Джо Хил
Пожарникаря (130)

17

Харпър прибяга до ръба на липсващия надлез и погледна надолу покрай изкривената арматура и натрошения бетон. Пожарната беше паднала назад и се беше завъртяла на дясната си страна. Нямаше никаква видимост от тук не можеше да види нито кабината, нито Джон. Фрейтлайнърът беше обърнат по таван. Нещо гореше там, усещаше вонята на изгорена гума.

Само шокът я държеше на крака — силната гъделичкаща емоция, която можеше да почувства в нервните си окончания и по върховете на пръстите си. Всички са мъртви, помисли си тя. Всички са мъртви, всички са мъртви, Джон, Ник, Али, Рене, Джон, Ник, Али, Рене, Джон, Ник, Али, Рене.

Гърлото я болеше. Осъзна, че пищи, пищеше от почти минута и си наложи да млъкне. Трябваше да слезе там долу. Да слезе долу и да види какво може да направи.

Обърна се… и едва не събори Али. Лицето й беше плувнало в пот, задъхваше се от бягането.

— Откъде се появи? — попита я Харпър. — Как се измъкна?

Погледна с празен поглед зад нея. Видя Ник, който беше хванал Рене за ръката и се тътреше към тях.

— Не успяхме да се качим — отвърна Али. — Не ни се удаде възможност. Рене ни избута към една канавка, когато стигнахме до задницата на пожарната. Двамата с Джон тръгнахте без нас. Къде е той? Къде…

Докато задаваше въпросите си, Али мина покрай Харпър, за да погледне през пропастта. Жената я хвана за ръката и я дръпна назад, преди да стигне до ръба.

— Не гледай. Не искам Ник да вижда онова долу, не искам и ти да го виждаш. Стойте тук и не идвайте, освен ако не ви извикам.

Харпър искаше да побегне, но дните й на бягане бяха свършили преди няколко седмици. Хукна в някакво подобие на комичен тръс, като придържаше корема си е ръце. Качи се на мантинелата и се плъзна на дебелия си бременен задник, като се хващаше за храстите, за да забави спускането си.

Пътят долу представляваше разделена на две магистрала, която водеше на изток и на запад. Пожарната беше паднала върху източните ленти. Езеро от огън цвъртеше и бликаше върху асфалта и Харпър си помисли: Бензин, има изтичане на бензин, които ще експлодира. Прескочи пламъците и отиде до кабината на камиона.

Можеше да вижда през предното стъкло. То беше смазано и хлътнало навътре от рамката. Джон висеше на една страна, все още закопчан с предпазния колан, главата му беше облегната върху дясното му рамо, а от челото и носа му капеше кръв. Въпреки това не беше мъртъв. Виждаше повдигането и спадането на гърдите му.

Онова, което не виждаше, беше начин да се добере до него. Прекалено бременна беше, за да се покатери от шофьорската страна, която понастоящем беше обърната към небето. Не можеше да счупи останалото от предното стъкло без някакъв инструмент, а и се страхуваше да не нарани Джон с парчетата стъкло.

Стълба, помисли си Харпър. Не голямата стълба, монтирана на покрива, а една от по-малките, които можеше да намери в задните отделения.

Прескочи отново дългата лента от пламъци (Какво всъщност гореше? Не миришеше на бензин) и се насочи към задницата на пожарната. Отделенията и бяха отворени, затова пристъпваше внимателно през плетеницата от брадви и лостове. Бързаше и едва не стъпи върху котката, тя измяука и я стресна.

Спря се и направи крачка назад. Господин Трюфел я изгледа, нефритените му очи бяха шокирани, козината му настръхнала. Явно Рене не беше успяла да го свали от камиона.

— Ах, ти — рече Харпър, наведе се и се пресегна към него. Боже, как си оцелял? Чудя се колко ли от деветте си живота използва току-що.

— Всичките — отвърна Джейкъб, от дима полетя една лопата и удари котката, както чук за крокет удряше топка.

Господин Трюфел полетя във въздуха мъртъв и със счупен врат и се стовари върху храстите. Харпър изпищя и тръгна назад, но падна по задник. Джейкъб вдигна лопатата над главата си, държеше я с две ръце. Харп започна да се тласка назад с пети и острата част на инструмента падна върху мекия асфалт между краката й.

