Дейвид Ууд
Шибалба (31)

30.

След сто години мълчание Господарите на смъртта отново въртяха смъртоносни номера на онези, които бяха достатъчно глупави да влязат в тъмното им царство.

Алекс беше изгубил още двама души от своята охрана. Единият беше станал жертва на капан в помещението, което Карина нарече Къщата на остриетата. Остри като бръсначи ками от обсидиан изскочиха от пода и пробиха обувките на нещастника, превръщайки коленете му в кървави чуканчета. Без крака, с които да пази равновесие, той рухна и се наниза на остриетата. Вторият се хлъзна по замръзналия праг на Студената къща и изчезна в ледената мъгла в дъното на склона.

Тогава Алекс реши да позволи на хората на Карина да вървят напред.

Очевидно змийската жрица не беше доволна, че трябва да рискува живота на своите войни, но всичко бе въпрос на проста математика. В момента на Алекс му бяха останали четирима души, докато тя имаше два пъти повече. И ако старите богове решаха да говорят с нея и да й кажат, че гринговците не са достойни да влязат в свещеното им царство, превъзходството щеше да е на нейна страна, а не на Алекс и неговите оцелели телохранители.

Ако Карина не знаеше как да ги прекара безопасно през смъртоносния подземен лабиринт, какъв беше смисълът изобщо да я остави жива? Досега експедицията на Мадок вършеше повече работа от нея, като им показваше пътя напред.

— Как се нарича това място? — попита той, докато потриваше ръце, за да ги стопли, след като се повози на арктическия тиролски траверс.

— Къщата на ягуарите — отговори Карина, без да откъсва поглед от редицата статуи.

— Уха. Какво трябва да правим тук?

Тя се смръщи.

— Не съм сигурна. В старите истории къщата е била пълна с пленени ягуари. Но това са просто статуи.

— Силно се съмнявам, че са просто статуи — възрази Алекс.

— Така е. — Тя избра един от Змийските братя. — Ти.

Въпреки войнствения си вид мъжът пребледня. Погледна към своите другари, сякаш търсеше моралната им подкрепа, но никой не пожела да срещне погледа му.

— Върви — изкомандва Карина. — Покажи ни пътя.

— Ти си тази, която би трябвало да върви — изсъска мъжът. — Или те е страх от Господарите на Шибалба? Може би не си способна да ни водиш.

Той понечи да замахне с бойната си тояга, но в този миг четиримата от охраната на Алекс вдигнаха автоматите си и ги насочиха към гърдите му.

Алекс се изсмя.

— Проблем ли имаш, Карина?

Тя се хвърли напред като светкавица, пътьом извади обсидиановата кама и я притисна в шията на мъжа, преди той да успее да мръдне. Наведе се към него и прошепна:

— Чест е да бъдеш пожертван за божествата на небесата и земята. Или искаш аз да пролея кръвта ти напразно?

— Никога не си ме харесвала — изплю думите той. — Затова ме пращаш да умра. — Стрелна поглед встрани. — Братя, тя ще пожертва всички ни и ще даде Сянката на този чужденец.

— Ако боговете искат, ще минеш безопасно между ягуарите на Шибалба.

Карина свали камата и се отдръпна от него.

Воинът оголи зъби и разтърси тоягата си, но после й обърна гръб и тръгна през пещерата към редицата стели.

Алекс се престори, че следи напредването му, макар много повече да се интересуваше от мълчаливата борба за надмощие между Карина и нейните войни. Под своята татуирана диващина те бяха страхливци. Костюмирани войни, готови да убиват, но изпълнени със страх от смъртта. Карина нямаше още дълго да може да властва над тях, ако…

Чу се силно щракване и пред напредващия воин нещо се раздвижи. Една от изсечените фигури се бе завъртяла и от отвори в нейното тяло излетя цял облак обсидианови остриета, дълги поне метър.

Въздухът около война се изпълни с червена мъгла и той рухна на каменния под.

На парчета.

— Ох! — каза Алекс и потръпна леко. Стоеше с лице към Карина, но продължаваше да наблюдава останалите войни.

— Следващ играч?

Изражението на Карина сега беше по-уверено.

— Той беше страхливец и боговете поискаха кръвта му. Неговата жертва ги е умиротворила. Сега зная пътя. Следвайте ме.

Без да изчака отговор, тя се завъртя на пети и тръгна през помещението.

Никой от хората й не помръдна.

Алекс поклати глава невярващо. Тази жена имаше повече кураж от всички свои войни. Но едната смелост нямаше да й осигури безопасност.

