Дейвид Ууд
Шибалба (17)

16.

Мария гледаше втренчено непрозрачната полиетиленова стена, питайки се дали да не се опита да я пробие. Имаше отчаяна нужда да мине през препятствието, да започне да се движи, макар да нямаше и най-малка представа къде трябва да ходи и защо.

Всъщност това не беше вярно. Знаеше защо.

Първо започват да бродят.

Знаеше, че това предстои, дори преди да осъзнае, че старата жена, която срещна на планинския път, беше заразена. Когато влезе в къщата, за да прецени състоянието на четиримата критично болни пациенти, го направи с ясното съзнание, че колкото и да е внимателна, тя също може да се зарази. Но това беше риск, който пое с охота. Гледаше на себе си като на войник, който воюва не с хора, а с микроскопични врагове, и беше готова да пожертва себе си, за да спаси другите.

И се беше пожертвала.

Изпитваше хлад — сигурен признак, че треската й се усилва, но най-издайническият симптом беше натрапчивото желание да се движи. Не безцелно бродене, както предполагаха селяните, а съкрушително желание да крачиш в определена посока. Подобно на навигационната способност на мигриращите птици.

Независимо дали желанието беше съкрушително или не, тя успя да направи само три крачки. Така се озова пред стерилните пластмасови стени на своята затворническа килия. Макар никога да не беше виждала подобно помещение, освен във филмите, разпозна какво е предназначението на малкото пространство: изолационно помещение за IV ниво на биобезопасност.

Войниците, предположи, че са такива, я бяха взели заедно с останалите видимо болни пациенти — десетина-дванайсет души, включително тримата, които Мария беше наблюдавала. Всички бяха настанени в импровизирано изолационно отделение — полиетиленово фолио, съединено с дебели лепенки — на борда на един от хеликоптерите. Мария предположи, че вече е минал един цял ден, но не можеше да каже със сигурност. Откакто слезе от хеликоптера, не беше виждала слънцето. След кратък полет бяха слезли в затворен хангар. Не мислеше, че са стигнали твърде далече. Не повече от няколкостотин километра, но освен че се намираше в изолационно помещение за IV НББ, нямаше представа къде са в момента.

По някакъв начин обаче знаеше посоката, в която трябва да поеме.

Освен това знаеше как ще свърши това.

Някакво бръмчене я разсея и поне засега разруши странната омая, която я беше обхванала. Поне временно. Знаеше, че това е сигналът, че някой се готви да мине през вратата и че тя трябва да легне в леглото по незаплашителен начин. Бяха й казали, че ако не се подчини, ще я вържат за леглото с ремъци.

Тя обърна гръб на стената и се просна по гръб на леглото, но почти веднага почувства как се изправя, сваля крака от болничното легло и се обръща по посока на стената.

— Не — каза си и стисна парапета на леглото, за да остане на място.

Вратата се отвори със съскане и някой влезе. Не видя веднага лицето на този човек. Не и докато не успя да свърже шланга за въздух на костюма си с вентила близо до вратата. Беше младият мъж, който беше идвал и преди да й вземе кръв и да провери жизнените й показатели. Тогава й беше казал само няколко думи на накуцващ испански — вероятно не беше неговият роден език — и отказа да я погледне в очите и да отговори на въпросите й.

Това се беше случило няколко часа по-рано, преди да я обхване натрапчивото желание да върви.

— Американец ли сте? — попита тя на английски.

Младият мъж се стегна малко при този въпрос.

— Говорите английски?

— Да. Казвам се Мария.

— Моля, легнете на леглото. Трябва да проверя вашите жизнени показатели и да ви взема още кръв.

— Вече я имам — изстреля тя. — Болестта. Показвам първите симптоми.

Младият мъж в скафандъра не беше изненадан от тази новина, но държеше главата си наведена, за да скрие лицето си, докато слагаше маншета на апарата за измерване на кръвно налягане около десния й бицепс.

— Мога да ви помогна — продължи тя.