Опитваше се да се отдалечи от него, движеше се по задник върху натрошени стъкла и остри камъни. Джейкъб размърда напред-назад дръжката на лопатата, за да може да я освободи от асфалта и да я погне отново. Харпър го огледа добре. Дясната му ръка беше почерняла и обгорена и приличаше на препечена пилешка кожичка. Плътта се беше напукала и под нея се виждаше розово месо, изпълнено с гной. Дясната страна на лицето му също беше обгорена и косата от тази страна все още димеше. Един стар черен белег от изгаряне във формата на човешка ръка красеше отпуснатата плът на врата му.

Джейкъб тръгна бавно напред, не беше останало нищо от танцувалната му грация. Когато заговори, гласът му беше плътен и завален. Устните му бяха изгорени в единия край.

— Бях прав, когато казах, че ме разболяваш, сладурче — каза той. — Вярно, не ме зарази с драконова люспа, но ме разболя с нещо друго. С нещо много по-лошо. Да живея около теб, беше, като да имам субфебрилитет^[1]. Жена като теб е истинска инфекция. Живееше от мен като някаква бактерия. Нямаш представа колко много искам да се оправя. Да се излекувам от теб.

Джейкъб замахна отново, но Харпър успя да се избута назад. Острието на лопатата проряза мъглата и разбуни пушека.

— Някога смятах, че ти ще си моята муза — каза той и се засмя, странен, неприятен звук. — Мислех си, че ще ме вдъхновяваш! Е, накрая наистина го стори. Накрая ме накара да осъзная истинското си призвание: да гася пожари. Аз съм един много добър малък пожарникар, гася пожари още преди дори да са започнали. Чаткаш ли? В определен смисъл ти беше моята муза!

Харпър не беше никаква муза, както Джейкъб не беше никакъв писател, но тя не съжаляваше, не и за това. Бившият й съпруг виждаше в нея само жена, която да вини или да го вдъхновява, но и в двата случая за него тя беше просто гориво. И в двата случая тя за него беше нещо, което да изгори.

— Гаджето ти още ли е живо? — попита Джейкъб и кимна към пожарната кола. Искам да е жив. Искам да ти отрежа главата и да я положа в скута му, преди да го убия. Искам да погледне лицето ти за последно и да изрече името ти. Искам да знае, че не може да задържи онова, което ми е отнел.

Харпър започна да пее без думи в ума си. Лявата й ръка изцвъртя, запуши, светна и започна да трепти от пламъка. Вдигна я, но Джейкъб я размаза с лопатата си и огънят изгасна. Изпищя от болка.

— Научил те е да правиш номера, а? — разкрещя се бившият й съпруг. — Освен как да му смучеш кура? Жалко, че не те е научил, че не бива да си играеш с огъня. Жена на твоята възраст трябва да е наясно как приключва това, сладурче. Малките момиченца, които си траят с огъня, се изгарят накрая. Изгарят целите.

Харпър беше спряла да го слуша. Гледаше покрай него. Усети прилив на кръв в сърцето си и изпитваше затруднения с дишането си.

— Гледай ме, като ти говоря — заповяда Джейкъб. Навря върха на лопатата под брадичката й и го използва, за да й повдигне главата. Погледите им се срещнаха. — На теб говоря, сладурче. Чу ли какво ти казвам? Въобще слушаш ли ме? Малките момиченца не трябва да си играят с огъня. Иначе ще се наранят.

— Да — прошепна Харпър. — Прав си. Съжалявам, Джейкъб.

Мъжът присви учудено очи и се опита да погледне зад себе си.

Жената от пламъци вече беше прекосила половината разстояние между него и камиона. Тя беше висока колкото Джейкъб, а косата й се вееше с метри зад нея, беше жълтеникавочервена. В известен смисъл беше гола, макар че променливата й форма създаваше впечатление, че е облечена в пурпурна коприна. Само очите й горяха в синьо като пламъка на горелка. Оставяше следи след себе си — следи от червен пламък.

— Мамо? — провикна се Али, намираше се на десетина метра зад нея. Тя също беше слязла долу и държеше Ник за ръката. Гласът й беше тих и объркан.

Огнената жена хвърли пламък във формата на брадвичка. Тя не беше там, докато не дръпна ръката си назад. Уцели Джейкъб и той изпищя, огънят се разля върху лицето му и стигна до косата. Жената отново дръпна назад ръка и нова брадвичка се материализира в нея, появи се от нищото. Хвърли я и продължи да върви към мъжа. Тя се заби в гърдите му и мръсният, омазан парцал, който някога представляваше бялата му тениска, се подпали. Джейкъб се заклатушка към нападателката си, но не можеше да вижда през черния пушек, който обвиваше главата му. Жената отстъпи настрани като бикоборец. Мъжът се спъна и падна на коляното си.

Огнената приклекна до него и го обгърна в пламенната си прегръдка.