Джо Хил
Пожарникаря (84)

5

Харпър имаше нужда да си прочисти главата, имаше нужда да помисли пълноценно, затова излезе от лазарета в хапещия студ навън. Никой не я спря. Всички бяха в параклиса. Можеше да ги чуе как пеят, можеше да вади мистериозните им светлини да се прокрадват през ъглите на затворените червени врати.

Странното беше, че пееха „Чим чим чири“^[1], което не беше от типа парчета, които изпълняваха. Почти всеки в паството беше виждал някой от любимите му хора да изгаря и живееше в страх от подобна съдба. Сега гласовете им се извисяваха във възхвала на пепелта и саждите и трепереха от истерична наслада. Остави ги зад себе си.

Въздухът беше чист и свеж и й беше лесно да върви. Беше оставила големия си корем и бебето в него в лазарета, имаше нужда от почивка от бременността си. Чувството да си слаб отново беше хубаво. Позволи на мислите си да се скитат и за нула време стигна до мястото, където черният път от лагера се свързваше с Литъл Харбър Роуд. Нямаше намерение да стига толкова далеч, тук не беше безопасно. Погледна ръждясалия, очукан, боядисан в синьо училищен автобус, очакваше онзи, който е на пост, да й се развика. Мършава, тъмна фигура се беше свлякла зад волана. Предположи, че който и да беше това, вероятно спеше.

Тъкмо щеше да се обърне и да се върне обратно, когато видя мъжа на пътя.

Точно в средата на Литъл Харбър Роуд имаше някакъв човек, на не повече от трийсет метра от нея, който се придвижваше с ръцете си като войник, опитващ да се промъкне под бодлива тел на бойно поле. Или, не: наистина, този се придвижваше като някой, чиито крака не работеха. Ако оттук минеше кола, щеше да го прегази. Освен това беше ужасно да го гледа как се мъчи върху заледения асфалт.

— Хей! — провикна се Харпър. — Хей, ти!

Вдигна веригата, която беше опъната на входа на Кемп Уиндъм, и тръгна бързо към пълзящия. Трябваше да се справи със ситуацията да се справи с мъжа на пътя и да се махне от тук, преди да се появи някоя кола. Извика му още веднъж. Онзи повдигна глава, но единственото улично осветление се намираше зад него и лицето му остана в сянка: закръглено, пълно, дебело лице, с оплешивяваща коса. Харпър бързо преодоля последните няколко стъпки и коленичи до човека.

— Нуждаете ли се от медицинска помощ? — попита го тя. — Можете ли да се изправите? Аз съм медицинска сестра. Ако смятате, че можете да станете, ми подайте ръката си и ще ви заведа в лазарета.

Нелсън Хайнрих повдигна глава и я дари със слънчева усмивка. Зъбите му бяха червени от кръв и някой му беше махнал носа, като отдолу беше оставил два червени отвора в разкъсаната плът.

— О, няма проблем, Харпър. Виж колко далеч стигнах. Мога да им покажа останалата част от пътя и без твоя помощ.

Тя се сви, падна на пътя, седна тежко.

— Нелсън. О, боже, Нелсън, какво се е случило с теб?

— Какво мислиш? — отвърна на въпроса с въпрос Хайнрих. — Съпругът ти ми се случи. А сега ще се случи и на теб.

На улицата се появиха фарове, които осветиха и двама им. Фрейтлайнърът ревеше неудържимо и набираше скорост.

Нелсън каза:

— Върви, Харпър. Връщай се. — Намигна й. — Ще се видим скоро.

Хари сложи ръце пред лицето си, за да прикрие очите си от светлината, и когато ги свали, се беше събудила, изправи се на лакти в леглото си в лазарета и получи поредната контракция.

— Това са сънища, които предвещават пристигането на бебето — каза си тихичко на глас тя. — А не, че Нелсън Хайнрих ще доведе крематорен отряд в лагера. Нелсън Хайнрих е мъртъв. Разкъса го картечница. Видя го да лежи мъртъв на пътя. Видя го.

Странно беше как колкото повече си повтаряше тези думи, толкова по-малко им вярваше.