Джо Хил
Пожарникаря (87)

8

Преди да слезе, Харпър се пресегна под пейката и извади скритата там пазарска чанта, в която все още се намираха бутилка евтин ром с вкус на банан и стек цигари „Голоаз“. Дон я изчака под носа на дългата бяла платноходка. Когато го настигна, старецът беше сложил ръка на корпуса й.

— Можеш ли да я управляваш? — попита го тя.

Той вдигна вежда и я погледна с изненадан, кос поглед.

— Докъдето кажеш, дори и до екзотичен Шанхай, ако ти се иска.

— Имах предвид по крайбрежието.

— Ух — отвърна Дон. — Е, това няма да е много трудно.

Тръгнаха, хванати под ръка, през дюните по тясната, буренясала пътека към хълма и бараката на Пожарникаря. Старецът вдигна резето и отвори вратата към един свят на смях, топлина и танцуваща златна светлина.

Рене стоеше до печката, носеше готварски ръкавици и държеше чайника за дръжката му над жаравата. Гилбърт Клайн се беше разположил до нея на стол с облегалка, опрян в стената. Погледът му беше залепен за вратата, когато се отвори — беше готов да действа, ако не му допаднеше компанията, помисли си Харпър.

Маз стоеше в единия край на леглото на Джон Рукууд, а самият той беше в другия, двамата се заливаха от смях. Широкото грозно лице на затворника беше цялото червено, а от очите му течаха сълзи. Всички те — с изключение на Гил — бяха насочили погледи към Али, която стоеше над една кофа и се преструваше, че е мъж, който пикае. Носеше пожарникарския шлем на Джон и държеше пластмасова запалка до чатала си.

— И това е само второто най-яко нещо, което знам как да правя с пишката си! — съобщи Али с нейния отвратителен английски акцент. Запали запалката, за да може нейният въображаем кур да започне да изригва огън. — Ще ви запаля огъня за нула време, но ако наистина бързате да си опечете хотдозите, просто ще се наведа малко, а вие можете да…

Али видя Харпър на вратата и замлъкна. Усмивката й се стопи. Изгаси запалката.

Джон от своя страна продължи да се тресе от удоволствие. Посочи към Маз и каза:

— Това, което тя демонстрира, ми се случи веднъж. Но това беше години преди да се появи драконовата люспа и малко пеницилин оправи нещата.

Затворникът изрева от смях, беше толкова въодушевен, че нямаше как човек да не се развесели. Един призрак на усмивка се появи дори на устните на Али за кратко — но само за миг.

— Уха — каза момичето. — Госпожице Уилоус, станала си огромна.

— Радвам се да чуя гласа ти, Али. Мина доста време. Липсваше ми.

— Не знам защо би се радвала. Повечето пъти, в които си отварям устата, хора биват наранявани.

Момичето наведе глава. Лицето й се набръчка от емоции. Трудно беше човек да я гледа как се опитва да не заплаче, всичките й мускули се стремяха да я предпазят от това. Харпър се пресегна и я хвана за ръцете и точно тогава Али изгуби борбата и се разплака.

— Чувствам се толкова зле — каза тя. — Трябваше да бъдем много добри приятелки, а аз прецаках всичко и сега съжалявам.

— О, Али — отвърна Харпър и се опита да я прегърне. Бременността й пречеше да осъществява подобни трудни задачи, затова вместо прегръдка, момичето получи само потъркване от корема й, за което издаде сподавен звук, полухлип, полусмях. — Ние наистина сме добри приятелки. А и ако трябва да бъда честна, от доста време се канех да пробвам с някоя по-къса прическа.

Този път Харпър беше сигурна, че звукът, който издаде Али, беше смях, макар че отново беше задушен и сподавен; момичето беше заровило лицето си в гърдите й.

Накрая Али отстъпи, бършейки мокрите си бузи с ръце.

— Знам, че всичко в лагера отива на зле. Знам, че всички са полудели, особено леля ми. Плашещо е. Тя е плашеща. Да те заплаши, че ще ти отнеме бебето, ако дядо умре, след като ти вече стори всичко възможно… това е адски сбъркано и гадно.

