Джо Хил
Пожарникаря (37)

7

Последваха Пожарникаря под боровете. Там нямаше дъски, върху които да ходят. Снегът беше крехък, замръзнал и като от стъкло. Можеха да вървят надолу по склона, без да оставят следи.

Надолу по склона? Като че ли се бяха насочили към водата. Харпър се изненада, очакваше да се качат в някой автомобил.

Хлъзна се на хлъзгавата снежна покривка и залитна върху Бен. Той й помогна да възстанови равновесието си, след което прокара ръката си през нейните.

— Нека ти помогна — каза той. Хвърли сърдит поглед към Пожарникаря и каза: — Лудост е, че те взе с нас.

В джоба му имаше нещо тежко и със странна форма, което се притисна в ръката й, и тя се намръщи. Притисна пръсти в джоба на палтото му и усети револвер: гравирана дръжка от орехово дърво и студено метално петле.

Харпър отдръпна ръка.

Бен я погледна с полуусмивка.

— Сега трябва да ме попиташ дали това в джоба ми е оръжие, или просто се радвам да те видя.

— За какво ти е?

— Има ли нужда да питаш?

— Съжалявам — отвърна тя. — Мислех си, че сме тръгнали да помагаме на хора, а не да ги застрелваме.

— Ти си тръгнала да помагаш на хора. Аз съм част от това пътешествие, за да се уверя, че любимата ми медицинска сестра ще се върне в лагера невредима. Не знаем абсолютно нищо за тези мъже. Не знаем за какво са били затворени. Може би Джон Рукууд няма проблем да рискува живота ти за двама престъпници, но не и аз. — Лицето на Бен почервеня и той отмести поглед настрани. — Досега трябва да си разбрала колко съм загрижен за теб, Харп. Ако нещо ти се случи… мале.

Харпър постави длан върху ръката му и я стисна. Надяваше се това да бъде разчетено като: Благодаря, че се грижиш за мен, а не: Боже, колко съм разгонена, наистина трябва да се изчукаме някой път. Животът й беше показал, че е много трудно да предложиш на един мъж обич и доброта, без да го оставиш с впечатлението, че също така му предлагаш секс.

Бен се усмихна и каза:

— Освен това правилникът постановява всеки офицер, който транспортира затворник, да носи оръжието си през цялото време. Може да се откажеш от значката, но е трудно да оставиш начина си на мислене. Не че някога наистина съм се отказал от нея.

— Все още ли я пазиш?

— Заедно с любимия ми пръстен и фалшивия мустак, който използвах, когато работех под прикритие. — Мъжът я бутна нежно с рамото си.

Снегът беше с цвят на синя стомана — като на пистолет — на фона на лунната светлина.

— Дали ще ми ходи отново?

— Фалшивият мустак ли? — Харпър се вгледа в чертите на лицето му. — Мисля, че можеш да си пуснеш такъв и няма да изглеждаш зле. Лицето ти е подходящо за мустак.

— Не. Говоря за значката ми. Понякога си мисля, че тази общност може да се възползва от малко закони. Или поне известна доза правосъдие. Помисли за това девойче, което ходи наоколо и се самообслужва с храна и бижута. Ако излезе на бял свят и признае какво е сторила — или ако открием коя е — дали наистина всичко ще приключи? Дали всички ще я прегърнем просто защото Отец Стори ни е казал така да направим?

— Може цяла седмица да бели картофи или нещо подобно.

— Или да я заключим за три месеца, за да й дадем урок. Дори знам къде ще я прибера. Има хладилник за месо под столовата, който е с размерите на килия в местен затвор. Ще сложим едно легло и…

— Бен! — прекъсна го Харпър.

— Какво? Няма да замръзне. Вероятно там е по-топло, отколкото в мазето на църквата. Няма ток от месеци.

— Това е отвратително — да затворим някого сам в помещение, което мирише на гнило месо. Заради две консерви с мляко?

— И „Портативната майка“.

— Майната й на „Портативната майка“.

Мъжът потрепери.

Отец Стори и Майкъл Линдквист вървяха бавно пред тях, старецът говореше нещо, ръката му беше на гърба на момчето. Майк беше подпрял палката от едната си страна, от време на време я удряше лекичко в някое дърво, като хлапе, което драска с пръчката си дъските на ограда. Бен ги наблюдаваше известно време, след което поклати глава и изпръхтя.

— Ако бях на мястото на Майк, щях да се радвам, че напускам лагера, и нямаше да бързам да се връщам в него. Там ще е в по-голяма опасност.

— Заради кого? — попита Харпър.

— Заради Али. Това момиче има характер. Не ми се иска да й заставам на пътя.

— Мислиш, че е бясна, защото Майкъл не я защити?

— Особено след онова, което имаха пред параклиса. Видях ги да се крият зад един бор в началото на гората, държаха се така, сякаш никога вече няма да се видят. Ако й бях баща, щях да… но не съм и предполагам, че никой от тях вече не е дете.

