Джо Хил
Пожарникаря (58)

4

Късно през нощта — или рано сутринта, в зависимост от предпочитаната гледна точка — Ник й даваше уроци как да говори без думи, а Харпър беше добра ученичка в самотната учебна стая на лазарета.

Ако някой попиташе защо Ник спеше там, вместо със сестра си в женското спално помещение или с мъжете в мъжкото, Харп щеше да каже, че иска да го държи под наблюдение. Щеше да обясни, че се страхува от късно развила се ингвинална херния в резултат на апендектомията му през лятото. Самата дума ингвинална беше достатъчно плашеща, за да предотврати всякакви последващи въпроси. Но такива нямаше и медицинската сестра заподозря, че на малко хора им пукаше къде спеше Ник. Когато нямаш глас, нямаш самоличност. Повечето хора обръщаха толкова внимание на глухонемите, колкото обръщаха внимание на сенките си.

Стояха един срещу друг на леглото на Ник, все още бяха облечени в пижамите си. Харпър не закопчаваше последните три копчета под гърдите си, за да показва напъпилия розов глобус, в който се беше превърнал коремът й, и когато приключиха с уроците за нощта, момчето махна капачката на един флумастер и нарисува усмихнато личице върху него.

Как ще я кръстиш? — попита то. Опита се да зададе въпроса с езика на глухонемите, но жената изгуби нишката и се наложи да й го напише.

— Момче — контрира Харпър с ръце.

Ник притисна двете си длани върху изпъкналия корем, затвори очи и вдиша лекичко.

— Мирише на момиче — отвърна със знаци.

— Как миришат момичетата? — попита тя, ръцете й автоматично намериха правилните думи. Факт, който я накара да се изчерви от гордост.

Момчето я дари със смутен поглед и написа: като захар & подправки & всички хубави неща, чаткаш.

Не е възможно да можеш да помиришеш дали е момиче, написа в отговор Харпър.

Хората, които са изгубили едно от сетивата си, надраска Ник, са станали по-силни в другите. Не знаеше ли? Надушвам МНОГО неща, които другите хора не могат.

Какво например?

Надушвам, че все още има нещо непра’илно в Отец Стори. Погледът му стана сериозен и невъзмутим. Мирише на болен. Мирише… прекалено сладко. Като цветя, когато загниват.

На Харпър не й хареса чутото. В училището за медицински сестри познаваше доктор, който твърдеше, че може да помирише смъртта, че разлагането на тялото си има специфична миризма. Твърдеше, че тя може да се подуши в нечия кръв: миришела на развалено.

Чаршафът с цвят на мъх, който служеше за завеса между отделението и чакалнята, се помръдна и вътре влезе Рене Жилмонтон. В ръката си носеше купичка, покрита със станиол.

— Норма ме изпрати с малко лепкава овесена каша за болното хлапе каза жената, отиде до леглото на Ник и се намести до него, точно срещу Харпър. Бръкна в единия джоб на палтото си и извади нещо друго увито в станиол. — Предположих, че той няма да е единственият малък човек, който ще иска да си похапне нещичко. — Рене кимна към подутия корем на медицинската сестра.

Харпър едва ли не очакваше да развие станиола и да намери камък вътре. Изяж го, кучко, щеше да й каже Рене, падни на колене и се покай пред Майка Каръл. Разбира се, не беше камък, можеше да прецени това по теглото още преди да махне обвивката. Жената й беше донесла бисквита с изключително много мед в средата.

— Али трябва да се засрами — продължи Рене. — Да ти даде камък вместо закуска. Ти си във второто си тримесечие. Не бива да пропускаш хранения. Не ми пука какво си мисли, че си сторила.

— Разочаровах я. Довери ми се, а аз я прецаках.

— Опитвала си се да набавиш лекарства, с които да лекуваш пациентите си. Опитала си се да ги вземеш от дома си. Никой не може да ти забранява да ходиш в дома си. Никой не може да ти отнема правата.

— Не съм сигурна за това. Лагерът е гласувал и е избрал Бен и Каръл да ръководят всичко. Това е демокрация, не е тирания.