Тя стигна до кървавите късове от загиналия воин и зави наляво, след това пое покрай редицата статуи, докато не стигна до две, които приличаха на огледални образи, застанали една срещу друга. Без да се колебае, прекрачи пролуката между тях.

Нищо не се случи.

— В началото не разбрах извика тя, без да поглежда назад. — Но после си спомних защо Ел Гия ни се явява под формата на Куче светкавица. Ягуарите убиват, но кучетата показват пътя.

— Кучета водачи — прошепна Алекс, докато бързаше да е първият, който да я последва. — Разбира се.

 

 

Боунс беше още на метър и половина от безопасната част, когато подът под левия му крак се отчупи с шумно хрущене. Той залитна напред и падна по лице на камъка, предизвиквайки друг шумен пукот. Назъбени пукнатини, подобни на червени светкавици, се стрелкаха под него.

Дъхът заседна в гърлото на Мадок, а ръцете му се свиха в юмруци, сякаш можеше само с усилие на волята да спре пропадането на пода, което щеше да запрати приятеля му в бушуващата долу вулканична ярост.

Усилие на волята или не, но варовикът остана до голяма степен цял.

— Не мърдай — изсъска Мадок, знаейки какво може да стане, ако повиши тон.

— Лесно ти е да го кажеш — подвикна Боунс. Думите му бяха бързи и отсечени. — Сега знам защо беконът цвърчи в тигана.

— Не се опитвай да станеш. Разпредели равномерно тежестта си.

— Може ли да прекратим вече с шегите, че съм дебел? — каза Боунс през стиснати зъби, докато се протягаше напред, за да сложи длани върху силно нагрятия камък и да се изтегли напред. Беше дал на Миранда да пренесе торбата с водолазното оборудване, но въпреки това си оставаше най-тежкият от групата. Мадок искаше да пропълзи напред и да му помогне, но знаеше, че всеки грам допълнителна тежест може да предизвика пълно срутване.

След няколко мъчителни минути Боунс стигна до вратата, въпреки че дланите и краката му бяха покрити с кървящи плюски.

— Мамка му. Това беше…

Ейнджъл и Миранда му изшъткаха едновременно.

Той ги погледна невярващо.

— Всичко е наред. Добре съм. Изгарянията са само втора степен.

— Шшт! — изшътка му отново Ейнджъл и посочи към тавана. — Къщата на прилепите.

Въпреки че явно изпитваше болки, лицето на Боунс засия.

— Истински ли са? — Той погледна покрай останалите и светна с фенерчето си към пода на пещерата. — Изобщо не очаквах това. Ако не видя Ан Хатауей^[1] след десет секунди, официално ще обявя, че има измама. В отговор на неразбиращия поглед на Миранда, добави: — Жената котка? Защото сме в Пещерата на прилепите^[2]? Мили боже! Вие не разбирате от шега, а?

— Съжалявам. За мен не е направила нищо — подхвана Мадок шегата.

Очите на Боунс се ококориха от шок и той се хвана за сърцето, сякаш щеше да получи инфаркт.

Мадок се усмихна. Боунс сигурно изпитваше силни болки, но чувството му за хумор оставаше ненакърнено.

— Всъщност прилепите са добър знак — прошепна Ейнджъл, — защото трябва да могат да влизат и излизат. Така че наблизо сигурно има изход.

— Надявам се — съгласи се Боунс, — защото още веднъж не минавам оттам.

— Имаме късмет, че са обикновени прилепи — каза Бел. — „Попол Вух“ описва къща, пълна с огромни Прилепи на смъртта, които вместо криле имат остриета.

— Може да се нарече и късмет — каза Мадок. — Но ако се подплашат, тук вътре ще стане неприятно. — Той светна върху пода на пещерата под тях. — Трябва да минем през това.

— Мирише като най-големия кенеф в света — заяви Ейнджъл и сбърчи нос.

— Права си — кимна Миранда, — защото това е гуано.

— Курешките са богати на нитрати — обясни Мадок. — Това трябва да е източникът на амонячното охладително вещество. В пода сигурно има канали, които отвеждат течния амоняк в друга пещера под Студената къща.

— Преди повече от хиляда години маите са измислили как да превърнат изпражненията на прилепите в хладилник, но така и не са изобретили колело. — Ейнджъл поклати глава. — Луда работа.

— Мамка му, чиста лудост — съгласи се Боунс.

— Дръж се прилично или ще се оплача на дядо — заплаши Ейнджъл.

