Джо Хил
Пожарникаря (13)

11
Октомври

Токът отново спря през една гореща, задимена сутрин, няколко дни след последното обаждане на Джейкъб, и този път повече не дойде.

Дотогава Харпър беше стигнала до последните консерви в бюфета, онези с прахта върху тях, които не помнеше да беше купувала. Не беше излизала от къщата от деня, в който откри първата ивица на крака си. Не смееше. Може би можеше да се прикрие — нямаше от люспата на лицето или ръцете си — но сърцето й се страхуваше, че случайно може да се сблъска с някой в магазина и без да иска, да го обрече на смърт.

Една част от нея се чудеше дали може да яде „Криско“^[1]. Друга част знаеше, че може и че скоро ще се наложи да го прави. Имаше малко какао, с което се надяваше да го превърне в нещо подобно на шоколадов пудинг.

Нямаше нито един момент, в който да си каже: Излизам. Не следваха часове на размисли, просто осъзна, че скоро храната й ще свърши и щеше да се наложи да рискува.

Един ден започна да вади дрехи от гардероба и да ги трупа на леглото, точно до „Портативната майка“. В началото бяха просто неща, които смяташе да изхвърли: няколко тениски, чифт дънки, пуловерите й. После й заприличаха на неща, които можеше да вземе със себе си, ако се наложеше да се премести. Продължи да вади и да трупа.

Нямаше никакво предназначение, план или замисъл във всичко това. Работеше единствено с полуоформената в главата си мисъл, че може би няма да е лошо да приготви някои неща в старата си пътническа чанта, в случай че се наложеше да напусне къщата бързо. През повечето време беше отнесена, луташе се напред-назад без особени намерения или цел, приличаше на листо, поднесено от неспокоен есенен вятър. Радиото беше включено, то беше част от агресивно розова уредба с Хелоу Кити на нея, която вървеше с батерии. Харпър сгъваше дрехите на рок станцията, Том Пети и Боб Сийгър осигуряваха звуковия еквивалент на фон.

По някое време съзнанието й се върна в реалността и тя осъзна, че музиката е спряла. От известно време диджеят беше подхванал монолог. Харпър разпозна гласа му, дрезгавия, стържещ бас, който принадлежеше на бивш водещ на сутрешно шоу. Или може би имаше предаване за подкрепа на консерваторите по радиото? Не можеше да си спомни, както не можеше да си спомни и името му. Когато той се споменаваше — което се случваше често — се наричаше Марлборо Мен, заради всички факли, които беше опекъл. Така наричаше хората, болни от драконова люспа: факли.

Диджеят говореше гръмко, с глуповат авторитет, обясняваше, че бившият президент станал по-черен от преди, след като се опекъл от драконовата люспа. Съобщи, че когато приключи с предаването, ще се присъедини към крематорен отряд, за да преследва факли, да ги вади от скривалищата им и да ги подпалва. Харпър седна на леглото и се заслуша с отвращение, докато мъжът разказваше една история как накарал три момичета да си свалят ризите, за да докажат, че нямат драконова люспа на циците си.

— Здрави американски цици, за това се борим — каза диджеят. — Това трябва да се впише в Конституцията. Всеки мъж има право на живот, свобода и незаразени цици. Свиквайте с проверката, момичета. Ако се появим на прага на вратата ви, бъдете готови да изпълните патриотичното си задължение и да ни покажете свободолюбивите си, освободени от вируси цицонки.

Някой почука на предната врата и Харпър се стресна, сякаш крематорите бяха нахлули. Звукът беше някак си по-плашещ от човек, който пищи на улицата, или пожарна сирена. Чуваше хора да пищят всеки ден и сирени да вият всеки час, но не помнеше последния път, в който някой бе почукал на вратата й.

Тръгна към нея и погледна през шпионката. Тигърът Тони и Капитан Америка стояха един до друг на верандата и държаха найлонови торбички. Зад тях, на бордюра в края на алеята, беше седнал мъж с гръб към къщата, който пушеше цигара. Тънка струйка дим се издигаше от главата му.

— Почерпка и пакост — чу се приглушен глас. Момичешки глас.

— Почерпка или… — започна Харпър, но бързо се усети. — Не е Хелоуин.

— Започваме отрано!

