Джо Хил
Пожарникаря (138)

25

Оставиха езерото зад себе си и съвсем скоро стигнаха до друга опожарена зона. Ниски облаци от пушек задушаваха небето. Беше им горещо и се бяха изпотили в оранжевите си дъждобрани. Вятърът подухваше от време на време и носеше пепел със себе си. Харпър имаше пепел в устата, пепел в очите. Али събираше пепел върху дългите си мигли, веждите си и късата си набола коса. Със зачервените си, раздразнени очи приличаше на албинос. Спряха да си починат и Харпър провери пулса на Джон. Не беше ритмичен. Натроши още четири аспирина и му ги даде.

Късно следобеда стигнаха до един хълм и отново се натъкнаха на зеленина. Този път от двете страни на пътя. Отдясно се полюшваха вечнозелени дървета. Отляво имаше червеникавожълта поляна с боровинкови храсти, които нямаше да имат плод поне още няколко месеца. На километър и половина от нея видяха някаква ферма, хамбар и блестящ стоманен силоз.

Когато наближиха фермата, Харпър видя една жена да стои на двора, беше засенчила очи с ръка и ги наблюдаваше. Чу се затръшване на врата. Отнякъде излая куче.

Стигнаха до дървената ограда, зад която се намираха постройките. Черен ретривър на синджир тичаше напред-назад, хвърляше се срещу тях и лаеше, без да спира. Очите му грееха от весела лудост.

Върху оградата беше преметнат бял чаршаф, единият му край се вееше на вятъра. Върху него беше написано с флумастер:

НИЕ СМЕ ЗДРАВИ. МОЛЯ ВИ, ВЪРВЕТЕ СИ. МЪЧАЙЪС, 203 КМ. БОГ ДА ВИ ПАЗИ. ПОМОЩТА ВИ ЧАКА НАПРЕД.

— Шибани хора — прошепна Али.

— Тези шибани хора може да имат деца — отвърна Харпър. — Може би не желаят да изгорят.

— Да горят! — провикна се Джон Рукууд, по-скоро изграчи като гарван. Започна да се дави в суха и задушаваща кашлица и да се гърчи върху носилката си.

Жената на двора продължи да ги наблюдава. Изглеждаше като излязла от друго столетие, носеше дълга до глезените рокля и синя дънкова риза, а сиво-кестенявата й коса беше вързана със забрадка. На оградата бяха оставени хартиени чашки с нещо, което приличаше на оранжада. Ник взе една от тях, помириса я и погледна Харпър за разрешение. Тя му кимна, за да му покаже, че няма проблем да пие.

— Ами ако е отровно? — попита Али.

— Има по-лесни начини да ни убият — отвърна Хари. — Могат просто да ни застрелят. Кой иска да се обзаложим, че онзи, който ни наблюдава от втория етаж, има оръжие?

Али хвърли изненадан поглед към фермата. Мъж с квадратна челюст и гарвановочерна коса — която беше посивяла около слепоочията и сресана назад от високото му чело ги гледаше от прозореца горе вдясно. Очите му бяха безстрастни и сериозни. Очи на снайперист.

Жената на двора ги наблюдаваше как пият, но не заговори. Харпър си помисли, че течността в чашките може да е разтворим „Танг“. Каквото и да беше, вкусът му беше приятен и сладък и я накара да се почувства отново като човек.

— Благодаря ви — каза тя.

Жената кимна.

Харпър тръгна напред, но се спря и се наведе над оградата.

— Приятелят ни е болен. Много болен. Нуждае се от антибиотици. Имате ли?

Челото на жената се набръчка замислено. Погледна привързания за травуато Джон, а после върна погледа си отново към Харпър. Направи крачка към оградата и отвори уста, за да отговори, но прозорецът на втория етаж се отвори.

— Вървете си по пътя — провикна се мъжът и Харп осъзна, че е права. Имаше пушка. Не я беше насочил към тях, просто я държеше до гърдите си. — Минете ли оградата, няма да останете живи. На север има място за хора като вас.

— Един от тях е болен — провикна се жената на двора.

Съпругът й се засмя.

— Всички са болни.