— Черният. Ми. Задник. Никакви избори нямаше. Гласуваха, след като пяха един час, и всички бяха изгубени в Блясъка. Повечето хора от лагера бяха толкова отнесени, че можеха да гласуват за цилиндър и да си мислят, че избират Ейбрахам Линкълн.

— Правилата…

Рене поклати глава.

— Тук не става въпрос за правила. Не знаеш ли? Тук става въпрос за контрол. Отишла си в къщата си, за да набавиш някои припаси — за да помогнеш на хората. За да помогнеш на собствения баща на Каръл! Истинското ти престъпление не е, че си нарушила някое правило, като си напуснала лагера. Истинското ти престъпление е, че си решила сама какво ще е най-добро за хората, за които се грижиш. Само Каръл и Бен могат да решават какво е най-добро за хората в Кемп Уиндъм сега. Каръл казва, че говорим с един глас. Онова, което не казва, е, че този глас е нейният. Само една песен се пее през последните дни, песента на Каръл, и ако не си в хармония, можеш да си завреш един камък в устата и да млъкнеш.

Харпър хвърли поглед на Ник, който се беше навел над купичката си с овесена каша и не им обръщаше никакво внимание. За момента не показваше никакви признаци за болки в корема, които го бяха довели в лазарета.

— Думите ти щяха да звучат много по-добре, ако, докато си бях у дома, не се беше появил крематорен отряд — каза Хари. Ако ме бяха намерили, щяха да ме накарат да говоря, преди да ме убият. Съпругът ми беше с тях. Бившият ми съпруг. Той щеше да ме накара да говоря. Мога да го видя в главата си. Мога да си го представя как ми задава въпроси с много спокоен, разумен глас, докато ми реже пръстите с градинарска ножица.

— Аха. Е. Тази част е… не знам какво да ти кажа за тази част. Имам предвид, какви са шансовете да се появят в къщата ти, когато си там? Това е, като да те удари светкавица.

Харпър помисли дали да не каже на Рене за Марлборо Мен и тайното му предаване радиостанцията, която твърдеше, че чува в мислите си, психическата трансмисия от бъдещето — но реши, че сега не иска да мисли за това. Зае се с бисквитата си. Усети жасмин в меда, меласа и лято. Стомахът й изкурка толкова силно, сякаш някой плъзгаше мебели по пода, и двете жени си размениха развеселени погледи.

— Ще ми се да можех да направя нещо, за да покажа на Али, че съжалявам — каза Харпър.

— Опита ли се да й кажеш, че съжаляваш?

— Да.

— Тогава всичко е приключено. Това е достатъчно. Тя… тя не е на себе си, Харп. Али и аз никога не сме се разбирали кой знае колко много, но сега е като някой, когото не познавам.

Харпър принципно искаше да отговори нещо, но за момента беше прекалено заета да тъпче последните остатъци от бисквитата в устата си. Изглеждаше доста голяма в ръката й, но се стопи с разочароваща бързина.

— Нещата вървят на зле тук — каза Рене. Харп си помисли, че приятелката й се шегува, и се изненада, когато видя безпокойството в очите й. Жената се усмихна накриво и продължи: — Изтърва доста интересна сцена в училището днес. Давам на децата двайсетминутна почивка след часа ни по история. Не могат да излизат навън, но местим пейките в параклиса и така имат достатъчно място за бягане. Забелязах, че Емили Уотърман и Джанет Кърсъри си шептят в един от ъглите. Един-два пъти Огдън Лийвит ходеше при тях, но те го гонеха. След почивката събрах всички за поредната история, но можех да видя, че Огдън е зле, опитваше се да не заплаче. Той е само на седем и е видял родителите си как умират… били са убити от карантинен патрул. Едва наскоро започна да говори отново. Взех го в скута си и го попитах какво има. Той ми каза, че Емили и Джанет са супергерои и че той също иска да е супергерой, но те не искали да му кажат вълшебния магическия стих, а нали тайните били против правилата. Джанет се ядоса и го нарече клюкарка, но Емили пребледня. Казах на Огдън, че знам стихче за суперсили: Би-боп-а-лу-лу, Суперсили имаш и ти! Детето се зарадва и каза, че вече ще може да лети, а аз си рекох: Добра работа, Рене Жилмонтон, отново спаси положението! Опитах се да се съсредоточа върху историята, но тогава Емили стана и попита дали може да носи камък в устата си, за да се реваншира за пазенето на тайни. Отвърнах й, че това правило е само за сериозни тайни, за тайните на възрастните, но Емили изглеждаше зле и каза, че ако не се покае, няма да може да пее в параклиса, а ако не пееш и не се присъединиш към Блясъка, може да пламнеш. Това изплаши Джанет, която също започна да моли за камък.

