Джо Хил
Пожарникаря (141)

28

Спа през по-голямата част от следващите двайсет и четири часа, буди се само за да се храни. Вечерята беше студено задушено говеждо, оставено на пътя в дълбока тенджера. Нямаше купички, затова се редуваха да ядат от черпака.

Ястието беше богато — толкова богато, че на Харпър й се замая главата — солено и гъсто. Големи моркови, крехки парчета говеждо месо и опушеният аромат на бърбън. На Харп не й пукаше, че беше студено. Не можеше да си спомни да беше яла нещо по-добро през целия си живот. Джон не можеше да се справи с големите парчета, но се оправи с граха и с няколко късчета говеждо месо. Когато отново заспа, цветът му определено беше по-добър.

В ранния следобед на следващия ден се озоваха в долната част на дълго възвишение. От двете им страни имаше разлистени дъбове, а пътят продължаваше напред под светлозелен балдахин. Слънчевата светлина проблясваше, хвърляше шарени отражения, които танцуваха върху асфалта, и им намигаше през клоните. Пътят до върха на хълма беше дълъг и изморителен, но си струваше. Вдясно от тях дърветата се разреждаха и разкриваха чудесна гледка, която продължаваше с километри — поляни и гъсти участъци гора. Харпър видя преживящи крави и покривите на няколко ферми. Отвъд всичко това зърна тъмносиния океан. Пое си дълбоко въздух и си помисли, че усети аромата му.

Джон не можа да види океана в Бъкспорт и помоли Али да го обърне, за да му се наслади тук. Тя почти го изправи в носилката и целият се окъпа в златиста следобедна светлина. Вятърът издухваше косата от гладкото му чело. Всеки път, в който Харпър погледнеше към него, искаше да го целуне.

— Онова там платноходка ли е? — попита той и присви очи. — Някой друг вижда ли я?

Всички започнаха да присвиват очи.

— Нищо не виждам — отвърна Рене.

— Нито пък аз — съгласи се Харпър.

Али посочи.

— Ето я. Ей там.

— Виждаш ли нещо на платноходката? — попита Джон. — Малко червено петно?

Али се загледа още по-внимателно.

— Нннееее. Защо?

Вместо да й отговори, Пожарникаря вече се беше обърнал към Ник и го питаше какво е видял. Детето кимна и му отговори. Харпър не го разбра.

— Какво каза той?

— Очите на Ник виждат най-добре — отвърна Джон с леко дразнещ доволен тон. — Той също вижда малкото червено петно.

— Какво от това? — попита Хари.

— Никога не си виждала „Боби Шоу“ във водата — обясни й той. — Платноходката ни. Но аз съм я виждал. Влизал съм в океана с нея веднъж или два пъти, когато бях възпитател в Кемп Уиндъм. Има изображение на огромен червен рак на платното.

— Не — каза Рене. — Разбирам те какво искаш да кажеш, Джон, но не може да е Дон Люистън. Не може. Минаха четири седмици. Не знам колко време е необходимо, за да стигнеш от Портсмът, Ню Хампшър, до Мъчайъс по вода, но няма да е цял месец.

— Натъкнахме се на някои препятствия по пътя — отвърна нежно Пожарникаря. — Може би Дон също.

Постояха така още известно време, след което, без да каже нищо, Али обърна травуато и започна да крачи напред. Един по един останалите също я последваха. Само Харпър остана. Взираше се в далечината.

Там. На самия хоризонт. Малка бяла треска върху всичкото това синьо.

С малко червено петънце върху нея.