Джо Хил
Пожарникаря (93)

14

След като му намести ладиевидната кост — която си влезе на мястото с влажно туок! и пронизителен вик — и му залепи отново тиксо на китката, Харпър го накара да изпие два черпака с леденостудена вода и четири адвила. Принуди го да легне на леглото, като му помогна с ръка, увита около кръста му, и се намести до него.

— Задник такъв — каза му тя. — Истински късметлия си, че не си премаза ребрата отново.

Джон сложи наранената си ръка върху нейните.

— Съжалявам — каза той. — За онова, което казах.

— Искаш ли да ми разкажеш? Какво й се е случило?

— Не — отвърна Пожарникаря. — Да. Наистина ли искаш да разбереш?

Харпър смяташе, че вече знае по-голямата част от случилото се, но стисна палеца му между пръстите си, за да му покаже, че е готова да слуша. Джон въздъхна — изморено, измъчено.

— Двамата със Сара идвахме от време на време тук, нали се сещаш… в къщата на този малък остров, за да се уединим от другите. Али не идваше с нас, дотогава се беше превърнала в нощно създание и спеше през по-голямата част от деня, събираше енергия за нощните си набези. Вземахме Ник, който обикновено заспиваше след пикника на дюните. В къщата имаше легла, но той обичаше да спи в лодката. Харесваше му да се поклаща на вълните и да се блъска в пилоните. Тогава имаше малък док точно до къщата. Нямахме нищо против. Сара и аз пийвахме малко вино, дишахме чист въздух и се оттегляхме в къщата, за да правим онова, което правеха възрастните.

Един ден, след като бяхме хапнали студено пиле и някаква салата със стафиди, бяхме започнали да се отнасяме. Преди да задреме, Сара ме помоли да проверя Ник. Излязох по боси крака и дънки… и видях малък фонтан от пламъци да се издига от лодката. Щях да изпищя, но бях прекалено уплашен, за да си поема въздух. Затътрих се по дока, опитвах се да изкрещя името на Ник, сякаш можеше да ме чуе. Единственото, което излезе от устата ми, беше тихо хриптене. Вях сигурен, че ще го намеря обгърнат от пламъци.

Но той не беше погълнат от огъня, той дишаше огън. Всеки път, в който лодката се удряше в пилоните, изкашляше облак от червени пламъци във формата на гъба и се засмиваше сънливо. Не мисля, че беше напълно буден или пък че знаеше какво точно прави. Знам, че нямаше представа, че го наблюдавам. В крайна сметка не можеше да ме чуе и не гледаше в моята посока, цялото му отнесено внимание беше насочено към работата му с пламъците. Дотогава бях паднал на колене. Краката ми ме бяха предали. Наблюдавах го две-три минути. Издухваше огнени кръгчета, след което размахваше пръсти и изпращаше пламенни стрели, които да минават през клуповете.

Най-накрая успях да стана на крака, макар коленете ми още да трепереха. Върнах се, олюлявайки се, до къщата. Езикът ми беше залепнал за небцето и се нуждаех от глътка вода, преди да мога да говоря. Събудих внимателно Сара и й казах, че трябва да й покажа нещо и че не бива да се страхува. Казах й, че става въпрос за Ник, но той е добре, просто искам да види какво прави. Поведох я натам.

Когато видя издигащите се от лодката пламъци, краката й омекнаха и се наложи да я държа за ръката, за да я подкрепям. Но тя не се провикна, не заплака. Остави ме да я отведа до него, имаше ми доверие, че няма причина да се паникьосва.

Стояхме над Ник и го наблюдавахме да си играе с огъня около пет минути, преди тя да изгуби търпение, да падне на колене и да се пресегне в лодката, за да го докосне. Погали го по главата и той излезе от транса си. За момент кашляше черен пушек и мигаше през насълзени очи. Скочи на планшира, изглеждаше засрамен, сякаш го бяхме хванали да гледа списание с голи мадами.

