Джо Хил
Пожарникаря (43)

13

Харпър отстъпи назад, без да отделя поглед от пламъците, които очакваше да й разкрият още чудеса. Беше забравила, че всъщност имаше намерение да затвори капака. Огледа се за Джон, искаше да го попита какво беше видяла току-що — да го попита какво, по дяволите, беше това чудо в печката — но забеляза, че е заспал. Дишането му представляваше тихо, неспокойно свиркане.

Харпър почувства собственото си изтощение. Умората се беше наместила в тялото й под формата на суха, горчива болка във всяка една става. Разположи се в един мек стол с овехтели ленени възглавници, точно срещу огъня, искаше да го държи под око, в случай че направеше нещо друго.

Пламъците се къдреха и пулсираха, хвърляха своето древно хипнотично заклинание, прогонваха волята и мислите от главата й. Отделяха приятна и сладка топлина като стар юрган. Част от нея се страхуваше, че жената ще разкъса тези кървавочервени завеси от огън и ще я нападне. Друга част от нея копнееше да я види отново.

Може би беше затворила очи за момент.

Някакъв вик я извади от унеса — болезнен или уплашен крясък. Харп не беше сигурна колко време беше минало — минута или час — и не знаеше дали викът беше истински, или въображаем. Заслуша се, но не чу нищо друго.

Пламъците бяха понамалели и тя си спомни, че Джон я беше помолил да затвори капака. Използва всичката си налична енергия, за да стане и да изпълни нареждането му. Отново седна и дълго време се носи свободно в спокойната сива зона между съня и будността. Чувстваше се волна и лека като празна лодка върху празно море, чувството беше приятно, но не и правилно, и тя се събуди. Лодката. Пожарникаря я предупреди, че трябва да я издърпа на брега или имаше опасност да останат откъснати на острова.

Мисълта, че може да са изгубили лодката, я накара да скочи от стола. Останалата част от сънливостта й беше отнесена в момента, в който пристъпи навън, в абразивния, солен, вилнеещ вятър.

Зората почти беше настъпила и мъглата беше перлена и копринена на първите лъчи светлина. Вятърът я разпръскваше, превръщаше я в сребърни шалове, между които Харпър успя да види отсрещния бряг.

Три канута бяха издърпани на снега. Значи, всички се бяха завърнали живи. Ник беше на брега, дърпаше едно от канутата върху пясъка. Харп се зачуди кой би изпратил малко момче, съвсем само, да прибира лодките в навеса. Толкова рано сутринта трябваше да си бъде в леглото.

Помаха му. Като я видя, веднага остави работата си и също започна да й маха френетично, да развява две ръце над главата си в добре известния жест за бедствие. Накрая Харпър осъзна, че нещо не е наред. Ник не беше облечен подходящо за това време, носеше само черно яке и пантофите си. А и кануто — той не го дърпаше към навеса, а обратно във водата. Никой не го беше изпратил да прибира лодките. Той тръгваше да я търси.

Направи две стъпки и потъна до глезените в солената, лепнеща кал. Ботушите й се намираха някъде тук. Не ги потърси, просто бутна лодката във водата и се качи в нея.

Когато стигна до пристана, Ник я чакаше с едно мъхесто въже. Уви го около клина на лодката, след което я хвана за ръката. Харпър си помисли, че ако беше достатъчно голям, щеше да я вдигне както рибар вдигаше улова си.

Ник искаше да побегне, но не желаеше да я пуска, затова просто я дърпаше, докато изкачваха склона. Дъхът му нищеше в гърлото му. Харп не можеше да върви толкова бързо, колкото той искаше, нямаше как да се справя с гъстия сняг с боси крака.

— Спри — каза му тя и го накара да върви с нея, престори се, че има нужда да си поеме дъх, като истинското й намерение беше той да го стори. — Можеш ли да пишеш? Какво се случи, Ник?

Измъкна ръката си от неговата, за да изимитира писане, раздвижи невидима писалка върху хартия от млечен въздух. Момчето поклати глава отчаяно, нещастно и побягна напред, без да се опитва да я влачи след себе си този път.

Мъглата се виеше покрай стволовете на червените борове, носеше се като призрак на голям потоп, разливаше се върху земята и се връщаше към морето на забавен каданс.

Харпър го последва — по-скоро тичаше след него — към лазарета, където най-накрая се спря да я изчака в долната част на стълбището. Леля му беше до него, облечена в тънка фланелена пижама и с боси крака.

— Баща ми… — започна Каръл, гласът й беше накъсан заради постоянните опити да си поеме въздух, сякаш тя, а не Харп, беше бягала почти километър нагоре по хълма през гъстия сняг. Става въпрос за баща ми. Молех се, молех се да се върнеш и ето те тук, и трябва да обещаеш, че ще го спасиш, трябва да обещаеш.

— Ще сторя всичко по силите ми — отвърна Харпър, хвана Каръл за лакътя и я обърна към лазарета. — Какво се случи?

— Сълзите му са кървави — отвърна жената. — И говори с бог. Когато го оставих, молеше господ да прости на човека, който го уби.