Дейвид Ууд
Шибалба (26)

25.

Ако Ейнджъл беше решила да се присъедини към Кейси, нямаше да й се наложи да ходи твърде далече. Кейси все още беше сама, но не на летището. Всъщност се носеше нагоре по планинския път в посока Нах Тунич.

Само трийсет минути след като Мадок и останалите бяха поели към далечния археологически обект, на летището се приземи двумоторен „Бийчкрафт Барън“. Кейси го бе наблюдавала с неголям интерес, докато рулираше по застланата с чакъл писта. По едно време реши, че си заслужава за всеки случай да продиктува на Там опашния номер. Докато чакаше идентификацията, се появи джип за посрещането на единствения пътник от самолета: красива чернокоса жена, която приличаше на Пенелопе Крус. Онова, което привлече вниманието на Кейси, беше облеклото й: носеше лятна камуфлажна униформа с тигрови шарки. Така бяха облечени и мъжете, които слязоха от джипа, за да я посрещнат.

Доколкото Кейси знаеше, в Централна Америка нямаше армия или полицейски сили, които да използват камуфлажни униформи с тигрови шарки. Подобни дрехи се продаваха свободно на пазара и понякога се използваха от разни агенции и групи, които имаха възможност да избират собствените си принадлежности — например ЦРУ.

Самолетът принадлежеше на малка фирма с адрес в Уилмингтън, Делауер, която се смята, както Там я информира, за фасада на Заливния картел от Юкатан. А жената, която приличаше на Пенелопе Крус, беше не кой да е, а сегашният му водач — Изабела Белтран. Тя определено не беше от добрите, но доколкото Там знаеше, нямаше връзки със „Сканоген“.

Въпреки това любопитството на Кейси нарасна. Всички бяха облечени за работа и бързаха. Това беше достатъчно да я накара да научи повече. Извади параболичния микрофон от оборудването си за наблюдение, защото беше решила да подслуша техния разговор. Уредът за подслушване имаше обсег сто метра, но Кейси успя да чуе само няколко думи, преди всички да се качат на джина и да потеглят.

Една дума изпъкваше над останалите.

Cueva.

Пещера.

 

 

Спускането беше уморително, но не толкова трудно, колкото Мадок очакваше. Той остави Миранда да се грижи за баща си и се зае да се увери, че въжетата са сигурно наковани за варовика. Не можеха да си позволят никакви грешки толкова далеч от повърхността.

Последните трийсетина метра бяха най-трудни, защото шахтата се стесняваше клаустрофобично между хлъзгавите от влага и мръсотия стени, но долу пещерата се разширяваше в помещение с формата на електрическа крушка. Подът беше покрит с дълбока до глезените кал. Ако маите бяха хвърляли жертвоприношения в шахтата, както каза Бел, вероятно под краката им имаше стотици скелети, натъпкани в утайките. Да не говорим за съкровището от златни бижута. Мадок обаче повече се интересуваше от отвора в задната част на пещерата и едва различимия глиф, изсечен във влажния камък.

Когато всички се спуснаха и Боунс пусна задължителната шега за борба на юли жени в калта, те се насочиха към прохода, който се виеше нагоре с малък наклон в продължение на трийсетина метра, преди да стигне до кръгло, задънено помещение.

Нямаше видими изходи, но бързият оглед показа, че помещението е много повече, отколкото можеше да се види на пръв поглед. То представляваше почти идеален кръг, украсен с няколко високи релефа на познати наглед фигури, седнали на тронове.

— Господарите на Шибалба — каза Бел, потвърждавайки онова, което Мадок вече беше предположил.

— В Града на Сянката имаше десетима господари. — Мадок огледа набързо помещението и преброи фигурите. — А тук са двайсет.

— Това е Залата на съвета на Господарите на смъртта. Тук били подлагани на изпитание поклонниците, които искали да влязат в Къщите на Шибалба. Господарите седели до манекени, създадени да объркват пристигащите молители. Единственият начин да получиш достъп до Къщите бил да поздравиш господарите по име. Също така се опитвали да накарат поклонниците да седнат на пейка, която всъщност била нагорещен камък за готвене.