Сара се качи в лодката, цялото й тяло трепереше, и го взе в обятията си. Последвах я. Дълго време стояхме в мълчание. Той каза на майка си, че не е наранен, че въобще не чувства никаква болка. Каза ни, че го прави от дни и че никога не го боли. Каза, че винаги го е правил в лодката, защото нещо в люлеенето на океана му помагало да го стори. Изброи ни многото си постижения. Можеше да диша дим, да издиша пламъци и да запалва едната си ръка като факла. Сподели ни, че правел малки врабчета от огън и ги изпращал да летят. Понякога му се струвало, че лети с тях, понякога му се струвало, че самият той бил врабче. Помолих го да ни покаже, но той отвърна, че не може, не и тогава. Обясни ни, че когато се подпалвал, било необходимо време, за да се презареди. Каза ни, че след като хвърлял врабчета, така ни го обясни с езика на глухонемите, понякога му било трудно да се стопли, започвал да трепери и се чувствал така, сякаш се разболяват от грип.

Исках да разбера как прави всичко това. Ник се опита да ми обясни, но той е само едно малко момче и почти нищо не научихме, поне не в онзи ден. Каза ни, че можем да накараме драконовата люспа да заспи, като я люлеем нежно и й пеем като на бебе. Само дето Ник е глух и няма никаква представа как точно звучи пеенето. Обясни ни, че според него музиката е като прилива или като дишането: нещо, което тече напред и отново се връща с успокояващ ритъм. Каза ни, че създава този поток в ума си и по този начин кара драконовата люспа да сънува онова, което той иска да сънува. Така тя започва да прави огнени кръгчета или врабчета от пламъци, или каквото му се прииска. Отвърнах му, че нищо не разбирам, и го помолих да ми покаже. Ник погледна майка си, тя му кимна и му каза, че всичко е наред, че може да се опита да ме научи как да го правя… но му каза също така, че ако някой от нас някога се нарани, трябва да спрем веднага.

Уроците ми започнаха на следващата сутрин. След три дни можех да паля свещ. За седмица можех да мятам огнени въжета като ходеща огнехвъргачка. Започнах да се фукам. Не можех да се спра. Когато двамата с Али отидохме на една от спасителните ни мисии, създадох стена от пушек, за да бъде оттеглянето ни впечатляващо. Друг път пък, когато ни преследваше крематорен отряд, се обърнах към тях и се възпламених, превърнах се в огромен горящ демон с крила, за да ги изплаша. Побягнаха, пищейки!

Исках да създам своя собствена легенда. Да ме видят и да започнат да говорят за мен. В целия свят няма по-силна дрога от известността. Започнах да се хваля на Сара, че заразяването ми с драконовата люспа е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. Признах й, че ако някой измислеше лекарство, аз нямаше да го взема. Казах й, че люспата не е чума. Казах й, че тя е еволюцията.

Често обсъждахме идеите ми за спората: как се предаваше, как се свързваше с ума, как произвеждаше ензими, за да предпази Ник и мен от изгаряния. Казвам, че обсъждахме идеите ми. Всъщност имам предвид, че й изнасях лекции, а тя слушаше внимателно. О, как обичах да имам аудитория за всичките си прозрения и теории. Точно това трябва да пише на смъртния й акт, да знаеш. Сара Стори, умряла от приказките на Джон Рукууд. В известен смисъл точно това й се случи.

Помня деня, в който за първи път се превърнах в демон и изплаших цяла армия въоръжени мъже. Заведох Сара на острова, за да си направим пикник и да се изчукаме по случай успеха. Почти не проронваше дума, беше се оттеглила в собствената си глава, но бях прекалено погълнат от величието си, за да обърна внимание. Правихме любов и след като легнах в леглото. Чувствах се като рок звезда. Най-накрая се бях превърнал в такава. Сара стана, взе си дънките и извади шишенце от джоба си, шишенце, пълно с бял прах. Попитах я какво има вътре. Отвърна ми, че е заразена пепел. Изсипа я на кухненския плот и я изсмърка пред очите ми. Зарази се умишлено. Направи го, преди да успея да се развикам. Знаеше много добре как да се разболее, разбира се, защото й бях обяснил как се разпространява спората.

Три дни по-късно се появиха първите белези по гърба й. Изглеждаха така, сякаш дяволът я беше бичувал с огнения си камшик. Бях прав за метода на разпространение, но не изпитвах никакво удоволствие да й кажа: „Нали ти казах“. Умря след по-малко от четири седмици.