Джо Хил
Пожарникаря (9)

7
Август

Харпър беше под душа, когато забеляза ивицата от вътрешната страна на левия си крак.

Знаеше какво означава това, нямаше нужда да я изследва допълнително, вътрешностите й се свиха от страх, но тя избърса студената вода от лицето си и се скастри:

— Не ме ядосвай, госпожичке. Това е просто една проклета синина.

В интерес на истината не приличаше на синина. Изглеждаше си точно като драконова люспа, тъмна, мастилена, посипана с няколко странни минерални златисти люспици. Наведе се и видя още една такава, отзад на прасеца си — на същия крак — и рязко се изправи. Сложи ръка на устата си, защото издаваше тихи отчаяни звуци, подобни на хлипове, а не искаше Джейкъб да я чуе.

Излезе от ваната, без да си прави труда да спира душа. Нямаше значение. Така или иначе, не хабеше топлата вода. Нямаше такава. От два дни нямаха ток. Вземаше си душ, за да отмие лепкавината от себе си. Въздухът в къщата беше задушен, сякаш беше стояла под купчина одеяла през целия ден.

Онази част от нея, която вече пет години беше медицинска сестра — частта, която запазваше спокойствие и сдържаност дори когато подът беше лепкав от кръв, а пациентът пишеше от болка — не се пропука. Харпър сложи край на хлиповете и се взе в ръце. Реши да се подсуши и да погледне отново онова. Можеше да е просто синина. Тя беше от жените, които лесно се посиняваха, които постоянно откриваха някое голямо черно петно на бедрото или ръката си, без никаква идея как се беше появило там.

Когато приключи с кърпата, беше почти суха. Вдигна левия си крак на тоалетното шкафче. Погледна първо към него, а после и към огледалото. Усети как отново й се прииска да заплаче. Знаеше какво е това. Пишеха Draco incendia trychophyton на смъртните актове, но дори шефът на болницата я наричаше драконова люспа. Поне докато не изгоря.

Ивицата в задната част на крака й представляваше деликатен черен лъч, по-черен от коя да е друга синина, посипан със светли люспици. При по-внимателно разглеждане линията на бедрото й не приличаше толкова много на ивица, а по-скоро на въпросителен знак или на сърп. Видя сянка, която не й хареса, там, където вратът й се свързваше с рамото, и тя отметна настрани косата си. Видя още една тъмна линия, върху която ясно се виждаха слюдестите люспици на дракона.

Харпър се опитваше да успокои дишането си и да се отърве от световъртежа си, когато Джейкъб отвори вратата.

— Хей, сладкишче, викат ме на работа. Няма кой… — започна той, но бързо потъна в мълчание, след като забеляза отражението й в огледалото.

Харпър видя лицето му и усети как се пропуква. Свали крака си на пода и се обърна към него. Искаше й се да я прегърне, и то силно, но знаеше, че не бива да я докосва, а и тя нямаше да му позволи да го стори.

Джейкъб залитна крачка назад и се вторачи в нея със слепи, ясни, изплашени очи.

— О, Харп. О, скъпа. — Обикновено й казваше „сладурче“, но този път използва само „скъпа“. — Цялото е по теб. На краката ти. На гърба ти.

— Не — възпротиви се тя в безпомощна реакция. — Не. Не, не, не. — Зави й се свят, като си помисли, че люспата покриваше кожата й на места, които не можеше да види.

— Просто стой там — нареди съпругът й с вдигната ръка и изпънати пръсти, макар да не беше направила крачка към него. — Стой в банята.

— Джейкъб — започна Харпър, — искам да те огледам, да видя дали има и по теб.

Мъжът се вторачи в нея неразбиращо, в погледа му се забелязваше учудване, след което осъзна какво му е казала и нещо избяга от очите му. Раменете му увиснаха. Изглеждаше блед, посивял и безкръвен йод тена си, сякаш доста дълго време беше стоял на много студено.

— Какъв е смисълът? — попита той.

— Смисълът е да разберем дали и ти имаш.

Джейкъб поклати глава.

— Естествено, че имам. Щом ти я имаш и аз я имам. Чукахме се. Миналата вечер. Както и преди два дни. Ако сега не показвам признаците, ще се появят по-късно.

— Джейкъб, искам да те огледам. Вчера нямах никакви следи по себе си. Не и преди да правим любов. Не и след това. Не сме наясно изцяло с предаването, но много доктори смятат, че един човек не е заразен, докато не се появят белезите.

— Беше тъмно. Бяхме на свещи. Дори да сме видели нещо, сигурно сме го помислили за сенки — каза съпругът й.

Говореше с натежал, монотонен глас. Ужасът, който виждаше на лицето му, приличаше на проблясъка на мълния: в единия момент се появяваше, а в следващия го нямаше. Биваше заместен от нещо по-лошо, от апатия.

— Свали си дрехите — нареди му Харпър.

Джейкъб съблече тениската си и я хвърли на пода. Погледна я сериозно с кехлибарен поглед в полумрака на стаята. Вдигна ръце настрани, стоеше с кръстосани крака и вдигната брадичка, несъзнателно позираше като Христос на кръста.

— Виждаш ли нещо?

Съпругата му поклати глава.

Той се обърна, ръцете му продължаваха да са протегнати, и изви глава назад.

— На гърба как е?

— Не — отвърна Харпър. — Свали си панталона.