— Прекрасно — подхвърли Боунс. — И за какво маите са боготворели тези типове?

— За да получат лекарството за болестта на Сянката — рязко каза Миранда. — Предполагам, не си внимавал, когато ти се говори.

Боунс наклони глава настрана.

— Аз обичам да задавам риторични въпроси. Мисля, че ти не внимаваш.

Мадок не обърна внимание на тяхното спречкване и насочи фенерчето и вниманието си към вдлъбнатината под една ниска лавица точно срещу прохода, през който влязоха.

— Това прилича на пейка — каза той.

Той клекна и светна в пространството под нея. Лъчът освети малка кръгла яма. В центъра й беше издигнато типи^[1] от дърво, а отгоре имаше слой пепел и черни дървени въглища. Той вдигна едно парче дърво, очаквайки донякъде, че ще се разпадне. Остана цяло, но беше леко като корк. Въпреки това беше трудно да се повярва, че е било тук в продължение на стотици години. Може би те не бяха първите, стигнали толкова навътре.

— Това е огнище — реши той и се обърна към Бел. — А сега какво? Легендата казва ли как да издържим изпитанията?

— Имаш предвид, без да ни надхитрят, нали? — каза Боунс.

Бел поклати глава.

— В „Попол Вух“ Хун Хунахпу и Вукуб Хунахпу, бащата и чичото на Героите близнаци, пътуват до Шибалба и фактически се провалят в изпитанията пред Съвета на Господарите. Дори сядат на камъка за готвене и се изгарят, но Господарите им разрешават да влязат в Къщата на Шибалба, защото техният план още от началото бил да ги принесат в жертва по-късно. За Съвета изпитанията са просто шега, по-късно, когато идват Героите близнаци, те изиграват Господарите да разкрият своите имена, а после, когато Господарите им казват да седнат на пейката, просто отказват.

— Не е ли очевидно? — намеси се Миранда. — Тук някъде трябва да има тайна врата. За да я отворим, трябва да разберем кои от тези статуи са истинските Господари на Шибалба.

Мадок обмисля чутото известно време.

Мисля, че си права. Тук някъде има тайна врата, но не зная дали има някаква дяволия, с която можем да я отворим.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли трите реки в Града на Сянката? Единственият начин да ги преминеш беше чрез пожертвувание. А кучешките отпечатъци водят право до камъка за готвене.

— Какво искаш да кажеш? Че трябва да седнем на пейката?

Мадок вдигна рамене и без да чака друга покана, седна на пейката.

Нищо не се случи.

— Може би трябва преди това да я нагрееш — подсказа Боунс.

Познавайки Боунс, това определено беше опит за шега, но Мадок осъзна, че неговият приятел е прав.

— Точно това трябва да направим.

— Не говориш сериозно — каза Миранда.

Но Мадок не й обърна внимание. От предишните си срещи с древните архитекти на Шибалба беше научил едно нещо: те бяха садистични кучи синове. Извади запалката, която беше донесъл като средство за откриване на въглероден двуокис, и клекна, за да стигне до огнището. Запали я и поднесе пламъка до сухото дърво, по което започнаха да играят жълти огнени езичета. Скоро въздухът се изпълни с миризма на горящо дърво. В края на вдлъбнатината обаче сигурно имаше комин, защото въздухът в помещението остана сравнително чист. След няколко минути Мадок почувства промяна в температурата. Помещението започна да се затопля. Калта по дрехите и кожата му започна бързо да съхне, образувайки сърбяща коричка. Докато гледаше каменната пейка, въодушевлението му, че преодолява изпитанието, започна да се изпарява.

— На камъка му трябва известно време, за да се нагрее — отбеляза Боунс. — Но щом го направи, си остава дълго време горещ. — Той се усмихна на Мадок. — Какво, друг акъл ли ти дойде?