— Не знаех, че ходят.

Бен размаха ръка.

— Ходят, не ходят. Очевидно пак ходят. — Мъжът се усмихна на думите си. Когато заговори отново, гласът му беше тих и нежен. — Да хвърлим крадеца в хладилника за месо, може да се окаже знак на великодушие. Не виждаш нещата като мен, защото смяташ, че всички са с добри сърца като теб. Отец Стори също не може да види. Вие двамата сте двете страни на една и съща монета.

— Какво имаш предвид, като казваш, че ще е знак на великодушие?

— Ще спаси живота й. Ще я затворим не толкова като наказание, колкото като предпазна мярка.

Харпър имаше намерение да се възпротиви, но тогава се сети за думите на Али, че иска да намери крадлата и да й изтръгне езика. Реши да не казва нищо.

За дока бяха вързани три канута и се клатеха върху вълните. Пожарникаря снижи горящата си ръка, прибра я под якето и я изгаси.

— Ще е по-безопасно и по-бързо да изминем останалата част от пътя по вода. — Пожарникаря се намести в най-далечното кану и прибра лоста си в него.

Бен се намръщи.

— Хм… Джон? Аз ли не смятам правилно, или сме с лодка по-малко? Ще спасяваме двама души, нали? Така че… къде ще ги сложим?

— Ще имате достатъчно място за тях. Няма да се връщам с лодка. Осигурих си друг транспорт. — Пожарникаря отвърза въжето и изтласка кануто към Атлантика. То едва успя да тръгне и Харпър се зачуди колко ли тежеше козият крак в действителност.

Бен посочи към едно от другите канута.

— Харп, не разбирам много от лодки. Искаш ли ти да я направляваш, а аз да…

— Всъщност — прекъсна го Отец Стори — искам да обсъдя един здравен проблем на четири очи със сестра Уилоус. Имаш ли нещо против?

Бен имаше против… за момент разочарованието, изписано на лицето му, беше толкова явно, че изглеждаше почти комично. Но в крайна сметка кимна и се качи в другото кану.

— Ще се видим на мястото, за което сме тръгнали. Внимавайте за айсберги.

Харпър развърза въжето, докато Отец Стори се намести в предната част на лодката им. Когато се оттласнаха във водата, затвори очи и вдиша дълбоко. Въздухът беше толкова чист и миришеше толкова приятно на солена вода, че за момент се замая.

— Харесва ми да плавам по океана. Винаги ми е харесвало сподели Отец Стори, като говореше през рамо. — Знаеш, че лагерът разполага с почти дванайсетметрова платноходка, прибрана на острова на Джон. Достатъчно голяма е да… ох, би ли погледнала! — Старецът посочи над водата с капещото си гребло.

Али стоеше в предната част на кануто на Пожарникаря и също държеше гребло. Седна, след като се отдалечиха на петнайсетина метра от дока.

— Помниш ли какво й каза Джон, когато бяхме още в лагера? „Ако искаш да се караме, нареди се на опашката“. — Отец Стори изрече последното изречение с акцент, който наподобяваше Пол Маккартни в „Жълтата подводница“. Не беше лоша имитация на Пожарникаря, между другото. Повтори отново — „на опашката“ — с неговия британски акцент, което прозвуча по-скоро като „на ’плашката“, съвсем различно от нормалното американско произношение. — Ха! Той й е казал, че ще вземем канутата, за да може внучката ми да тръгне преди нас и да ни чака. Е, сериозно се е отдала на мотото си: винаги-си-търси-белята. Същата е като майка си, Сара, и на нея не можех да кажа нищо.

Докато не напуснаха малкия пристан, отвсякъде бяха заобиколени от ели.

— Какво те тревожи, отче? Каза, че не се чувстваш добре.

— Мисля, че казах, че искам да обсъдим един здравен проблем на четири очи. Не съм споменавал, че става въпрос за мен. Смятам, че нищо ми няма. Малко ме боли сърцето. Нямаш лекарство за това, нали?

— Имам. Изяж два шоколада и ми се обади на сутринта. Мисля, че на Норма Хийлд й останаха няколко шоколадови целувки в кухнята. Кажи й, че съм ти дала рецепта.

Отец Стори не се засмя.

— Май трябва да отпратя някого. Опитвах се да измисля как да спася човек, на когото никой няма да прости. Смятам, че да я отпратя, е единствената надежда за нея. Страхувам се какво може да й стори лагерът, ако остане при нас. — Старецът й хвърли бърз поглед и се усмихна едва. Всеки път, в който ги видя да пеят и да сияят заедно, се чудя какво ще се случи, ако организират линчуване. Мислиш ли, че на драконовата люспа ще й допадне една разярена шайка, както й допада хорът? Аз мисля, че ще й хареса.