дори и той самият не се усети. Но ето я — неусетната промяна от „ние“ към „аз“. Тя ми казва всичко за онова, което става в главата му.

 

 

През втората седмица вече откачам и отчаяно искам да се върна на работа. Дори да ида на тренировка с Час, което трябва да ви покаже колко зле е положението. Копнея да остана сама така, както никога преди. Изтощих се да бъда милата, позитивната и подкрепяща Пола, но трябва да отбележа, че се справям отлично с това. На Робърт определено му харесва. Получава всичките си любими неща (е, освен една особено креслива блондинка), и то на поднос, като някакъв малък лорд Фаунтлерой — защо все пак да не се възползва? Ходихме на театър, обиколихме „Кортолд“ и Кралската академия, разходки в Хийт. Взех участие в коментирането на „Топ Гиър“ и прекарах часове в интернет сутрин, за да търся интересни истории, които да споделя на закуска. Дори организирах голф урок за двама ни. (Едновременно, но с различни хора, очевидно. Не мисля, че ще му достави удоволствие цял час да ми обяснява: „Дръж стика така. Не. Така“.) И макар че исках да се хвърля от някой мост преди средата на урока, след това не спрях да възклицавам колко забавно е било и колко съм бъркала през всички тези години. Той беше очарован. Не че искаше да се присъединя към него на игрището, разбира се, но въпреки това го оценяваше.

Като се има предвид, че това бяха две седмици с човек, с когото всъщност не исках да бъда, може да се каже, че минаха възможно най-добре.