— Да, втори, трети и дори четвърти — призна Мадок. Докосна камъка с показалеца си. Беше топъл, но не толкова, че де го изгори. Засега.

Вместо да седне, стъпи на пейката, защото съобрази, че подметките на туристическите обувки ще му осигурят допълнителен защитен слой. Разбира се, стига да не се стопят. Веднага щом стъпи с десния си крак върху камъка и прехвърли тежестта си върху него, пейката под него се премести, спускайки се около три или четири сантиметра надолу. Чу се глухо боботене в скалите и изведнъж задната част на вдлъбнатината се плъзна встрани, разкривайки тъмен проход зад камъка за готвене.

— Сезам, отвори се — пошегува се Мадок, опитвайки се да прозвучи триумфално, но най-вече изпитваше облекчение.

— Страхотно! — зарадва се неискрено Боунс. — Всички отиваме в ада.

— Не и ако не се размърдате — каза Мадок. Вече чувстваше горещината в обувките си и знаеше, че нещата само ще се влошават. Може да се затвори, ако сляза. Затова минавайте покрай мен един по един. Боунс, мини пръв.

Веднъж и едрият чероки направи каквото му беше казано, без да коментира. Стъпи на камъка до Мадок и се промъкна край него към отвора. Спря на входа, светна с фенерчето вътре, за да се ориентира, след това слезе от камъка за готвене и потъна в мрака. Мадок надникна в открилия се проход, но освен силуета на Боунс не успя да различи нищо.

Миранда беше следващата, но се спря на пейката, за да помогне на баща си. Тя изстена, когато горещината стигна до нея, и заподскача от крак на крак, докато Бел бързаше да се качи до нея. На Мадок ужасно му се прииска да имитира нейния огнен танц. Горещината беше преминала точката, когато беше само некомфортна. Знаеше, че скоро щеше да му причини физическо нараняване. Но се притесняваше, че твърде много движения върху камъка, може да предизвикат затварянето на вратата.

Щом семейство Бел минаха, дойде ред на Ейнджъл. Когато се промъкна край него, тя го целуна набързо.

— Какво горещо парче си ми ти!

— Ти също! — опита Мадок да се усмихне, но със стиснатите от болката зъби, това приличаше по-скоро на гримаса.

Тъкмо се готвеше да я последва, когато видя нещо да се движи в помещението, което току-що бяха напуснали. За част от секундата предположи, че светлината му е изиграла шега. Реши, че заради трепкането на пламъците под камъка за готвене изсечените статуи на Господарите на смъртта изглеждат така, сякаш се движат. Обаче ставащото беше достатъчно странно, за да го накара да светне в мрака.

Не беше зрителна измама.

В центъра на помещението стоеше човек. Поне Мадок предположи, че е човек, макар да беше трудно да бъде сигурен, защото първото му впечатление беше, че е покрит с люспи на влечуго. Фигурата вдигна ръка, за да заслони очите си от силната светлина, давайки на Мадок още секунда или две да осмисли онова, което виждат очите му.

Да, беше човек. Под слоя лепкава кал почти голото му тяло беше изрисувано или татуирано с шарки, подобни на люспи. Черната му коса беше вдигната в кок, подобно на изобразените в маянските глифи.

Мадок си спомни онова, което каза Бел за модерните маи, които продължават да живеят със старите традиции, и се запита дали този не е местният шаман, който ги е видял да се промъкват в пещерата.

Беше ги пипнал.

Макар че горещината беше започнала да пари ужасно ходилата му, той вдигна ръка и каза:

— Съжалявам, мога да обясня.

Вместо да отговори, мъжът вдигна дълга тръстика към устата си, насочи другия край към Мадок и си пое въздух в подготовка да духне.

Мадок инстинктивно се приведе, докато малката стрела профуча на сантиметри край бузата му.

Нападението го накара да действа. Той обърна гръб на маянския воин и се хвърли в прохода, където го чакаха останалите. Докато бягаше, Мадок си спомни нещо и осъзна кой е неговият нападател.

— Змийските братя! — извика той. — Намериха ни.