Джо Хил
Пожарникаря (33)

3

— Никога не съм слушала лично предаванията й, но се предполага, че излъчва отнякъде край бреговете на Мейн. — Рене се бореше с едно огромно оранжево яке.

Жените кръжаха около стълбището на мазето, вземаха палта и шапки от кашони, приготвяха се за стотина метровия преход през снега към столовата и вечерята. Навън вятърът пищеше.

— От кораб?

— От остров. Имат собствен град, на който разполагат с изследователска лаборатория, която се поддържа от федералното правителство. Или поне онова, което е останало от него. Тестват експериментални лекарства.

Джейми Клоуз се ухили и показа кривите си зъби, два от кучешките й долу липсваха.

— Имат серум, който приемаш на осемнайсет дози. Като при бяс. Той потиска драконовата люспа, но трябва да ти го дават всеки ден. Наведи се, свали си панталона и захапи тази пръчка, защото ще те боцнем право в задника. Аз казвам, не, благодаря. Ако исках някой да завира болезнени неща там, имам чичо, на който мога да разчитам.

Харпър беше увила шал около устата си, най-вече в долната част на лицето си, и смяташе, че това й дава правото да не отговаря. Тя се смеси с тълпата от жени, които се качваха по стълбите и излизаха навън в мрака и пищящата буря.

— Не е чак толкова зле — измърмори Гейл Нейбърс. Поне Харпър смяташе, че е Гейл Нейбърс. Трудно беше да различи близначките при каквито и да било обстоятелства, но с шапка до веждите и вдигната около ушите пухкава яка, нямаше как да види каквото и да било от лицето й. — Очевидно правят страхотни неща с медицинска марихуана. Всички имат разрешение да я ползват, по седем джойнта на седмица. Правителствено отгледана трева, наистина чиста, топи се в устата.

— Също така получаваш позволение да пиеш алкохол на шестнайсет — каза онази, която Харпър смяташе, че е Джилиън.

Спомни си, че близначките бяха навършили толкова години скоро след Деня на благодарността.

Тълпата избута Харпър по стълбището навън в нощта. Върху снега бяха наредени дъски, които се губеха напред в мрака. Соленият вятър постоянно я блъскаше, опитваше се да я събори. Не беше толкова стабилна на краката си, колкото преди два месеца. Центърът на гравитацията й се беше изместил. Тя се подпря на един камък, върху който се беше образувала бяла снежна шапка.

Близначките Нейбърс я подминаха и продължиха напред. Емили Уотърман подскачаше след тях. Чу я да казва:

— Ядат сладолед в петъците! Домашно приготвен сладолед! Три вкуса: ягода, ванилия и кафе. Кафето е любимият ми.

— Сладолед всеки ден! — обеща едно от момичетата Нейбърс.

— Сладолед за закуска! — каза другото и всички се изгубиха в нощта.

Али хвана Харпър за лакътя и й помогна да се изправи.

— Мислиш ли, че Ник е отишъл в столовата? — попита момичето, гласът й беше слаб и обезсърчен. Брат й не се беше върнал в спалното помещение, не го бяха виждали, откакто избяга.

— Не знам — отвърна Харп. — Вероятно.

— Мислиш ли, че Рене ще ми проговори някога?

— Мисля, че ще се почувстваш по-добре, когато й се извиниш.

— Дон Люистън знае къде се намира.

— Кое?

— Островът. Островът на Марта Куин. Поне смята, че знае. Веднъж ми го показа на картата. Каза, че според наличната информация, вероятно е Островът на Свободния вълк край Мъчайъс.

— Значи, е слушал предаването?

— Не.

— А ти?

— Не.

— Някой въобще слушал ли е Марта Куин?

— Не — отвърна Каръл Стори, преди Али да има възможност да отговори.

Бяха стигнали до разклонението в края на Монюмънт парк, където пътеката от параклиса се свързваше с няколко дъски продължаващи към гората. Каръл се появи от снега, който валеше на една страна, баща й беше зад нея. Тя го водеше, сякаш беше дете, държеше го за облечената му в ръкавица ръка.

— Можеш да питаш всички в лагера — продължи Каръл Стори. — Винаги някой друг е слушал предаването. Но ако имат перфектното убежище, за което да си мечтаят, какво лошо има в това? Понякога самата аз търся станцията. Но ще ти кажа нещо. Дори да е някъде там, Марта Куин не разполага с нищо, от което имаме нужда. Вече разполагаме с всичко нужно, точно тук.

Харпър влезе в столовата, от ботушите й падаше сняг на малки мокри късчета. Отец Стори изтупа палтото си и върху краката му се посипа миниатюрна виелица. Жената огледа наоколо за Ник, но не го видя.

Взеха си подноси и застанаха на опашката, за да получат храна.

Отец Стори каза:

— Винаги съм си падал по Марта Куин, с нейните цветни жилетки и тънки вратовръзки. Има нещо в жените с вратовръзки. Иде ти да ги сграбчиш и да ги дръпнеш за едно бързо. — Мъжът намигна. Норма Хийлд му сипа черпак равиоли. Сосът приличаше на кал. Норма, това изглежда превъзходно. По твоя рецепта ли е?

— На „Шеф Боярди“^[1] е — отвърна жената.

— Чудесно! — изрева Отец Стори и продължи напред, за да си вземе няколко бисквити.

Норма завъртя очи и го наблюдава, докато се отдалечаваше, след което погледна Харпър. Взе още един черпак равиоли, но вместо да го сипе в купичката й, го размаха пред нея.

— Помня, когато я даваха по телевизията. Марта Куин. Учеше малките момичета да се обличат като курви. Тя, Мадона и онази с коса като захарен памук, Синди Лоупър. Хората като Марта Куин са причината този свят да бъде обгърнат в пламъци. Трябва да се запиташ дали бог би оставил подобна жена жива и би я направил неговия глас, за да избави неговите хора? Погледни в сърцето си. Знаеш, че не би го сторил. Нея я няма, както и Мадона, както и всеки лихвар в Джю Йорк^[2], който е забогатял, като превръща малки момиченца в проститутки. Ти го знаеш и аз го знам, че е така. — Равиолите паднаха от черпака в купичката с влажно шляпп.

— Много се съмнявам бог да е настроен антисемитски към Ню Йорк или някъде другаде, Норма — отвърна Харпър. — При положение че нарича евреите своите избраници, това ми се струва малко вероятно. Виждала ли си Ник? Идвал ли е за вечеря?

Норма Хийлд я изгледа със сърдит, тъп и неприятелски поглед.

— Не съм го виждала. Защо не излезеш навън и не го повикаш?

— Той е глух — отвърна Харпър.

— Нека това не те спира.