Джо Хил
Пожарникаря (144)

31

След двайсет дни ходене, Харпър се почувства обезпокоена от високата скорост, с която се движеше джипът. Стоеше отпред до Джим. Рене и Пожарникаря бяха отзад, Али се беше намъкнала между тях, а Ник беше седнал в скута на Рене. Един от часовите пътуваше с тях, но той беше седнал отзад на джипа и се държеше за рамката му, краката му висяха над бронята, а оръжието му се люлееше на каишка, прекарана през врата му.

Разстроеният стомах на Харпър не се почувства по-добре, когато Джим зави и пое по една чакълена пътека, която съвсем не можеше да се нарече път. Подскачаха върху образувалите се коловози и дупки, а клоните на елите плющяха по предното стъкло. Джим каза, че се намират на Пътеката на залеза.

— Този път беше предназначен за велосипедисти — обясни той, сякаш се извиняваше. — И туристи. Но е най-добрият начин да стигнем до пункта за приемане, без да ви прекарвам през града. Пожарникаря се наведе напред.

— Изненадан съм, че носите цялото това снаряжение. Досега всички трябваше да са разбрали как се разпространява спората, след… колко стана, една година изследвания? Щом ние го знаем, трябва и те да го знаят. Вашите експерти на острова.

Джим го слушаше, но не отговори нищо.

— Разнася се чрез пепелта! — провикна се Пожарникаря, за да надвика шума. Ако нямаш контакт с пепелта, няма от какво да се тревожиш!

— Това е една от теориите — отвърна Джим.

— Не е една от теориите. Това е факт! — настоя Джон.

— Да не си биолог?

— Преподавах в университет в Ню Хампшър.

— Сигурен съм, че ще се зарадват да чуят експертното ти мнение провикна се в отговор Джим. Веднага ще ти възложат работа.

От начина, по който го каза, Харпър не беше сигурна дали си правеше майтап, или говореше сериозно.

Докато бяха на магистралата, беше мрачно и миришеше на рози, а на черния път под боровете нощта вече беше настъпила и те спомагаха за сгъстяването на мрака. През пролуките в дърветата Харпър видя широко устие — приличаше на широк поднос от черно стъкло под зачервено небе. Забеля за електрически светлини. Градът се намираше някъде там.

Пожарникаря отново се наведе напред.

— Все още разполагате с електричество. Имате ли и покритие за мобилните телефони? Чудя се как хората се уведомяваха едни други, че идваме.

— Благодарни сме на всички, които ни оставяха храна! — провикна се Рене.

Харпър беше благодарна на всички, които им оставяха храна, с изключение на онзи, който беше решил да се отърве от развалените сандвичи, като ги дари на една бременна жена. Стомахът й представляваше топка от червеи.

— Аха, има електричество на някои места. Макар че не е постоянно и доста често спира. Няма покритие на мобилните телефони, но разполагаме с работеща стационарна система в Мъчайъс — губернаторът се погрижи за това — и можем да комуникираме с хората, които са отдалечени, по радиото. — Джим се замисли за момент, докато воланът подскачаше в ръцете му, и накрая каза: — Вече не идват толкова много хора от юг. Не и през пустошта. Да не кажа, че никой не идва. Единствените ни новодошли са от север. Прииждат предимно през Канада.

— Колко успяхте да спасите? — провикна се Харпър. Смяташе, че като говори, може да забрави за повиците си за повръщане.

— Шестстотин деветдесет и четирима души. Не, нека са седемстотин, включително с бебето! Не можем да забравим бебето!

— Трябва да поговорим за това — каза Харпър. — Относно това, кой ще го вземе, в случай че се роди здраво.

— Какво имаш предвид?

— Мина доста време, откакто за последно четох медицинска литература, но съществуваше хипотеза, че децата на майките с драконова люспа невинаги носят инфекцията.

— Опасявам се, че медицинските ми познания не са богати. Знам само как да сложа лепенка на ожуленото коляно на осемгодишното ми дете.

— Трябва да са се раждали деца на острова, предвид, че има почти седемстотин души там. Може би?

