Джо Хил
Пожарникаря (129)

16

Джон умело избягваше огромните дупки на пътя, стигна до огромната лиственица и отново спря. Харпър и останалите дори не пътуваха с него в камиона, а го следваха пеша. Небето беше помръкнало, сякаш щеше да вали, само дето нямаше, просто цветът на облаците не беше нормален. Те бяха розово-оранжеви, като докоснати от залеза, макар че беше обяд. Във въздуха се усещаше някаква статика, която обикновено предхождаше гръмотевичните бури. Налягането гъделичкаше неприятно тъпанчетата на Харпър.

Джон върза падналото дърво с въжето и включи камиона на заден ход. Последва оглушително трещене. Мъжът изруга артистично.

— Чу ли го какво каза? Никоя жена не може да направи това в действителност — констатира Рене. — Анатомично невъзможно е.

Пожарникаря слезе от камиона. Въжето беше откъснало един триметров клон от дървото.

— Трябва да го омотаеш около ствола — каза Али. — Или ще се начупи на парчета.

Ник, Рене и Харпър бяха седнали на задната броня на пожарната, докато Али и Джон увиваха въжето около центъра на дървото.

— Да поиграем на една игра — предложи Жилмонтон. — Двайсет въпроса. Кой иска да е пръв?

Хари преведе и Ник й отвърна с езика на глухонемите.

— Иска да знае дали е животно, зеленчук или минерал.

— Минерал. Горе-долу. О, боже. Започваме зле.

Продължиха да играят, Харпър им служеше за посредник.

— Жълто ли е? — попита жената вместо Ник.

— Да, но също така е малко оранжево.

— Сега иска да знае дали е по-голямо от кола.

— Да. Много по-голямо.

Ник говореше бързо с ръцете си.

— Казва, че е камион — преведе Харпър.

— Не! — отвърна, развеселена, Рене.

Ник скочи на крака, а ръцете му полетяха в енергични жестове.

— Казва, че е голям оранжев камион.

— Не! — отвърна отново Жилмонтон, този път беше намръщена. — Кажи му не. Само си хаби въпросите.

Но в този момент Харпър също скочи на крака и се загледа към магистралата.

— Трябва да тръгваме — каза тя.

Ник вече беше побягнал към предната част на пожарната. Харп хукна след него, през цялото време викаше, гласът й се извиси от крясък до нещо, наподобяващо писък.

— Джон! Трябва да тръгваме! Трябва да тръгваме. ВЕДНАГА!

Пожарникаря беше наполовина в кабината, ръката му беше на волана, а кракът му на стъпалото. Надвеси се навън, за да даде инструкции на Али, която връзваше лиственицата и наместваше въжето. Когато чу Харпър да крещи, се огледа наоколо, след което присви очи и погледна по пътя зад нея.

На около километър и половина от тях се задаваше голям оранжев камион. Харпър можеше да чуе усилващия се рев на двигателя на фрейтлайнъра.

— Али, махни се от дървото! — провикна се Джон.

Момичето сложи ръка на ухото си и поклати глава. Не те чувам. Харпър също едва го чуваше заради грохота на пожарната.

Скочи върху стъпалото до Пожарникаря и започна да бие месинговата камбанка, колкото се може по-силно и по-звучно. Али прочете изражението на Харп, остави дървото и хукна да бяга към тях.

— В камиона, в камиона! — развика се Джон. — Бързо! Веднага! Трябва да дам назад.

Али сграбчи Ник през бедрата, вдигна го от земята и забърза към задната част на пожарната.

Пожарникаря им даде около десетина секунди, за да се качат, включи на заден ход и настъпи газта. Дървото държеше камиона на едно място и не му позволяваше да помръдне. Гумите се завъртяха. Харпър стоеше на стъпалото, стискаше отворената врата с една ръка, а тази на Джон с другата.

Фрейтлайнърът на Джейкъб беше на по-малко от километър и половина от тях, слънцето се отразяваше зловещо върху напуканото му предно стъкло. Харп чуваше воя на двигателя му, докато ускоряваше.

Джон настъпи още газта и дървото подскочи, завъртя се и започна да се плъзга върху пепелта. Клони пукаха, чупеха се и обсипваха целия път.

