Джо Хил
Пожарникаря (140)

27

Прекараха нощта в обществен лагер, предназначен специално за ползване от заразени. От двете страни на черния път имаше огромни дървени глави, които изобразяваха велики индиански вождове, допълнени от тъжни, мъдри очи и пера. Над входа беше провесен флаг, на който пишеше: БОЛНИТЕ ДА ОСТАНАТ ТУК ВОДА ХРАНА ТОАЛЕТНИ.

Спаха под масите за пикник, дъждът капеше върху дървените дъски и се прокрадваше към тях. Имаше химически тоалетни — неочакван лукс след повече от седмица, в която използваха парцали, за да се бършат, а Джон изуми Харпър, като спа цяла нощ, гърдите му се надигаха и спадаха стабилно, а изражението на слабото му сбръчкано лице беше спокойно. Събуди се само веднъж, когато сложи спринцовката в устата му, за да му даде следващата доза антибиотик, и дори тогава само изсумтя тихичко и отново заспа.

Прекараха по-голямата част от сутринта в лагера, чакаха дъждът да спре. Това се случи около обяд и следобедът беше чудесен за ходене. Хладен вятър шушнеше в големите листа на дъбовете. Дневната светлина се отразяваше във всяка мокра повърхност и превръщаше паяжините в мрежи, осеяни с диаманти.

Последваха няколко знака, на които пишеше: ОТ ТУК БОЛНИ, на север и на юг — предимно на север — покрай една гора и едно езеро. Минаха покрай сгъваема маса отстрани на пътя, на която някой беше оставил купа с индивидуално опаковани бисквитки „Орео“, метална кана с благословено студено мляко и картонени чашки. Не се виждаха никакви къщи наоколо. Масата стоеше съвсем сама в края на черен път, който водеше навътре между дърветата.

— Млякото е прясно — каза Харпър. Затвори очи, за да се наслади на студена глътка от него. — Едва ли стои навън от дълго време.

— Разбира се, че не. Знаят, че идваме — изграчи Пожарникаря от носилката си.

Харпър едва не изкашля млякото през носа си.

Всички се скупчиха около травуато. Джон ги гледаше с полузатворени очи, брадичката му беше брадясала, а бузите хлътнали заради изгубените килограми. Имаше мъртвешки цвят. Усмивката му беше приятна, но вяла.

— Самият аз не бих отказал малко от това мляко, сестра Уилоус — каза той. — Ако не пречи на лечението ми.

— Няма проблем, но искам да си изпиеш аспирина с него.

Повдигна главата му и му даде да пие на малки глътки от собствената й чаша. Не каза нищо. През следващите десетина минути Али и Рене говореха една през друга, а Ник махаше енергично е ръце, всичките се опитваха да му разкажат за изминалата седмица и половина едновременно. Пожарникаря гледаше тук и там и от време на време кимаше, опитваше се да изслушва всички. Харпър нямаше представа колко от информацията осъзнаваше, макар че челото му се сбръчка, когато Али му каза, че са оставили Бъкспорт зад гърба си тази сутрин.

— Четиримата сте ме носили от там до тук?

— Не — отвърна Харпър. — Само Али.

— Имаш късмет, че кльощавият ти английски задник е лек — каза момичето.

— Имам късмет, че не знаеш какво е да се откажеш — отвърна й Джон. — Голям късмет. Благодаря ти, Али. Обичам те, момиче.

Али не беше особено добра в емоционалната част. Извърна поглед към дърветата, стисна челюст и се опита да потисне този прилив на чувства.

— Опитай се да не се навираш между шамарите на смъртта отново — посъветва го тя, когато можеше да говори.

Като че ли всички се бяха изприказвали по едно и също време и настъпи приятна тишина. Не се чуваше нищо друго, освен свистенето на хладния вятър в дърветата и чуруликането на птичките. Харпър беше хванала Джон за ръката.

— Вероятно можете да ми намерите патерица — каза той. — Или да ми направите такава. Не искам повече да съм ви в тежест.

— Хайде да не избързваме — отвърна му тя. — Вчера по това време не знаех дали ще оживееш до сутринта.

— Толкова зле ли бях?

— Приятелче — отговори му Харпър, — смятах, че си станал на пушено месо.

— Ха-ха. Това беше добро, Уилоус.