Опитах се да им обясня. Да ги уверя, че не са направили нищо лошо, за което да изтърпяват наказание. Харпър, те просто се държаха като деца. Тогава Чък Каргил ни чу и дойде при нас. Той е един от приятелите на Али, мисля, че са на една възраст. Също е с Бдителните, разбира се. Каза, че е наистина яко, че желаят да си изтърпят наказанието като големи деца и че ако всяка от тях лапне камък за десет минути, ще се пречистят. Даде им камъни и те ги смукаха през цялото време, през което им разказвах историята, гледаха Каргил така, все едно им беше дал близалки.

Искаш ли да знаеш кое е най-лошото, Харп? Веднага след края на историята Огдън отиде при Чък Каргил и му призна, че крие комикс под леглото си, и го попита дали също може да си изтърпи наказанието. До края на учебните часове половината деца имаха камъни в устата си… и, Харп. Те сияеха. Очите им блестяха. Също както когато пеят заедно.

— Окситоцин — промърмори медицинската сестра.

— Оксиконтим? Това не е ли лекарство за болката?

— Какво? Не. Нищо. Забрави.

— Пропусна сутрешната служба — каза Рене.

— Приготвях хранителна система за Отец Стори. — Кимна към стареца. Една банка с ябълков сок висеше от металната част на високата нощна лампа до леглото му. Инфузионната система беше образувала две кръгчета, преди да се изгуби в ноздрата му.

— Сега е различно — каза Рене, — без Отец Стори.

— В какъв смисъл различно?

— Преди, когато всички се присъединяваха към Блясъка, беше като… е, бяхме леко опиянени, нали? Сякаш бяхме пийнали няколко глътки от наистина добро червено вино. А сега паството като че ли пие буркани с евтина мръсна пиячка. Дерат се, като пеят, и после просто… бръмчат известно време. Поклащат се и бръмчат, а очите им горят.

— Бръмчат? — попита Харпър.

— Като пчели в кошер. Или… или като мухи върху умряло на пътя животно. — Рене потрепери.

— Случва ли ти се и на теб?

— Не — отвърна жената. — Изпитвам затруднения да се свържа. Дон Люистън също. Както и още неколцина други. Не знам защо.

Харпър си помисли, че има отговор на въпроса. Когато за първи път прочете бележките на Харолд Крос за окситоцина, си помисли, ей така, без причина, за войници в пустинята и горящи в нощта кръстове. Тогава не видя връзката, но сега успя. Окситоцинът беше наркотикът, който тялото използваше, за да се възнагради, когато спечелеше одобрението на своето племе… дори племето да беше „Ку-клукс-клан“ или отряд войници, които измъчваха затворници в Абу Гариб. Ако не си част от племето, не получаваш възнаграждение. Лагерът се разделяше, органически, естествено, на тези, които бяха вътре, и онези, които представляваха заплаха.

Рене се загледа безутешно в помещението и с отнесен, разсеян глас каза:

— Понякога си мисля, че ще е по-добре, ако просто…

Тя внезапно млъкна.

— Просто… какво? — попита Харпър.

— Просто се качим в една от колите, вземем малко храна с нас и си тръгнем. Да се съберем последните няколко души в лагера, на които им е останат здрав разум, и да избягаме. Бен Патчет е скрил всичките ключове за автомобили някъде, но не трябва да се тревожим за това. Разполагаме с Гил, а той може… Жената отново млъкна внезапно.

— Гил?

— Гилбърт. Господин Клайн.