На около осемстотин метра от тях греблото на Джейкъб се вряза в задната част на камиона на „Уолмарт“, разкъса ремаркето и го отмести от пътя си с метален трясък.

Дървото попадна в цепнатина в пътя и отказа да се помръдне повече. Джон изруга. Включи на първа, измина три метра напред, след което отново даде на задна. Настъпи газта и гумите изпищяха. Харпър се държеше здраво и стискаше зъби, сърцето й препускаше в гърдите, приготвяше се за здраво раздрусване. Лиственицата подскочи във въздуха и отново се стовари на земята, навсякъде хвърчаха клони. За щастие, се беше отместила достатъчно, за да минат.

— Ще ни откача — каза Харпър. Скочи и прибяга пред камиона.

— Побързай, Уилоус — провикна се Пожарникаря. Фрейтлайнърът приближаваше с пронизителен рев. — Идвай, идвай.

Харпър откачи въжето от предния теглич и се насочи към пътническото място.

— Давай! — изкрещя тя, хвана се за вратата и стъпи на стъпалото.

Пожарната тръгна тромаво напред. Гумите мачкаха отчупените клони. Докато Харпър се опитваше да се качи в кабината, вече се движеха с трийсет километра в час. Заобиколиха лиственицата. Камионът им набираше скорост бавно, но сигурно на правия път, който водеше към малко възвишение.

Греблото на фрейтлайнъра зад тях удари дървото. Разхвърчаха се клони в облак от сива прах и черни парчета. Оранжевият гигант изпищя. Харпър имаше чувството, че чува истинския глас на Джейкъб за първи път.

Едното й коляно беше на пътническото място, когато камионът на бившия й съпруг се вряза в задницата на пожарната. Ударът я събори. Краката й увиснаха над пътя през отворената врата. Прекара едната си ръка през отворения прозорец на вратата и се хвана за нея. Другата й стисна здраво седалката.

— Харп! — провикна се Пожарникаря. — О, боже, Харп, влизай, влизай!

— Давай по-бързо — нареди му тя. — Да не си посмял да забавиш, Рукууд.

Зарита с крака, но не можеше да се набере към седалката. Прекалено голяма част от тялото й се намираше навън и центърът на гравитацията й беше прекалено ниско, цялата й маса и тегло бяха увиснали над пътя.

Обърна глава, за да види къде е фрейтлайнърът, и в същия момент Джейкъб ги удари отново. Тя го видя зад волана: видя изгладнялото му, брадясало, белязано лице. Не се усмихваше и не изглеждаше ядосан. Главата му се люлееше на раменете му, сякаш беше взел силно обезболяващо.

— За бога, ще се качиш ли най-накрая — провикна се Пожарникаря. Едната му ръка беше на волана, но не и погледът му. Беше се протегнал към нея, за да й помогне с увитата си в тиксо китка.

Харпър се протегна да го хване, но стигна само до пръстите му. Джон се опита да я изтегли, като се бореше с течението, което искаше да я засмуче. Краката й ритаха във въздуха, докато накрая не се добра с коляно до кабината и не влезе в нея.

Пожарната криволичеше, докато той я издърпа вътре. Удариха една хонда сивик, паркирана от лявата страна на магистралата. Задницата на леката кола хвръкна във въздуха, сякаш под задните гуми беше избухнала мина. Джон настъпи газта и я остави зад тях.

Хондата се стовари отново на асфалта. Греблото я удари миг по-късно и я изхвърли с писък настрани, със звук, който наподобяваше човешка ярост, примесена с щипка имплодиращо стъкло.

Харпър се намести на седалката, вратата й все още беше отворена и се мяташе напред-назад. Хвана кожената каишка, която висеше над нея, промуши глава и погледна назад.

— Какво, да го еба… — провикна се Пожарникаря.

Жената беше изпълнена от песен, от песен на ярост и тъга, която нямаше текст и мелодия. Ръката й пламна като натопен в бензин парцал, запален от клечка кибрит. Надигна се син пламък и тя го хвърли, хвърли огнена топка. Тя се вряза в предното стъкло на фрейтлайнъра, разпръсна се по него като течен пламък… и изгасна.