Джон се изправи в мястото си, усмивката му се беше изпарила.

— За какво говорите?

— Ти не беше добре — обясни му Харпър, без да го поглежда, беше обърната на една страна. — Не исках да те тревожа. Между другото, сега изглеждаш страхотно.

— Да — отвърна Джон. — Антибиотиците и драконовата люспа имат доста общи черти. Едното пече бактерии, а другото опича нас. Ще ми се да съществуваше хапче, което да можем да вземем против Каръл Стори. Тя е изгубила ума си. Не може да е била сериозна. Да ти вземе бебето? Какви са тези глупости?

Харпър обясни:

— Каръл ми каза… тя ми каза, че ако Том умре, ще ме държи лично отговорна и ще ме отпрати. Без да ми позволи да взема бебето със себе си, защото, ако бъда хваната от карантинен патрул или крематорен отряд, ще си държа устата затворена за Кемп Уиндъм.

— Не е само това. Тя наистина би желала бебето да е в безопасност. Тя иска да ни защити. Всички ни — каза Али. Погледът й обходи цялата стая, погледна всеки един от тях поотделно, а гласът й беше почти умолителен. — Знам, че е ужасна. Знам, че върши ужасни неща сега. Работата е там, че леля ми Каръл би умряла за хората в този лагер. Без да се замисли. Тя наистина обича всички… поне всички, към които не е подозрителна. Помня я, преди дядо да бъде ударен в главата. Тогава беше добра. Когато знаеше, че може да помага на хората, като пее, свири и им показва как да се присъединят към Блясъка, тя беше най-добрият човек в света, който можеш да имаш за приятел. Винаги ходех да й се оплаквам, ако се скарах с мама. Тя ми правеше чай и сандвичи с фъстъчено масло. Знам, че всички вие, момчета, я мразите, и знам, че трябва да сторим нещо. Трябва да знаете обаче, че все още я обичам. Тя е пълна каша, но и аз съм такава. Предполагам, че това е характерно за цялото ми семейство.

Джон се отпусна и се облегна на стената.

— Благоприличието е характерно за цялото ти семейство, Али. И дразнещата дързост. И харизмата. Всички ние кръжим около вас като нощни пеперуди около свещи.

Харпър автоматично се сети как обикновено завършваха романсите между нощните пеперуди и свещите: пеперудата кръжеше около смъртта си, докато крилата й не пламнеха. Разбира се, сега не беше най-подходящият момент да сподели мисълта си.

Гилбърт Клайн заговори от мястото си до печката. Харпър го погледна и забеля за, че едната му ръка е около талията на Рене.

— Определено е хубаво да излезем от онзи хладилник за месо за малко. Следващия път, в който изляза за глътка чист въздух, просто няма да се върна. Точно сега обаче имаме половин час. Ако трябва да решаваме нещо, по-добре да го решим сега.

Маз вдигна брадичка, досега беше гледал покрай топчестия си нос към пазарската чанта на Харпър.

— Не знам за останалите, но аз винаги мисля много по-добре над питие. Изглежда, сестрата ни е донесла точно онова, което докторът предписа.

Хари извади бутилката с бананов ром.

— Дон, ще ни намериш ли някакви чаши?

Наля алкохола в най-различни чаши за кафе, грозни водни чаши и канчета, а Люистън ги раздаде наоколо. Харпър предложи последната на Али.

— Наистина ли? — учуди се момичето.

— На вкус е по-добро от камък.

Али гаврътна малкото количество алкохол на един път и направи физиономия.

— О, боже. Не, не е по-добро от камък. Това е пикня. Прилича на бензин с разтопени десертчета. Или на развален бананов шейк. Ужасно е.

— В такъв случай, искаш ли още? — попита я Харпър.

— Да, моля — отвърна момичето.

— Е, лошо — контрира жената. — Не си пълнолетна, затова единственото, което ще получиш, е само една глътка.