Лицето й беше преднамерено изкуствено невинно. Харпър не можеше да бъде заблудена. Нещо раздразни паметта й, намираше се на една ръка разстояние и тогава се сети. През лятото, когато Рене Жилмонтон беше пациентка на болница „Портсмът“, й беше споделила, че била доброволка в щатския затвор, където организирала и водела читателска група.

— Вие двамата познавате ли се? — попита Харпър, но отговорът беше в светналите, изненадани очи на Рене.

По-възрастната жена погледна Ник, който стоеше с празната купичка в скута си и ги наблюдаваше внимателно.

— Той не може да чете по устни — съобщи Харпър. — Не може.

Рене се усмихна на момчето, разроши косата му и каза:

— Радвам се, че се възстановява от стомашните болки. Жената вдигна брадичка, срещна погледа на медицинската сестра и отговори: — Да, познах го веднага, още в момента, в който го видях. Е, Ню Хампшър е малък щат. Истински шок ще е, ако някои от нас не се познават от предишните ни животи. Той беше част от книжния клуб, който водех в „Конкорд“. Сигурна съм, че повечето мъже там се записаха в групата, просто за да получат шанс да говорят с жена. Стандартите ти падат, когато си заключен известно време, и дори някой, който е почти на петдесет и има структурата на Господин Картофена глава, започва да ти изглежда хубав.

— О, Рене!

Жената се засмя и добави:

— Но на Гил му дремеше за историите. Знам, че беше така. В началото ме поизнерви малко, защото си носеше тетрадка и записваше всичко, което кажа. Но впоследствие започнахме да харесваме компанията си.

— Какво искаш да кажеш с това? Да не би да ти сядаше в скута, за да му разкажеш история?

— Не бъди такава отвратителна! — оплака се Рене с изражение на лицето, което предполагаше, че подобна отвратителност всъщност е очарователна. — Бяха литературни разговори, а не креватни. Трудно му беше да говори. Срамуваше се, нали се сещаш, но смятах, че е проницателен, и му го казах. Окуражих го да запише английски в Нюхемпширския университет. Мисля, че тъкмо беше приет в онлайн курс, когато първите случаи на драконова люспа започнаха да се появяват в Нова Англия. — Рене погледна надолу към ботушите си и добави някак си небрежно: — Явно възобновяваме литературния клуб. Бен ми позволи да посещавам затворниците. Дори ми разреши да обзаведа един от ъглите на мазето с няколко стари стола и парче килим. Веднъж на вечер им е позволено да напускат противния хладилник за месо и да стоят с мен над чаша чай. Под охрана, разбира се, макар че който е на смяна обикновено дреме на стълбите на мазето, за да ни осигури някакво усамотение. Четем „Хълмът Уотършип“ заедно. Първоначално господин Мазукели беше против четенето на история за зайци, но мисля, че успях да привлека интереса му. И Гил, господин Клайн, мисля, че той просто се радва, че има с кого да разговаря. — Рене се подвоуми, след което добави: — Аз също се радвам, че имам с кого да разговарям.

— Добре — отвърна Харпър.

— Разбрах, че Гил има цитат от Греъм Грийн на гърдите си — каза Рене. Тя разглеждаше как едно парченце мокър сняг се плъзна по ботуша й. Гласът й беше преднамерено безразличен. — Нещо за затвора. Разбира се, никога не съм го виждала.

— Ах! — отвърна Харпър. — Яко. Ако Бен ви спипа, докато събличаш дрехите на Гил, кажи му, че е въпрос на спешно литературно проучване, и го помоли да се върне по-късно… след като приключиш консултацията с Гил Дългия член.

Рене се разтресе от смях. Харп очакваше от ушите й да започне да излиза дим, защото в тези дни на пожари и чуми това не беше кой знае колко невъзможно. Почувства се добре, като видя приятелката си да се смее на малко добронамерени мръснишки закачки. Сякаш животът отново беше станал нормален.

— Охо. Кокошките кудкудякат за нещо. — Бен Патчет мина през завесата, влезе в отделението и ги дари с несигурна усмивка. — Трябва ли да се тревожа?