Дейвид Ууд
Шибалба (28)

27.

След няколко минути безплодно търсене Мадок беше готов да се признае за победен. Въпреки очевидната мъдрост в предпочитания от него начин на действие, предпазливият подход не им се отплати. Единственото, с което можеше да се утешава, беше това, че никой не падна в някоя от многото сякаш бездънни ями, осеяли пода на пещерата като дупки в парче швейцарско сирене.

Тези пропасти сякаш бяха единственият изход от Къщата на мрака, особено след като проходът към залата на Съвета внезапно беше затворен, заключвайки ги тук вътре. Той предположи, че това е дело на Змийските братя, които бяха избрали да ги затворят, вместо да ги преследват из Шибалба. Нямаше смисъл да опитват да отворят вратата отвътре, след като Змийските братя ги чакаха от другата страна в засада, готови да ги превърнат в игленици за стреличките си. С изключение на кръглия камък, който затваряше прохода, в помещението нямаше нищо, изработено от човешка ръка. Нямаше изображения, нито релефи, които да крият тайна врата. И още по-лошо: никакви следи от кучешки лапи. Не, Мадок знаеше: единственият път навън водеше надолу.

Всяка от тези цепнатини приличаше на вход към различен кръг на ада. Някои изпускаха воня на сяра и горещина, докато други изригваха определено мразовит въздух, все едно бяха свързани с промишлен климатик. Никоя от дупките нямаше вид на особено гостоприемна, но вероятно това беше и целта.

Мадок се присъедини към Миранда и нейния баща близо до центъра на пещерата.

— Мисля, че трябва да се спуснем в някоя от тези дупки — каза той. — Разполагаме с достатъчно въжета за една-единствена дупка, но не мисля, че имаме време за метода на пробата и грешката. Някакви предложения?

Бел се смръщи от мисловно напрежение.

— Господин Мадок, приемете моите извинения. Наистина не очаквах да бъде такова голямо предизвикателство.

— Само си представете какво изпитание е било да се спуснеш в някоя от тези ями в пълен мрак — подхвърли Ейнджъл, когато дойде при тях.

Мадок я изгледа косо.

— Да — отговори той бавно, наистина опитвайки се да си представи. Чудя се…

— Олеле — предупредително възкликна Боунс, — той отново се опитва да мисли. Пазете се. Не му позволявайте да ви забаламоса.

— Ами ако от нас се очаква да вършим всичко това в пълен мрак?

— Точно така — кимна Боунс с ясно доловим сарказъм. — Страхотна идея.

— Не, той е прав — намеси се Миранда. — В онова сеноте в Тулум се обърках и не знаех по кой проход да поема. Въздухът ми свърши и осъзнах, че изборът ми трябва да е правилен още от първия път. Затова изключих водолазното си фенерче. Влизаше достатъчно дневна светлина, за да ми покаже по кой път да поема.

— Ударението в разказа ти е върху „дневна светлина“ — възрази Боунс. — Не мисля, че там, където трябва да отидем, има нещо подобно.

— Пропускате най-важното — намеси се бързо Мадок. — Тези изпитания, реките, камъкът за готвене… Ние мислим, че трябва да намерим начин да ги избегнем, но всеки път единственото решение е да участваш в играта.

Бел бавно кимна.

— В „Попол Вух“ Героите близнаци трябва да прекарат нощта в Къщата на мрака. Дали им факла, но тъй като знаели, че това е изпитание, те отказали да я използват.

— Това е! Поне е нещо, което лесно можем да изпробваме. — Мадок изгаси своя челник. — Изгасете фенерчетата и да видим какво ще се случи.

Ейнджъл и Миранда веднага го направиха, но Боунс се поколеба, стрелвайки Мадок с раздразнен поглед, преди най-накрая да последва примера на жените. Когато и последната светодиодна светлина угасна, тъмнината се стовари върху тях като тежка, задушаваща завивка.

— Кофти работа — измърмори Боунс.

— Големия ми брат го е страх от тъмното, а? — попита Ейнджъл.

— Не бързайте — каза Мадок. — Очите ни още не са се приспособили към тъмнината.

— Мадок, те няма да се приспособят към това. За да виждаш в мрака, трябва да има поне мъничко светлина.

— Може би от нас се очаква да използваме сонари — подхвърли Ейнджъл. Ехолокация като прилепите?

— Шшт! — изшътка Мадок, докато опитваше да прониже булото на мрака с очи. Знаеше, че Боунс е прав. Виждането през нощта беше едно, но без някакъв слаб източник на светлина зениците им никога нямаше да се разширят достатъчно, за да им позволят да виждат в пълната тъмнина. Ако изобщо виждаше нещо, вероятно зрението си правеше шеги с него.

— Добре — обяви той след малко. — Заслужаваше си да…

— Някой друг вижда ли това? — прекъсна го Миранда. — На тавана. Приличат на звезди.

Мадок ги беше видял — неясни сини точки, греещи в бледосиньо, но бе решил, че са оптическа илюзия.

— Виждам ги — звънна гласът на Ейнджъл.

— Това е съзвездието Змия! — възкликна Бел.

— Нали не искате да кажете, че виждаме звездите през твърдата скала? — попита Боунс.

— Трябва да е някакъв вид фосфоресциращ лишей — предположи Мадок. — Никога не бихме ги видели при запалени фенерчета.

— Показват ни пътя — продължи Бел. — Ако поемем по Пътя на змията, ще намерим изхода.

— Чакайте! — извика Мадок, преди археологът да се впусне напред. — Никой да не мърда! Аз ще го направя. Щом разбера накъде трябва да вървим, можем отново да светнем фенерчетата.