Почувства се обидена, че някакъв идиот изпращаше депата си от къща в къща в разгара на чума. Представите й за родителството бяха много строги и подобно поведение не се вписваше в стандартите й. Това раздразваше английската бавачка у нея и й се приискваше да намушка глупавия родител в окото с чадър.

Свали дългото си яке „Уиндбрекър“ от закачалката и го облече, за да прикрие красивите плетеници на драконовата люспа по ръцете си. Отвори вратата, без да откачва веригата, и погледна през пролуката.

Момичето можеше да бъде на осемнайсет или тринайсет години. Нямаше как да прецени заради маската на Капитан Америка, която прикриваше лицето й. Главата й беше обръсната и ако не беше чула гласа й, щеше да си помисли, че е момче.

Вероятно брат й беше наполовина на нейната възраст. Очите, които гледаха през отворите на Тигъра Тони, бяха много светли — светлозеленото на празна бутилка от кока-кола.

— Почерпка и пакост — каза отново Капитан Америка.

Златен медальон под формата на книга с твърди корици висеше върху прояденото й от молци поло.

— Не бива да чукате по вратите за бонбони. — Харпър погледна през тях към човека, който пушеше цигара на бордюра с гръб към къщата й. — Това баща ви ли е?

— Не сме тук за сладки — отвърна Капитан Америка. Тук сме, за да ти дадем такива. Също така разполагаме и с пакости. Можеш да имаш от двете. Затова е „почерпка и пакост“. Сметнахме, че хората ще се развеселят от това.

— Не бива да сте навън. Върлува болест. Ако някой болен докосне някой, който не е, може да му предаде лошото нещо, което има. — Харпър повиши глас и се провикна: — Хей, приятелче! Тези деца не бива да са навън! Върлува зараза!

— Носим ръкавици — обясни Капитан Америка. — А и няма да те докосваме. Никой няма да пипне нищо от никого. Обещавам. Здравето е от първостепенна важност за нас! Не искаш ли да видиш почерпката си? — Момичето сръга момчето с лакът.

Тигърът отвори торбичката си. В нея имаше шише с подсладени гумени витамини — пренатални витамини, видя Харпър. Вдигна рязко поглед, първо погледна едното дете, а после и другото.

— Какво е това?

— Като гумени мечета са — обясни Капитан Америка. — Но можеш да вземаш само по две на ден. Добре ли си?

— Какво искаш да кажеш с това дали съм добре? Чакайте малко. Кои сте вие? Мисля, че трябва да говоря с баща ви. — Харпър се повдигна на пръсти и отново се провикна над главите на хлапетата. — Искам да говоря с вас!

Мъжът, който стоеше на бордюра, не се обърна към нея, просто размаха едната си ръка лениво, пренебрежително. Или може би прогонваше дима от лицето си. Издуха три димни кръгчета.

Капитан Америка хвърли небрежен поглед към мъжа.

— Това не е баща ни. Баща ни не е с нас.

Харпър отново погледна надолу. Момчето още държеше торбичката отворена, за да може да огледа съдържанието и.

— Това са пренатални витамини. Откъде знаете, че съм бременна? Не приличам на бременна. Чакайте. Приличам ли?

Отговори Капитан Америка:

— Не още.

— Кой ви изпрати тук? Кой ви каза да ми дадете тези витамини?

— Не ги ли искаш? Ако не ги искаш, не е нужно да ги вземаш.

— Не става въпрос за това, дали ги искам. Много сте мили и аз се нуждая от тях, но…

— Вземи ги тогава.

Момчето закачи торбичката на дръжката на вратата и отстъпи назад. След малко Харпър се пресегна през пролуката и прибра подаръка вътре.

— Сега следва пакостта — каза момичето и отвори собствената си торбичка, за да може жената да види какво има в нея.

Тигърът Тони като че ли нямаше какво да каже. Не издаваше дори звук.

Харпър погледна в торбичката. Имаше слайд свирка^[2], увита във фолио.

— Доста е гръмка — каза Капитан Америка. — Може да се чуе от тук, та чак до хотел „Уентуърт“. Даже глух може да я чуе. Вземи я.

— Няма нищо друго в торбичката — констатира Харпър. — Няма други пакости, които да дадеш.

— Ти си последната ни спирка.