Той го стегна и включи монтирания на стойка електронен сфигмоманометър. В продължение на няколко секунди единственият шум в помещението идваше от бръмченето на апарата. Мария мълчеше и лежеше неподвижно, защото знаеше, че иначе може да повлияе върху точността на измерването. Когато машината приключи, тя погледна резултатите.

Систоличното й налягане беше малко по-високо от нормалното. Както и пулсът.

Младият мъж започна да освобождава маншета.

— Нека ви помогна — повтори тя. — Аз съм лекар. Мога да ви казвам какво се случва с мен. Зная, че за мен е твърде късно, но мога да ви помогна да намерите лекарство. Моля, позволете да ви помогна!

Мъжът продължаваше да избягва погледа й, но последвалите му движения бяха колебливи, сякаш той се бореше със своя неустоим вътрешен подтик.

— Става дума за някакъв вид плесенна инфекция, нали? — Тя продължи да говори, като се надяваше нейното показно сътрудничество да проникне някак през бариерите, които ги отделяха. — Това отговаря на повечето от симптомите, но е невероятно агресивна. Изглежда се пренася чрез кожен контакт, но въздушно-капковият път също е възможен. Не мисля, че в ранната фаза е заразна. Първият симптом…

Гласът й заглъхна тук, защото знаеше, че диагностицира своето терминално състояние.

— Първият синдром е подтик да станеш и да ходиш. Не зная как другояче да го опиша. В момента се боря с него. Все едно мозъкът ми казва, че искам да го правя. Мисля, че инфекцията въздейства на допаминовите рецептори. Логично е, нали?

Младият мъж пъхна термометър в устата й, принуждавайки я да млъкне, но тя отново не се възпротиви. След няколко секунди уредът изпиука, сигнализирайки, че е свършил с измерването на телесната й температура.

— Имам треска, нали?

Нямаше отговор.

— В момента се чувствам, сякаш имам 37 градуса… или 100 градуса по Фаренхайт — добави тя, съобразявайки, че ако е американец, вероятно не познава градусите по Целзий. — Очите ми кървясали ли са? Мисля, че друг ранен симптом е капилярната пропускливост. С една дума, ще развия петехия^[1]. Разпространява се чрез контакт със заразената кръв и може би други телесни течности. Аерозолирана кръв от кашлянето. След малко вече няма да съм с бистро съзнание.

Младият мъж избута настрана стойката с диагностичната апаратура и се обърна да си ходи.

— Моля — настоя тя отново, — нека ви помогна.

Мъжът разкачи въздушния шланг и протегна ръка към вратата, но преди да натисне бутона, за да я отвори, се обърна и се изправи с лице срещу нея. Устните му се раздвижиха, но тя не чу звуците. Тогава той си пое дъх и заговори по-високо:

— Дъг. Казвам се Дъг. Мария, ужасно съжалявам!

След това бързо се обърна, отвори вратата и излезе, без да поглежда назад.

 

 

Дъг Симпсън се помайваше под дезинфекционния душ, сякаш силните химикали можеха да отмият вината, която изпитваше. Скафандърът не позволяваше на разтвора да стигне до кожата му, точно както държеше навън микробите в помещенията на пациентите, но не осигуряваше защита от болката да гледаш как умира друг човек.

Душът беше част от многостранните правила за биобезопасност, които трябваше да предотвратят излизането на инфекциозни агенти от лабораторията и да се разпространят по света. Въпреки тези предпазни мерки неведнъж смъртоносни патогени бяха успявали да се измъкнат от институции с най-високата степен на биобезопасност — IV. Тъй като това беше частна лаборатория, която работеше извън правителствения контрол, бяха добавени допълнителни защитни мерки, включително автоматизирана система за дезинфекция, която щеше да се задейства при пробив в защитата и да почисти помещенията. Например, ако някой се опита да излезе от въздушния шлюз, преди дезинфекциращият душ да завърши своя цикъл.

След пет минути потокът химикали премина в душ с дестилирана вода, която отми всички следи от разяждащите дезинфектанти. Натискът на душа залепи студения скафандър върху влажната му кожа и я охлади.