— Защо ти? — възрази Миранда. — Знаеш, че не си супермен.

Мадок трябваше да потисне желанието си да й се озъби.

— Следващия път ти ще си първа. Съгласна? А сега се успокой и ме остави да се съсредоточа.

Без да изчака нейното съгласие, той се отпусна на колене и положи длани върху грубия каменен под. Вдигна очи към небето, откри най-близката „звезда“ и започна да се придвижва на четири крака към нея, като опипваше пода пред себе си. Справяше се добре, напредваше бързо до мига, когато протегна напред дясната си ръка и вместо да се опре на твърд камък, тя пропадна. Мадок изгуби равновесие и залитна напред, а гърдите му се удариха в ръба на ямата, в която за малко щеше да падне.

Ейнджъл и Боунс извикаха почти едновременно. Тя използва малкото му име, а брат й неговата фамилия.

— Добре съм — извика той в отговор, докато възстановяваше четирите си опори и започна бавно да отстъпва от дупката. Въпреки уверението това измъкване на косъм го разтърси доста, а непробиваемият мрак не улесняваше задачата му. Въпреки това продължи внимателно напред, опипа ръба на ямата, за да намери път да я заобиколи.

След време, което му се стори цяла вечност — вероятно около половин минута, той отново започна да се движи, макар и малко по-предпазливо. Трябваше да се промъкне около още две пукнатини, които намери много по-лесно, защото излъчваха горещи изпарения. Третата яма, на която попадна, се намираше точно под една от светлинните точки, съответстваща на звездата в съзвездието Змия, която бяха започнали да наричат Пастта на змията. Стори му се, че усеща хладен бриз да се издига от бездната, но иначе в нея нямаше нищо забележително.

— Мисля, че това е, което търсим — извика той. Сега ще светна челника. — И заслони очи от очаквания шок при преминаването от пълен мрак към светлина. Въпреки тази предпазна мярка от яркото осветление очите го засмъдяха. Примигна, за да прогони сълзите, и светна надолу в дупката.

Бездната беше тясна в сравнение с останалите. Беше по-скоро назъбена пукнатина в пода, отколкото зееща дупка. По стените й се редуваха изпъкналости и вдлъбнатини, които образуваха ясно различими ръкохватки и стъпала. Спускането щеше да е фасулска работа за всички, с изключение на Бел, а дори и той щеше да се справи без трудности, ако има кой да го осигурява.

Единствената истинска опасност беше неизвестността какво има на дъното. Пещерата отново се освети, когато останалите запалиха фенерчетата си и се присъединиха към него.

— Дали да не спуснем камерата? — попита Ейнджъл.

Мадок поклати глава.

— Нямаме време. Боунс, приготви сбруя за бързо спускане. Ще сляза да проверя.

— Не забрави ли нещо? — попита Миранда. Когато Мадок я изгледа неразбиращо, тя обясни: — Нали следващия път аз щях да съм първа?

— Така ли съм казал? — Мадок поклати глава по-скоро от раздразнение, отколкото заради нещо друго. Може би Боунс беше прав. Определено беше по-лесно, когато работеха с обичайния екип.

— Добре. Прави каквото знаеш.

— Мисля, че искаше да каже „Бъди внимателна“ — намеси се Ейнджъл.

Миранда й отправи широка усмивка и седна на пода на пещерата, а краката й провиснаха в отвора. Без колебание се спусна в пукнатината и започна да слиза, все едно използваше стълба.

Мадок доближи глава до Ейнджъл и прошепна в ухото й:

— Нали разбираш, прави го, за да те впечатли.

— Няма защо да се тревожиш прошепна в отговор тя. Но наистина не е нужно винаги да си първи.

— Понякога оставям на Боунс да го прави.

Тя докосна устните му с пръст, карайки го да млъкне.

След няколко минути главата и раменете на Миранда се показаха от цепнатината.

— Не съм сигурна, че това е правилната дупка. Спускането е лесно, но дъното е смъртоносен капан.

Бел клекна до нея.

— Опиши го.

— Подобно е на реката от скорпиони, но много по-кофти. Подът е покрит с обсидианови отломки, чиито върхове стърчат нагоре. Те са навсякъде. Ако се опитаме да слезем, ще бъдем нарязани на ивици.

— Значи тази идея се изчерпа — каза Боунс. — Отново всичко отначало, а?

Бел мрачно поклати глава.

— Това е вярната шахта — каза той. — Помещението долу е друго изпитание. Това е Къщата на остриетата.

— Как Героите близнаци са се измъкнали? — попита Мадок.

— Ами казали на остриетата да не ги нараняват. Остриетата се прибрали и те останали невредими.

— Може би в езика на маите има специфичен израз, който ще накара остриетата да се приберат в пода? — предположи Боунс. — Как ще кажеш на древен маянски: „Господари, приберете ножовете“?

— Съмнявам се, че са разполагали с технология, която би им позволила да го направят — каза Миранда и завъртя очи. — Или вярваш в магии?

Мадок гледаше надолу в цепнатината.

— Стъпи ли на някое от остриетата?

Миранда го изгледа така, сякаш имаше две глави.

— Шегуваш ли се?

— Може би е изпитание на смелостта? Подметките ще ти осигурят известна защита. А ако върховете са близо, тежестта ти ще се разпредели върху тях. Затова факирите лягат върху легло от пирони, без да се нараняват. — Той се усмихна. — Искаш ли аз да мина първи?

Тя го стрелна с унищожителен поглед, после погледна към процепа. След няколко минути гласът й се чу отдолу.

— Ще стъпя върху тях.

Мадок се приготви за вик на болка и поток ругатни, но единственото, което се чу, беше силно щракване.