Харпър хвърляше огън отново и отново. Една от топките отнесе огледалото на пътническото място. Друга се вряза в греблото и за момент го превърна в хранилка, изпълнена с пукащи бели пламъци. Четвъртия път, в който стреля, пламъкът се заби като кука в лявата гума. Тя се превърна в огнен пръстен.

— Можеш ли да го заслепиш? — попита Пожарникаря.

— Какво?

— Да го заслепиш. Просто го заслепи за десетина секунди. Сега, ако обичаш. И за бога, сложи си колана.

Жилите на врата на Джон бяха изпъкнали. Устните му бяха изкривени в зловеща гримаса. Изкачваха висок склон, който водеше до някакъв надлез. Предницата на пожарната отнесе оранжев знак във формата на диамант — някакво предупреждение. Харпър нямаше време да прочете написаното.

Не си закопча колана. Нямаше как да го стори и да продължи да се подава навън и да хвърля огнени топки по Джейкъб. Отново надникна в горещия следобед и погледна към фрейтлайнъра. Джейкъб я гледаше през напукания си преден прозорец, пукнатините бяха направени от един-единствен куршум, ударил малко по-вдясно от мястото, на което стоеше той. Харпър си помисли, че Джейми Клоуз беше много близо да го простреля в дроба през онази нощ на камбанарията.

Пое си дълбоко въздух и хвърли топка огън. Уцели предното стъкло, където беше дупката от куршум. Пламъкът се пръсна настрани по пукнатините и създаде огнена мрежа. Малко огън мина и през дупката. Джейкъб потръпна и извърна глава настрани. На Харпър й се стори, че за момент затвори очи.

Обърна се, за да погледне пътя пред тях, и видя, че надлеза го няма. Край на моста — точно това предупреждаваше онзи оранжев знак. Надлезът беше срутен в средата, където се беше образувала около деветметрова пропаст. От начупения бетон стърчеше арматура. В последния момент осъзна, че все още не си беше сложила колана.

Джон скочи на спирачките и завъртя волана настрани, отклони се рязко и внезапно от пропастта.

Но това беше прекалено много, прекалено трудно. Пожарната се плъзна на една страна и гумите й запищяха своята пронизителна песен. Отдолу се разнесе син дим. Харпър усещаше как камионът им има желание да се преобърне. Джон беше легнал върху волана с цялото си тяло. Пожарната трепереше като пневматичен чук. Ще си изгубя бебето, помисли си тя.

Фрейтлайнърът удари задницата им, докато преминаваше покрай тях. Пожарната се завъртя като летяща врата. За момент отново се бяха обърнали към пътя, от който дойдоха, и се плъзгаха назад. Центробежната сила запрати Харпър във вратата. Ако не я беше затворила миг по-рано, щеше да бъде изхвърлена през нея. Воланът се въртеше толкова бързо в ръцете на Пожарникаря, че той го пусна и изрева от болка.

Бяха обърнати по посока на Ню Хампшър и продължаваха да се пързалят по асфалта, затова Харпър не видя кога фрейтлайнърът профуча покрай тях и падна в пропастта от девет метра. Удари се в пътя долу и като че ли разтресе целия свят. Имаха чувството, че под тях е избухнала бомба.

Харпър още се чувстваше така, сякаш продължаваха да се въртят, дори след като пожарната спря напълно. Погледна Джон. Той също я гледаше с широко отворени, изумени очи. Раздвижи устните си. Сметна, че изрича името й, но не беше сигурна, не можеше да го чуе над жуженето в ушите си. Ник беше прав. Четенето по устни не беше лесно.

Пожарникаря направи жест с ръцете си. Слизай. Самият той се бореше с колана си.

Харпър кимна, мина през отворената врата и с треперещи крака стъпи на стъпалото, а после и на пътя. Пусна вратата, погледна към срутената част на надлеза и като че ли остана без дъх.

Задната половина на пожарната висеше над пропастта. Накланяше се. Докато го гледаше, камионът се разлюля, предните му гуми се вдигнаха във въздуха.

Харпър имаше време само да си поеме въздух. Щеше да изкрещи името на Джон, но пожарната се килна назад към пропастта и го отнесе със себе си.