Какво изобщо правя тук, помисли си той. Няма да мога да помогна на Мария и останалите.

Бяха починали още няколко пациенти. А тези от селото, които като Мария не бяха показали симптоми на заболяването, сега започнаха да ги развиват. Кървясали очи, треска и този странен импулс да се движат.

Мария беше права отчасти. По някакъв начин заболяването завладяваше централната нервна система, като караше жертвите на заразата да започнат да вървят. Вероятно това беше някаква революционна адаптация за разпространение на патогена. Познаваше подобен пример в природата — Ophiocordyceps unilateralis — така наречената „зомбирана плесен“, която караше заразените мравки незабавно да се изкатерят по най-близкото дърво и да захапят в мъртва хватка някое листо, докато не настъпи действителната им смърт. След това плесента достига зрялост в леша на мравката и разхвърля спорите си по земята под дървото.

Мисълта какво ще се случи скоро с Мария му докара позиви за повръщане. Тя беше част от контролната група, което означаваше, че дори по някакво чудо да успеят да намерят правилното съчетание от терапии, за да излекуват страдащите пациенти, няма да бъде спасена. Когато, ако изобщо, намерят този лек, тя щеше да бъде в твърде напреднал стадий, за да успеят да я спасят.

Мястото на пациентите беше в истинска болница — Медицинския изследователски център на Армията на Съединените щати в Рестън, или може би в някоя от институциите на Центъра за контрол и превенция на заболяванията (ЦКПЗ), но не и тук, в частната болница, собственост на биотехнологична фирма. Онова, което Алекс го караше да прави, беше ненормално. Освен това много неетично.

Дори още по-лошо: вероятно беше престъпно.

Знаеше, че неговият началник се ползва с име на човек, поставящ печалбите над всичко. Дори над обикновената човещина. Алекс беше импулсивен, отмъстителен като своя легендарен баща и напълно лишен от съчувствие. Беше нахлул в зоната на заразата и докарал болните в неговото мобилно изолационно отделение с НББ IV не за да спаси живота им, а за да има само той контрол върху лечението, ако накрая бъде открито. Ако заразата някога се разпространи, правителствата по цял свят щяха да му платят каквато и надута цена да им поиска за лекарството.

Алекс наричаше това действащ капитализъм и Симпсън се беше опитал да убеди сам себе си, че е прав. Никаква сума пари обаче не можеше да премахне срама, който изпитваше сега.

Той закрачи към кабинета си, като се питаше на кого да се обади първо: на ЦКПЗ? Или на ФБР?

Кой има юрисдикция тук?

Светлината на въздушния шлюз се промени от червено в бяло, сигнализирайки, че е безопасно да излезе, но когато отвори вратата, го побиха хладни тръпки. Алекс беше там, седнал зад едно неизползвано бюро срещу склада за медицински работни облекла, вдигнал крака на плота му.

— Дъг, отне ти много време.

Симпсън зяпна за миг, накрая успя да кимне.

— Бях просто… с пациентите. Ъ… обектите.

— Така и предположих. Позволих си да прегледам данните, които си събрал досега. Трябва да кажа, че съвсем не съм доволен от резултатите. Това трябваше да е фасулска работа.

Симпсън си пое дъх.

— Господин… Алекс… мисля, че подхождаме към това погрешно.

Алекс присви очи и го изгледа със студен змийски поглед.

Това ли мислиш?

— Искам само да кажа… има други агенции с ресурси, каквито ние не притежаваме. Трябва да прехвърлим това на някой друг. Зная какво ще кажете. Че няма печалба, ако нещата се правят по този начин, но… — Симпсън поклати глава отчаяно. — Някои неща са по-важни от парите.

Алекс свали рязко краката си от бюрото на земята. Посочи с пръст Симпсън.

— Точно така. Дъг, виждам, че си човек по мой вкус. Може би е време да те включа в един малък проект, по който работех напоследък. Наричам го „Светлина и Сянка“. Той ще промени света.