Джо Хил
Пожарникаря (107)

6

Хората се разделиха на две, също като човешко море пред Мойсей, обгърнат в роба от пламъци. Докато вървеше към тях, започваше да изгасва. Синята корона от огън върху главата му се разтече, премина през различни нюанси смарагдово, бледо жълто, — преди да изчезне напълно в облак от бял дим. Очите му продължиха да горят — горещи, слепи въглени.

— Хайде — каза Пожарникаря. — Фреме е да фърфим. — Докато се опитваше да говори правилно, от премазаните му устни хвърчеше кръв.

Харпър и Али го изправиха на крака, всяка от тях го държеше за една от ръцете му. Мъжът не можеше да пази равновесие, нямаше никаква сила в краката си и веднага започна да се срива. Момичетата го стабилизираха и той ги прегърна.

— Закарайте ни зад Ник — нареди им. — Ужасени са от него. Ужасени са от него, както бяха ужасени от мен.

Бяха направили само две крачки — Харпър и Али му помагаха за всяка от тях — когато чуха мощния клаксон, пронизителното бронк-бронк, което мина като ураган през гърдите на Хари. Тя потръпна и се огледа бързо наоколо, погледна към пътя, към хълма.

Появиха се двойка фарове, светлосини ксенони, които хвърляха арктически блясък над огромно гребло за почистване на сняг.

Фаровете осветяваха човек, който се намираше на два метра и половина пред камиона, мъж с мръсен пуловер, на чийто на зелен фон подскачаха елени. Този имаше примка около врата, въжето водеше обратно до радиаторната решетка над греблото. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Светлината превръщаше рядката му бяла коса в стоманени нишки.

Тези фарове паднаха също и върху Марк Мазукели. Маз се беше отдалечил на почти петдесет метра и се движеше в средата на черния път. Явно беше решил, че е прекарал достатъчно време в луксозния комплекс на Кемп Уиндъм, и се беше насочил към по-тучни земи. Когато светлината се промени, той направи една последна неуверена крачка и застина.

— Какво е това, да го еба? — учуди се Маз, гласът му изведнъж беше станал необичайно кротък.

Появиха се още един чифт фарове, а после и трети. Единият принадлежеше на хъмви без покрив. Другите блестяха от преднината на автомобил „Шевролет Силверадо Интимидатор“, който беше вдигнат високо на шест гуми като бъги. Над кабината му светеха ослепителни прожектори. Имаше поне още два пикапа надолу по пътя зад тях.

Нелсън Хайнрих, вървящият пред камиона мъж с примка на врата, погледна през рамо към светлините.

— Виждате ли! — изпищя той. — Виждате ли, казах ви! Казах ви, че ще бъдат тук! Всичките! Поне двеста заразени! Казах ви, че мога да ви помогна! Сега трябва да ме пуснете! Обещахте! Обещахте, че ще ме оставите!

Усилен глас — който се носеше от монтираните до горните прожектори високоговорители — избумтя в нощта. Харпър го познаваше. Всички го познаваха. Марлборо Мен беше доста известен нагоре и надолу по крайбрежието.

— Обещанието си е обещание — провикна се той. — Никой не може да каже, че Марлборо Мен не си държи на думата. Някой да среже въжето на господин Хайнрих.

Един мъж в униформа се подаде от пътническото място на хъмвито. Имаше бушмастер, който намести върху горната част на предното стъкло, и започна да стреля.