Джо Хил
Пожарникаря (96)

17

Харпър се върна по тъмно, въздухът беше учудващо топъл и ароматен от миризмата на борове и богатата черна почва. Когато се промъкна в лазарета, в източния край на Атлантика се беше промъкнала тънка линия от млечна светлина, която хвърляше бледото си отражение във водата. Намери Майкъл, легнал на дивана в чакалнята с „Горският Рик“, разтворен върху гърдите му, и затворени очи. Затвори вратата и той се размърда, протегна се и потри мекото си момчешко лице.

— Някакви неприятности? — попита го тя.

— Големи — отвърна той и вдигна списанието. — Не мога да открия думите в игрословицата, което е жалко, защото се предполага, че е за деца. — Младежът я дари с широка, сънлива, невинна усмивка и продължи: — Доколкото чух, затворниците са се прибрали невредими и всичко е наред. Чък Каргил бил доста гневен, че е прекарал един час в хладилника за месо. Казал им, че ще падат скалпове, ако някой каже нещо на Бен Патчет и му навлече неприятности.

— Някоя вечер, Майкъл, искам да направя преливане и да си влея малко от твоята кръв. Мога да използвам куража ти.

— Просто се радвам, че успя да прекараш няколко часа с твоя човек. Ако някой в този лагер заслужава любовно внимание, то това си ти.

Харпър искаше да му обясни, че Пожарникаря не беше точно нейният човек, но когато се опита да отговори, осъзна, че гърлото й е пресъхнало, а лицето й гори неудобно — и двете неща нямаха нищо общо с драконовата люспа. Някое друго момче може би щеше да се изсмее на засрамването й, но Майкъл любезно отмести поглед върху игрословицата си. — Сестрите ми щяха да завършат това нещо преди часове, а никоя от тях не беше дори на десет години. Май ще я продължа утре. Разбрах се с Бен да съм на пост в лазарета цяла седмица. В случай че имаш нужда от повече време, за да обмислите нещата с господин Рукууд или да обменяте съобщения с другите, или каквото и да е.

— Искам да те целуна по устата, Майкъл.

Младежът стана червен като домат чак до ушите и жената се засмя.

Смяташе, че когато влезе в отделението, ще намери Ник заспал, и наистина беше така… но той не беше в неговото легло или нейното. Беше легнал до дядо си. Пухкавата му ръчичка беше върху гърдите на Том Стори, точно върху сърцето му. Тези гърди се надигаха, спираха достатъчно дълго, за да изнервят човек, и отново потъваха бавно — изморителен цикъл, който накара Харпър да си помисли за стара петролна сонда, готова да спре всеки момент.

Блед отрязък от сутрешна светлина се разположи върху бузата на Ник и извади на бял свят розовия му, изключително безупречен тен. Докосна и няколко къдрици от рошавата му черна коса и превърна краищата им в месинг и мед. Не можа да се въздържи. Когато мина от другата страна на леглото, за да провери системата на Отец Стори, нежно разроши косата му и се възхити на копринения й допир.

Момчето бавно отвори очи и се прозя широко.

— Съжалявам — извини му се Харпър с ръцете си. — Заспивай отново.

Не й обърна внимание и й отговори с езика на глухонемите.

— Той отново се събуди.

— За колко дълго?

— Само няколко минути. Изрече името ми. С уста, а не със знаци, но го разбрах.

— Каза ли нещо друго?

Лицето на Ник помрачня.

— Попита къде е мама. Не помнеше тази част… че тя умря. Не можех да му кажа. Отвърнах му, че не знам къде е. — Детето извърна лице и погледна през прозореца към кървавото сияние на сутрешната светлина.

Драконовата люспа можеше да преправи биологията на дробовете ти, за да можеш да дишаш дори в гъст пушек, но не можеше да стори нищо за срама, не можеше да те накара да дишаш по-леко, когато имаш двестакилограмова греда от вина върху гърдите си. Искаше да му каже, че не е убил никого. Че да се вини за случилото се с майка му беше също толкова глупаво, колкото да обвиняваш гравитацията, когато някой скочи от прозорец на десетия етаж и падне. Нямаше смисъл да вини и майка си — когато Сара Стори беше скочила през прозореца, тя беше вярвала с цялото си сърце, че може да лети. В крайна сметка смъртта при чума не беше наказание за морални недостатъци. Мъжете и жените бяха дърва за горене и по време на зараза праведните и злите бяха храна за огъня без абсолютно никаква дискриминация помежду им.

— Някои от спомените му ще се върнат — обясни Харпър на Ник.

— А някои няма ли?

— Някои няма.

— Като спомена за онзи, който се опита да го убие?

— Необходимо е време — обясни тя. — С времето може да си спомни много неща.

Ник се намръщи, след което сподели:

— Каза ми, че иска да говори с теб. Но имал нужда от още малко сън.

Харпър се усмихна.

— Каза ли колко още?

— До довечера.

— Това ли отговори? — попита жената.

Ник кимна сериозен.

— Добре — съгласи се тя. — Опитай се да не се натъжаваш, ако не се събуди тази вечер. Тези неща стават бавно.

— Той ще е готов — каза Ник. Какво ще кажеш за себе си?