— Над моето ниво на достъп е! — отвърна развеселено мъжът.

Дърветата започнаха да намаляват и вдясно от тях Харпър видя висока трева, която преминаваше в чист, мокър пясък и много вода. В края на един залив имаше фар, който обхождаше океана. Наистина приличаше на свещ над водата, дебела, бяла свещ, запалена, за да почете първия рожден ден на някое дете.

— Ако бебето се роди здраво — продължи да настоява Харпър, — искам да имам право на избор на приемното семейство.

— Не разбирам нищо от това. Не съм чул някой да осиновява болни бебета.

— Той няма да е болен — контрира жената. Имаше чувството, че мъжът не разбира същественото.

Усмивката на Джим се разшири зад пластмасовата му маска.

— Момче ли ще е? Сигурна ли си в това?

— Да — отвърна Харпър. Напълно сигурна беше.

Зачака за някакъв коментар, но Джим отново замлъкна. Реши да не го занимава повече е тази тема, а да координира всичко с медицинския екип на острова. Дърветата изчезнаха напълно. Продължиха напред. Вдясно от тях имаше стара, увиснала ограда от колове и тел. Харпър успя да види в далечината тента на жълто-бели райета, която беше ярко осветена и й напомни за панаирите в малките градове. Вероятно щеше да има кофи с ябълки, които да уловиш с уста, и будка, от която да си купиш захарен памук.

Докато наближаваха павилиона, вляво от тях тревата започна да изчезва. Забеляза паралелен на пътеката им тесен път. По-нагоре, от едната страна на раираната тента, имаше паркинг. Няколко коли бяха спрели там. Харпър помириса катера още преди да го види заради отвратителната миризма на евтин дизел. Стомахът й се срина. Бяха на няколко метра от пункта за приемане, когато видя док и мръсен рибарски траулер, на който с курсивни букви пишеше МАГИ АТУУД. Мъже в предпазни костюми пренасяха кашони надолу по рампата и ги товареха в катера.

Под шатрата имаше няколко сгъваеми маси. По стоманените тръби на павилиона бяха окачени коледни лампички, които създаваха странно весела атмосфера. Можеше да се каже, че мястото с претъпкано — имаше девет-десет души и гумени жълти костюми, които се движеха между масите. В единия ъгъл върху газов котлон вреше нещо в метална тенджера.

— Имат какао — каза Джим. — И джинджифилови сладки. И много добра пилешка супа. Всички първо хапват и тогава потеглят към острова.

Харпър се обърна в седалката си и раздвижи ръце, за да предаде добрите новини на Ник.

Детето се ухили и й отвърна със знаци:

— Виж всички тези светлини! Сякаш отиваме в дома на Дядо Коледа! Сякаш сме стигнали до Кристмасленд^[1]!

Харпър го поправи с ръцете си.

— Май имаш предвид Северния полюс.

Но Ник вече не я гледаше, беше извил врат към павилиона.

Джим намести джипа на място, където тревата беше отъпкана, и изключи двигателя. Последваха го към тентата под празничните светлини.

— Елате да се запознаете с доброволците — прикани ги той.

Всичките бяха жени, повечето на средна възраст, че и по-стари. На Харпър й напомняха за веселите, работливи старици, които организираха социалните срещи на тяхната църква. Джим поведе бежанците към сгъваемите маси, където ги чакаше първата жена с бланки за попълване. През чистото прозорче в гумената й маска се виждаше добродушна усмивка. Изглеждаше изключително щастлива, че с тях има малко момче.

— Здравейте! Доста сте повървели! Вероятно сте премазани. Казвам се Вивиан и аз ще попълня формулярите ви. След това ще ви снимаме за уеб сайта. Ще ви разпределим задълженията и ще ви изпратим някои необходими неща за острова.

— И малко от тази супа, надявам се — каза Рене. Мирише толкова приятно, че направо ми се замая главата.