— Едно време ядях сардините направо от консервата и след туй изпивах олиото — каза Дон. — Ужасно нещо. В олиото винаги имаше малки рибешки опашчици, очички, шиб’ни вътрешности и малки черни нишки рибешки лайна, но въпреки туй го изпивах. Не можех да се спра.

Гил се обади:

— Гледах филм, където един пич каза, че ядял кучета и живеел като такова. Никога не съм ял кучешко, но в Брентуд имаше мъже, които ловяха и ядяха мишки. Наричаха ги килерски пилета.

— Ще споделяме за най-гадното нещо, което някога сме яли, ли? — попита Маз. — Не ми се иска да влизам в подробности в интелигентна компания, но името й беше Рамона.

— Чудесно, Маз. Много вкусно — каза Рене.

— В интерес на истината, хич не беше вкусно — контрира затворникът.

— Това ми напомня: имаш ли намерение да изядеш плацентата? — попита Рене, обръщайки се към Харпър. — Доколкото разбирам, сега е на мода. В книжарницата заредихме наръчник при бременност с цяла глава с рецепти с плацента в края му. Омлети, сосове за паста и така нататък.

— Не, не мисля — отвърна Хари. — Яденето на плацента се доближава до канибализъм, а аз се надявах за по-благоприличен апокалипсис.

— Женските зайци изяждат собствените си бебета — намеси се Маз. — Разбрах това, докато четях „Хълмът Уотършип“. Явно майките си похапват от мъниците през цялото време. Ползват ги като сладки малки скитълчета.

— Най-лошото е — каза Али, — че всички сте изпили само по едно питие.

— Та кой е капитанът на този кораб? — попита Дон. — Кой ще определя курса ни?

— Толкова си очарователен, когато говориш по морски — пошегува се с него Джон Рукууд.

— Въпреки това е прав — каза Рене. — На първо място трябва да изберем именно водач, нали? Трябва да проведем избори.

— Избори? — учуди се Харпър. Лека-полека започна да осъзнава, че тя е единствената в помещението, която не се усмихваше лукаво — факт, който я подразни.

— Трябва ни зъл гений — каза й Рене. — Някой, който да определя целите, когато имаме срещи. Някой, който да организира гласуванията. Някой, който да взема решенията намясто, когато нямаме време за гласуване. Някой, който да властва над милионите.

— Това е глупаво. Ние сме само седем. Осем, ако броим и Ник.

Дон Люистън вдигна вежди и изгледа очаквателно Рене Жилмонтон.

— Не ти излиза сметката с петнайсет човека — контрира Рене.

— Нека са седемнайсет — каза Дон. — Братята Маклий също са с нас.

— Има… колко… двайсет и пет души, готови да… си тръгнат от лагера? — попита Харпър. Армията на Дъмбълдор, помисли си тя. Задругата.

— Или да ударят срещу Бен и Каръл — отвърна Дон и да си върнат проклетия лагер. — Старецът видя, че Али пребледня, и добави: — Да ударят нежно, исках да кажа. Любезно. Сещаш се. С добри обноски.

— Можем да решим някои неща с гласуване — каза Рене. Но тъй като ще работим в тайна, много решения ще трябва да се вземат в движение. Необходимо е да имаме водач, макар че едва ли работата ще е особено благодарна… или особено безопасна. Няма да е зле да се замислите какво ще се случи на избраника ни, ако бъдем разкрити.

— Няма нужда да мисля по темата — отвърна Али. — Аз знам какво ще се случи. Когато леля ми говори, че трябва да изрежем гнилото от лагера ни, тя не си играе с думите. Тя има предвид да нареже виновниците. Ще убие хора. Ще даде пример. — Момичето се усмихна, но всъщност изглеждаше бледо. — В учебниците по история съм чела, че едно време публичните екзекуции са били доста популярни събития. Сигурна съм, че ако леля Каръл обяви такава, госпожа Хийлд ще се увери, че ще има пуканки за всички.