Боунс завъртя очи.

— Пресичането на пода с гуаното няма да е лесно — предупреди Мадок. Вероятно слоят е много дебел. Изпаренията със сигурност са отровни, но ако се придържаме към краищата на помещението, където слоят е най-тънък, ще успеем да пресечем, без да вдишаме твърде много.

Докато говореше, съобрази, че за Бел и това ще е много, но археологът просто кимна.

— Ще се справя.

— Вероятно там ще намерим вратата за… — Мадок погледна към Бел. — Какво ни остана да намерим?

— Не мога да кажа със сигурност, но Къщата на прилепите е последната от шестте къщи.

— Значи трябва да сме близо до онова, което се надяваме да намерим. Каквото и да е то.

— Аз се надявам да сме близо до изход — подхвърли Ейнджъл. — А прилепите?

— Ако нещо ги обезпокои, залегни и ги остави да прелетят над теб.

— На пода, покрит с курешките им? Съжалявам, че попитах.

— По-добре това, отколкото някой бесен прилеп да се заплете в косите ти.

— Бесен? Имаш предвид носител на бяс?

— Шегувам се — бързо каза Мадок. После взе тежката торба от Миранда и я преметна през рамо. — Трябва да внимаваме да не ги подплашим. Така ще е по-лесно и за нас, и за тях.

Той заслиза по стъпалата, стъпвайки като в паници, като се движеше дори по-тихо от проведените шепнешком разговори.

При тази първа предпазлива крачка туристическата му обувка потъна до глезените в гуаното, чийто слой беше по-дебел и сух от калта по дъното на шахтата, през която бяха влезли. И разбира се, много по-отвратителен. Вероятно слоят беше дебел няколко метра. Мадок чувстваше как при всяка крачка се сбива под него като пухкав сняг.

В далечния край на пещерата видя друго стълбище да се издига нагоре. Ако зарежат първоначалния си план, то лежеше на по-малко от петдесет метра от тях. Но слоят гуано в центъра беше по-висок и пресичането му щеше да е гадно и опасно.

В продължение на няколко минути шумоленето над главите им продължаваше, но когато колонията прилепи стана по-неспокойна, Мадок чу различен звук, който беше по свой начин още по-зловещ. Беше шумът от урина и курешки от прилепите, които падаха на пода — истински дъжд от изпражнения, който се изсипваше около тях. И по тях.

Той реши леко да ускори крачка. Тъкмо бяха прекосили половината от пространството, когато пронизителен писък прониза тишината.

Мадок замръзна. Не смяташе, че звукът е дело на някого от тях. Беше силен и пронизителен, но далечен като свирката на приближаващ се влак. Продължи съвсем кратко, но това беше достатъчно за прилепите да изпаднат в ярост.

Чуха се животински крясъци и плясъкът на десет хиляди кожени криле. Пещерата се изпълни с шум. В пространството се завъртяха прашинки прах и изпарения, когато тези малки криле раздвижиха въздуха.

В началото суматохата беше ограничена само в най-горните части на пещерата, но той знаеше, че с усилването на паниката тези създания скоро ще започнат да се спускат и прелитат и в ниското, принуждавайки екипа да се привежда и търси укритие.

Изведнъж, в противоречие на своя по-раншен съвет, Мадок извика:

— Тичайте!

Той се отдръпна настрана, за да пропусне другите напред. Ейнджъл спринтира с нехарактерен за нея нещастен вид. Следваше я Миранда, хванала баща си за ръката. Тя го подтикваше да бърза, но очевидно археологът не можеше повече.

— Аз ще се оправя с това! — извика Боунс, наведе се и вдигна Бел на рамото си. Археологът изкашля една ругатня, но нямаше какво да направи, когато Боунс хукна напред, изпреварвайки сестра си. Миранда се вторачи невярващо след тях, затова Мадок я хвана за ръката и я задърпа след себе си.

Нещо избухна пред лицето му. Той инстинктивно замахна към него със свободната си ръка. Прилепът се отклони в последната секунда, но веднага още два заеха неговото място и скоро въздухът пред тях бе изпълнен с шумоленето на криле. Странното им цвъртене и цъкане, усилено хиляди пъти, беше мощна атака срещу сетивата им и караше всеки нерв в тялото на Мадок да трепти.

Миранда се препъна, ръката й се изтръгна от хватката на Мадок и тя падна, прокарвайки бразда в гуаното, докато се плъзгаше напред. Мадок скочи след нея, пъхна ръка под мишницата й и я изправи на крака, а през това време малки гневни телца се заблъскаха в тях.