Харпър също го усещаше — аромата на пилешки бульон и варени моркови, примесени с черната миризма на катера. Идеше й да повърне. Чувстваше се отвратена от себе си, че беше толкова глупава да отхапе от онзи сандвич. Трябваше да мисли разумно, па макар и да не можеше да се озапти. Бременността й я беше превърнала в гадно прасе и сега си получаваше заслуженото. Знаеше, че ще повърне, но не знаеше точно кога.

— Разбира се! — отвърна Вивиан. — Супа, прясно мляко и кафе за големите и ви изпращаме на катера! Ще приключим бързо и безболезнено тук. Да започнем с основното — кои сте вие?

Харпър отвори уста, за да отговори, но Рене я изпревари.

— Ние сме оживелите от Конспирация „Кемп Уиндъм“. Тези двамата са нашите зли пълководци господин Рукууд и сестра Харпър. Идваме с мир.

Джим, който беше минал зад сгъваемите маси, за да се присъедини към бабките, килна глава назад и избухна в смях.

— Коии! — учуди се Вивиан. — Зла конспирация! Досега не съм попадала на такива като вас.

— Е, нашата конспирация е демократична. Всеки има право на глас. Дори децата.

— Не знам какво да мисля за това. Моите деца вероятно ще гласуват за сладолед за вечеря и никакво спане. Ти не искаш ли да гласуваш против спането нощем? — обърна се жената към Ник и се наведе да го погледне в очите.

— Опасявам се, че е глухоням — уведоми я Пожарникаря.

— Ти си британец!

— Най-добрите зли гении са такива. И ако синът ми има право да гласува, вероятно би пуснал един глас за пилешка супа, преди да се заемем с тези формуляри. — Харпър почти не го чу да казва синът ми, но определено забеляза, когато я хвана през кръста и добави: — Както и съпругата ми.

Вивиан ги записа точно така: съпруг и съпруга, господин и госпожа Рукууд. Харпър не възрази. Доколкото разбираше обстоятелствата, Джон казваше истината. Облегна глава на рамото му, докато жената им задаваше въпросите и вписваше отговорите им.

Вивиан искаше да знае откъде бяха тръгнали, за да стигнат до тук. Попита ги кога се бяха заразили и кои места бяха посетили оттогава насетне. Искаше да й опишат в подробности симптомите си и дали бяха склонни към горещи вълни, овъгляване, димене.

— Въобще! — отвърна Рене. — Разработили сме техника за омиротворяване на инфекцията: пеем всеки ден. По този начин не й позволяваме да достигне критични нива. Спората може да бъде контролирана чрез почти всякакви групови дейности, които носят удоволствие. Свързано е с някакъв хормон, който мозъкът произвежда, окситоцин? Сестра Харпър може да ви го обясни много по-добре.

Само дето сестра Харпър нямаше нужда да обяснява нищо. Вивиан се усмихна.

— Доколкото знам, груповите терапии са много популярни на острова и все още са най-успешното лечение. Хората там пеят хитове от осемдесетте след закуска. „Тото“ и „Хол & Оутс“.

— В такъв случай — намеси се Пожарникаря, — мисля, че е по-добре да изгоря жив.

Последваха много въпроси за очакваното бебе. Всички жени бяха развълнувани и закръглената дама, която им направи снимки, разказа на Харпър надълго и нашироко за първата си внучка, малката Кели, която се беше родила преди три седмици и която звучала като овчица, когато се разплачела.

— Баа! Баа! — демонстрира възрастната жена, смеейки се.

Когато Харпър каза, че се надява да говори с някого относно осиновяването на бебето си, в случай че се роди здраво, бабата започна да човърка нещо фотоапарата си и придоби объркан вид.

— Това чудо! — каза тя и се отдалечи.

По-нататък „Портативната майка“ беше отворена и претърсена за оръжия от слаба, безлична жена, е остро, тясно лице, която нямаше какво да им каже. Друга възрастна дама им подаде сини папки, в които имаше хванати с телбод листове. Това бяха трийсет фотокопирани страници, които носеха заглавието „Островът на Свободния вълк: Наръчник за здраве и безопасност“, публикуван от Центъра за контрол и превенция на заболяванията.