Огънят пращеше и съскаше. Един въглен изпука.

— Наистина ли мислиш, че ще стигне толкова далеч? — попита Гил. Гласът му предполагаше чисто любопитство. — Публични екзекуции?

— Човече — възкликна Маз. — След лайната, които видяхме да се случват в Брентуд, се учудвам, че въобще питаш. Лично аз не мога да се безпокоя повече за последиците. Вече взех решение да сторя каквото е необходимо, за да се измъкна от онзи хладилник в мазето… по един или друг начин. На крака или в ковчег.

— Съгласен — отвърна Гил.

— Не можем да гласуваме тази вечер — възпротиви се Харпър. — Не и ако има петнайсет, седемнайсет други, които искат да са част от нашата група. Как ще организираме подобно нещо?

Дон, Рене и Али си размениха погледи и медицинската сестра осъзна, че те отново са с една крачка пред нея.

— Харпър — започна Рене, — ние вече го организирахме. Всеки си даде гласа, освен седмината, които се намираме в тази стая, и може би братята Маклий.

— Не — отвърна Дон. — Те също обявиха желанията си.

— Значи, оставаме само ние. Нека ви кажа, че не беше лесно да стигнем толкова далеч. Не е лесно да организираш избори за водач на тайно общество. Защото лично аз не бих казала на никого кой е вътре и кой не е. Не искам да съм параноична, но не мога да изключа възможността някои от хората, които ми казаха, че искат да напуснат Кемп Уиндъм, да снасят информация на Каръл. Например не чух нито един глас за Майкъл Линдквист. Сигурна съм, че повечето хора биха се шокирали, ако разберат, че той е с нас. Винаги е бил дясната ръка на Бен Патчет. Не… гласуването се въртеше предимно около двама-трима наистина очевидни кандидати.

— Какво прави един кандидат очевиден?

— Всеки, който вече не е част от Блясъка. Всеки, който не пее песента на Каръл. Основно: хората в тази стая. Не само че останахме само ние да гласуваме, но също така сме основните кандидати. — Жената бръкна в износена раирана дамска чанта, която беше донесла със себе си, и извади тетрадка с жълти листове с полета. Сложи я с лицето надолу върху една малка масичка. След като дадем собствените си гласове, ще ви уведомя как са гласували останалите. — Рене отново бръкна в дамската чанта и извади кубче с червени лепящи листчета. Отлепяше по едно за всеки и му го подаваше. Дон намери напукана чаша с химикалки в нея и ги раздаде.

— Имаме ли официална титла за мъжа или жената, който ще спечели изборите? — попита Гил и се намръщи на празното си листче.

— На мен ми харесва „Главен конспиратор“ — каза Пожарникаря. — Добре ми звучи. Щипка поезия, щипка мрак. Ако има голяма вероятност да умреш по време на изпълнение на служебните си задължения, по-добре да получиш титла, от която лъха сексапил.

— Така да бъде — съгласи се Рене. — Дайте гласа си за главен конспиратор.

Последва нервна тишина и звукът от драскащи върху листчетата писци. Когато всички приключиха, Рене вече чакаше с тетрадката.

— От петнайсетимата, с които разговарях — каза жената, прочисти гърлото си и продължи отново, — имаме два гласа за Дон и два гласа за Али.

— Какво? — изрева момичето, изглеждаше изключително изненадано.

— Три за Пожарникаря — продължи Рене, — четири за Харпър и четири за мен.

Хари почервеня. Драконовата люспа започна да я боде — чувството не беше неприятно.

— Когато говорих с момчетата Маклий — каза Дон, — те дадоха ясно да се разбере. И двамата избраха Али.

— Не, не, не, НЕ — контрира момичето. — Не искам шибаната работа. Аз съм на шестнайсет. Ако спечеля изборите, първото нещо, което ще направя като главен началник, ще е да се разплача. Освен това Робърт Маклий е гласувал за мен, защото е хлътнал. Един мускул трепери под окото му всеки път, в който говори с мен. Другият пък прави всичко, което Робърт му каже. Те не трябва да гласуват! Крис Маклий има ли интимни косми въобще?