Разумът говореше на Мадок, че рискът от нараняване е незначителен. С редки изключения повечето прилепи тежаха по-малко от трийсет грама, имаха много малки зъби и не проявяваха никакъв интерес да атакуват човешки същества или нещо друго, по-голямо от комар. Но в средата на бурята това беше малка утеха.

Съществуваше и действителна вероятност да се загубят и да налетят на някоя още по-голяма опасност. Вече беше изгубил ориентация. Заради този непрозрачен облак, който се виеше около тях, беше невъзможно да се определи накъде да вървят. Не можеше да види нито далечното стълбище, нито светлините на останалите от групата.

Той се обърна в посоката, която според него щеше да го отведе до стената на пещерата, и все още стискайки Миранда за подмишницата, тръгна натам. Слоят гуано под краката им сякаш стана по-дебел, затова след пет крачки, се обърна наляво и отново опита.

Този път намери стената.

Близо до края на пещерата ятото беше по-малко активно, защото тук прилепите имаха по-малко пространство за маневриране. Това позволи на двамата с Миранда да се движат почти тичешком. Той плъзгаше свободната си ръка по стената през цялото време, като същевременно не пускаше Миранда, за да не се изгубят. След няколко минути или може би секунди видя през леката мъгла пред себе си проблясване на светлина и чу познат глас да го зове.

— Дейн!

Той се завъртя към светлината.

— Ейнджъл, тук съм.

Изведнъж тя се озова до него и го прегърна. Беше покрита с ивици мръсотия, уплашена, но като цяло невредима.

Сега видя още светлини. Боунс и Бел се изкачваха по стъпалата, където щяха да са в безопасност. Ятото започна да намалява — вероятно повечето прилепи бягаха от пещерата по тайния маршрут, който използваха, за да излязат навън.

— Почти стигнахме — каза Мадок, хващайки Ейнджъл за ръката. Сега, когато вече виждаше пътя, който щеше да ги изведе на безопасно място, нямаше повече нужда да се промъкват покрай стената.

Няколкостотин прилепа още се виеха над главите им, но Мадок вече не им обръщаше внимание, защото взе последния завой и закрачи през гуаното, за да стигне до стъпалата. Тук пусна Миранда, която се втурна напред, но продължи да държи ръката на Ейнджъл. Стисна я окуражаващо, докато се качваха по стъпалата.

Веднага щом излязоха от прохода, първата работа на Мадок беше да си поеме няколко пъти дълбоко въздух. Вонята на гуаното още го преследваше, но тук въздухът сякаш беше малко по-чист, парите на амоняка не бяха толкова силни.

След това и останалите му сетива заработиха.

Тази пещера беше великолепна, почти два пъти по-голяма от приличащия на катедрала вход на повърхността. Размерите й обаче бяха само началото.

От скалистата стена в далечния край на пещерата се сипеше вода — подземна река, която се изливаше от водопад, висок десетки метри. Водата падаше с плясък в голямо кръгло езеро, а после се изливаше надолу по съвършено прави канали. Нямаше съмнение, че те са дело на човешки ръце, защото течаха успоредно на павираните улици, осеяни с постройки — пирамиди и храмове като онези, които бяха видели като развалини в Чичен Ица, Копан и Града на Сянката.

Най-забележителното в пещерата беше, че Мадок можеше да види тези неща. Огромните размери на мястото биха оставили повечето от тях скрити в сенките, но той можеше да различава характерните очертания на сградите и пръските от водопада, защото пещерата пламтеше от бледосиня фосфоресценция, която сякаш беше съсредоточена над разпрострелите се градски постройки.

Когато наближи, видя Миранда да слиза по широко стълбище, което се спускаше към скрития град. Стъпалата свършваха в подобен на кутия двор, който му изглеждаше странно познат. В далечния край на двора, господстваща над центъра на пещерата, се издигаше огромна пирамида, не по-малка от Замъка.

На няколко крачки от Миранда, Боунс и Бел също слизаха по стъпалата.

В този момент Мадок осъзна, че на стълбището има още двама души, които сякаш идваха да ги посрещнат.

Първият му подтик беше да извади пистолета, но мозъкът му заработи. Не познаваше чернокосата красавица отляво, но другата жена разпозна веднага. Не можеше да разбере какво прави тук, дълбоко под земята.

— Ей, Мадок — провикна се Кейси Ким. — Защо се забавихте толкова?