Във всяка папка също така имаше посочен дом. На Харпър, Джон и децата беше предложена къща с две спални и две бани на адрес Лонгбей Роуд 3. Зацапаната черно-бяла снимка показваше малка бяла къщурка и заден двор с детска площадка, който беше покрит от листа. На Рене й беше предложено да се нанесе на Лонгбей 18, в „Лонгбей легло и закуска“, което беше един вид общежитие за още шест други жени. Няколко цветни снимки показваха острова отгоре, видимо беше есен, дърветата носеха есенните си одежди — смесица от ръждивооранжево и масленожълто. Картата на острова показваше къде са клиниката, оранжериите, библиотеката и един бивш смесен магазин, който в момента играеше ролята на център за дистрибуция, както и други важни места.

В края на линията се намираше една грейнала бабичка от азиатски произход, която пълнеше картонени купички със супа и чаши с мляко. Насочиха ги да седнат и да си починат върху няколко бали сено извън павилиона. Харпър не можеше да яде. Докато минаха отвсякъде, вече беше получила контракции доста силни при това — и стомахът я болеше изключително много. Седна на ръба на една от балите и стисна корема си с две ръце. Изражението й беше измъчено. Това разтревожи Джон, който също не хапна нищо и се намести до нея. Започна да разтрива гърба й.

— Не съм те виждал такава каза той. — Смяташ ли, че почваш да раждаш?

Стомахът й се сви и тя издаде неприятен звук, след което поклати глава.

— Вземи си нещо за ядене, Джон. Нуждаеш се от сили.

— След малко, Харпър отвърна той, но така и не се отдели от нея. По едно време Ник му донесе подсладено кафе с голям каймак.

Стояха на балите, там, където светлината почти не стигаше, Пожарникаря галеше Харпър по гърба, а Харпър чакаше контракциите й да отминат. Накрая наистина спряха, но неприятното чувства в корема и вътрешностите й остана. От катера се понесоха мръсни облаци черен дим и когато ги усети, се наложи да даде всичко от себе си, за да не повърне.

Преди да тръгнат, към тях се доближи жената, която се казваше Вивиан, в ръцете си държеше малка кутия от обувки. Тя я подаде на Ник, но заговори на Пожарникаря, за да може да му преведе.

— Това са всичките епизоди на „Доктор Кой“, които имам — обясни тя. — Едно момче отиде на острова преди три месеца. То е с няколко години по-голямо от Ник, на четиринайсет е, и по случайност знам, че е фен на фантастиката. Обещах да му изпратя колекцията си, за да има какво да гледа. Би ли казал на Ник да предаде тези на Джаред Морис? Кажи му и че той също може да ги гледа. Мисля, че на Джаред ще му хареса. Смятам, че ще му хареса да има умен приятел, който може да го научи на езика на глухонемите.

— Прекалено си мила — каза Джон Рукууд и обясни на Ник, който взе кутията с дивидита със сериозно изражение на лицето.

Вивиан се изправи, очите й блестяха от влагата в тях.

— Хей, хора. Не мога да си представя през какво сте минали. Всяка нощ се моля да се излекувате. Много от нас го правят. Един ден ще се върнете и ще сте се оправили. Какви истории само ще имате за разказване.

— Благодарим ти за всичко, което направи — съумя да й каже Харпър.

— Ще ми се да имахме повече — отвърна жената. — Пилешка супа и стари дивидита за хора, които са минали през ада.

— Пилешката супа и „Доктор Кой“ се доближават до моята представа за рай — каза Рене.

Вивиан кимна. Не можеше повече да говори, явно беше премазана от емоциите си. Доближи облечената си в ръкавица ръка до прозорчето в маската си и им даде въздушна целувка, след което докосна бузата на Ник.

— Кажи на Джаред, че леля му го обича.

Жената вдигна ръка, за да им помаха за довиждане, и се обърна с пълни със сълзи очи.

— Хареса ли ти супата? — обърна се Рене към Али.

Момичето я изгледа с празен поглед.

— Ста’аше. Може ли да продължим с шоуто по пътя.

— Да! — отговори Джим, който се присъедини към тях. — Да вървим. Яхтата ви очаква.