— Съгласен съм — каза Пожарникаря. — Няма интимни косми, не гласува. А и тъй като съм против детските жертвоприношения, съм на мнение, че трябва да позволим на Али да се отноминира от изборите. Хората, които са гласували за нея, имат ли резервен вариант?

— В интерес на истината — отвърна Рене и погледна тетрадката си, — имат. Единият е избрал Джон като алтернатива. Другият е посочил Дон.

— Шиб’но — отвърна старецът.

— Братята Маклий имат ли резервен избор? — попита Рене.

— Не би имало значение и да имаха — каза Дон, — тъй като се съгласихме, че са прекалено млади, за да гласуват. — Така Харпър разбра, че те също бяха избрали Люистън като резервен вариант.

— Така стават три за Дон и четири за Харпър, Джон и мен.

— Нека бъдат пет за теб, Рене — намеси се Гил, разгъна си листчето и го сложи на масата пред себе си. — Ти свърши по-голямата част от планирането и мисленето, за да стигнем толкова далеч. Не виждам никаква причина да сменяме конете точно сега.

Жената се наведе над него и нежно го целуна по бузата.

— Ти си толкова мил и добър човек, Гил, затова няма да ти се сърдя, че току-що ме нарече кон.

Маз каза:

— И пет за Пожарникаря. — Мъжът вдигна собственото си листче, за да могат останалите в стаята да го видят. — Виждал съм го буквално да стоварва ада върху полицейския участък на Портсмът. Това го прави главния герой в моята книга.

Дон разгъна своето листче и каза:

— Аз, моя милост, гласувам за Харпър. Видях как се справя в лазарета, когато Отец Стори беше доведен и как проби главата му. — Старецът вдигна сълзящите си очи и срещна погледа й. — Колкото повече се влошават нещата, колкото повече хора пищят и плачат, и преиграват, толкоз по-спокойна ставаш, сестра Уилоус. Не можех да спра да треперя, а ръката ти беше стабилна като греда. Искам ти да си нашият водач.

— Все още имаме трима кандидати за лидерското място.

— Вече не. Нека са шест гласа за Харпър — каза Али. — Аз също смятам, че трябва да е тя. Защото знам, че независимо колко много се прецакам, тя няма да пъхне камък в устата ми и да ме накара да се чувствам като Юда. Макар че след онова, което сторих, бог ми е свидетел, че има пълното право да го стори.

— О, Али — отвърна Харпър. — Вече се извини. Не очаквам от теб да го правиш отново и отново.

— Това не е извинение. Това е моят глас — настоя момичето и срещна погледа й почти предизвикателно.

— Права е — каза Рене. — Моят глас също е за Харпър. Изключително много се радвам, че някои хора ме помолиха да приема работата, но предпочитам да чета за грандиозните бягства, отколкото да планирам такова. Освен това съм ужасна в пазенето на тайни и не обичам да заговорнича срещу другите хора. Струва ми се грубо. Не се справям добре с вината и се тревожа, че може да нараня нечии чувства, докато се отбраняваме. Също така съм се заела с една-две книги. Заговорниците на пълен работен ден нямат време за четене. Затова трябва да бъде Харпър.

— Хей! — възпротиви се медицинската сестра. — Аз също имам книги за четене, госпожо!

— Освен това ми мина през ума, че си доста бременна и има много по-малка вероятност да те обесят, ако ни хванат — каза Рене. — И, Харп, не ми харесва, че аз трябва да ти го кажа, но мисля, че това те поставя начело. По мои изчисления току-що спечели вота, пет на седем.

— Нека са шест на седем — заяви Харпър. — Защото аз гласувам за Джон.

— Какво съвпадение. — Пожарникаря се ухили в зъбата усмивка, която го накара да заприлича на леко луд човек. — Аз също. — Той отвори листчето си и го обърна към всички, за да видят какво беше написано там — една-единствена дума: мен.