Жената се зачуди, за първи път, дали не сънуваше. Този разговор й приличаше като излязъл от сън. Децата с маските изглеждаха на нещо повече от деца. Приличаха на символи. Когато момичето заговори, Харпър имаше чувството, че то говори в някакъв таен сънен код; един психолог би прекарал часове в опити да го разгадае. А и момчето. То просто стоеше там и се взираше в нея. Дори не мигваше. Когато Харпър заговореше, се взираше в устните й, сякаш искаше да я целуне.

Изпита моментна, почти болезнена надежда. Може би всичко беше сън. Може би беше пипнала някакъв тежък грип или нещо по-лошо от грип и всичко, което се беше случило през последните три месеца, беше просто видение, предизвикано от болестта. Не бяха ли точно такива нещата, които един човек би сънувал, ако беше разтърсван от треска? Вероятно само сънуваше, че Джейкъб я е напуснал и че е сама в един болен свят, свят, който гореше, и единствените й посетители от седмици насам бяха две маскирани деца, които говореха с послания, вдъхновени от курабийки с късметчета.

Ще взема свирката — помисли си Харпър — и ако я надуя, ако я надуя силно, треската ми ще изчезне и ще се събудя в леглото си, покрита с пот, а Джейкъб ще е притиснал хладен компрес на челото ми.

Момичето закачи торбичката си на дръжката на вратата и отстъпи назад. Харпър я взе и притисна шумолящата кесия до гърдите си.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита момичето. — Нуждаеш ли се от нещо? Имам предвид, освен твоята почерпка и твоята пакост? Вече не излизаш навън.

— Откъде знаеш, че вече не излизам навън? От колко време ме наблюдавате? Нямам представа какво целите, но не обичам игри. Или поне не обичам игри, когато не знам с кого играя. Отново погледна покрай децата, повдигна се на пръсти и се провикна към мъжа, който стоеше на бордюра с гръб към къщата: — Не харесвам игрички, приятелче!

— Всичко е наред — успокои я Капитан Америка със съзаклятнически, уверен тон. — Ако се нуждаеш от нещо, просто се обади.

— Да се обадя? — учуди се Харпър. — Как точно да ви се обадя? Даже не знам кои сте.

— Няма проблем. Ние знаем коя си ти — отвърна Капитан Америка, стисна малкото момче за рамото и го завъртя.

Тръгнаха с бърза крачка по алеята към улицата. Когато стигнаха до бордюра, мъжът, който беше седнал на него, стана на крака и за първи път Харпър видя, че не пушеше цигара, а просто пушеше. Той издуха последно облаче дим, което се разпадна на стотина малки димни пеперуди. Те се разпръснаха и се зареяха хаотично в мъгливата утрин.

Харпър затръшна вратата, свали веригата, отвори я широко и направи три крачки навън.

— Хей! — провикна се тя, сърцето й биеше силно в гърдите, сякаш беше направила няколко обиколки на къщата.

Мъжът погледна през рамо към нея и жената видя, че носи маска на Хилари Клинтън. Едва сега забеля за, че е облечен в светлоотразителен жълт панталон, като тези на пожарникарите.

— Хей, върни се! — провикна се след него Харпър.

Мъжът тръгна бързо с децата по тротоара и изчезна зад една ограда. Момчето на практика препускаше.

Харпър прескочи пожълтялата трева, като все още стискаше торбичката със слайд свирката в нея. Стигна до тротоара и се огледа за посетителите си; премигваше в мъглата, която не се вдигаше от доста време. Днес беше по-дебела от обикновено, представляваше бледа маса, която постепенно изтриваше пътя, така че не можеше да види края на улицата. Пушекът поглъщаше къщи, ливади, телефонни стълбове и дори самото небе. Погълнал беше мъжа и децата му. Продължи да се взира след тях и очите й се насълзиха.

Върна се в къщата и отново сложи веригата. Ако карантинният патрул се появеше, това малко препятствие можеше да й спечели достатъчно време, за да стигне до мазето, да излезе през задната врата и да се скрие в гората. С чантата си. И слайд свирката.

Харпър завъртя подаръка в ръката си, зачуди се колко ли силно може да свири, когато осъзна, че в къщата е настанала перфектна тишина. Нямаше музика, нямаше го и Марлборо Мен. През последните няколко минути батериите на нейното Хелоу Кити радио бяха свършили. Двайсет и първи век — също като маскираните й посетители — се изплъзваше от нея бързо и безмилостно, оставяше я отново сама.

Почерпка и пакост, помисли си тя.