Джейкъб отново се завъртя към нея и разкопча дънките си. Наблюдаваха се един друг, помежду им нямаше повече от метър празно пространство. Имаше някакво зловещо еротично очарование в бавния, търпелив начин, по който се събличаше — издърпа колана и свали дънките и бельото си заедно. Не свали очи дори за миг от нея. Лицето му приличаше на маска, на напълно безразлична маска.

— Нищо — каза Харпър.

Джейкъб се обърна. Тя огледа гъвкавите му загорели бедра, бледия му гръб, вдлъбнатините в ханша му.

— Не — констатира отново съпругата му.

— Защо не отидеш да спреш душа.

Харпър спря водата, взе кърпата си и отново се зае с подсушаването на косата си. Опита се да се съсредоточи върху успокояването на дишането си, докато правеше всички онези неща, които бяха характерни след вземането на душ, вярваше, че няма да избухне в сълзи. Или да започне да пиши. Започнеше ли, не беше сигурна, че щеше да може да спре.

Уви кърпата около косата си и се върна в мрачната и задушна спалня.

Джейкъб беше седнал на ръба на леглото, отново си беше облякъл дънките, но тениската беше в скута му. Краката му бяха боси. Винаги беше харесвала краката му, бяха загорели и кокалести, някак си архитектурни със своите деликатни, ъгловати очертания.

— Съжалявам, че се разболях — каза Харпър и изведнъж отново се опитваше да не заплаче. — Кълна се, добре се огледах вчера и не видях нищо от това. Може би не си се заразил. Може би си добре.

Жената едва не се задави на последната дума. Гърлото й се стегна конвулсивно, клиповете се опитваха да си проправят път от дълбините на белите й дробове. Мислите й бяха прекалено неприятни, но нямаше как да си ги спести.

Тя беше мъртва, както и съпругът й. Тя се беше заразила и беше предала болестта на него, а сега двамата щяха да изгорят като останалите. Тя го знаеше, а лицето на Джейкъб й подсказваше, че и той беше наясно.

— Трябваше да се правиш на шибаната Флорънс Найтингейл^[1] — каза той.

— Съжалявам.

На Харпър й се искаше Джейкъб да се присъедини към тъгата й. Искаше й се да види някакви чувства на лицето му, да види как се бори с емоциите, които изпитваше самата тя. Но виждаше единствено празнота и неприятния безпристрастен поглед в очите му, както и увисналите му над коленете китки.

— Да погледнем нещата от хубавата им страна — започна мъжът й и се загледа в корема й. — Няма да се налага да мислим име, ако е момиче.

Думите му бяха също толкова лоши, колкото ако я беше ударил. Харпър потръпна, извърна поглед. Имаше намерение да каже за пореден път, че съжалява, но от устата й излезе единствено задушен хлип на безнадеждност.

Знаеха за бебето от малко повече от седмица. Джейкъб се беше усмихнал едва, когато му показа размазания син кръст на теста за бременност, но когато го попита как се чувства, той отвърна: Имам нужда от време, за да си прочистя главата.

На следващия ден Верайзън Арена в Манчестър изгоря до основи, вътре се намираха хиляда и двеста бездомни бежанци — нито един не успя да се измъкне жив — и Джейкъб беше „даден под наем“ на „Обществени дейности“^[2], за да помогне в организирането на почистването на останките и събирането на телата. Работеше по тринайсет часа на ден и когато се прибираше у дома, целият в сажди и потънал в мълчание заради нещата, които беше видял, не й се струваше правилно да обсъждат бебето. Когато си легнеха, той я придърпваше гърбом към себе си, поставяше ръка върху корема й и Харпър се надяваше да има някакво щастие — някакво чувство за цел — вътре в него.

Джейкъб си облече тениската, съвсем бавно.

— Облечи се — каза й. — Ще ми е по-лесно да мисля, ако не се налага да гледам това нещо по тялото ти.

Харпър отиде до гардероба, плачеше силно. Не можеше да понесе липсата на всякакви емоции в гласа му. Това й се струваше по-лошо от идеята да си заразен, да си отровен.

Днес щеше да е над двайсет градуса — в спалнята вече беше двайсет, а съвсем скоро щеше да стане още по-топло, ясният ден навън надничаше през краищата на щорите — затова започна да преглежда закачалките за някоя лятна рокля. Избра бялата, защото й беше удобно с нея, караше я да се чувства чиста, обикновена и освежена, а точно от това имаше нужда сега. Тогава й хрумна, че ако си облече рокля, Джейкъб ще вижда ивицата в задната част на крака й, а желаеше да му спести това. Късите панталонки също не бяха вариант. Намери един стар халат с цвят на евтин маргарин.

— Трябва да се махнеш — каза на съпруга си Харпър, без да се обръща към него. — Трябва да се изнесеш от къщата и да стоиш надалеч от мен.

— Мисля, че е прекалено късно за това.

Не сме сигурни, че си заразен. Завърза халата, но не се обърна. — Преди да сме сигурни, трябва да бъдем предпазливи. Вземи малко багаж със себе си и напусни къщата.

— Докосвала си всички дрехи. Прала си ги в мивката. След това си ги простирала. Сгъвала си ги.

Тогава отиди и си купи нови. „Таргет“ може да е отворен.

— Разбира се. Може би ще оставя бакшиш на касиерката, една голяма сочна драконова люспа.

— Казах ти вече. Няма информация да се пренася от хора, които нямат видими белези по себе си.

Точно така. Няма информация. Няма абсолютно никаква шибана информация. Кой работи по въпроса? Ако някой наистина разбираше как става пренасянето, нямаше да сме в тази ситуация, нали, сладурче?

На Харпър не и хареса неприятният ироничен начин, по който изрече сладурче. Тонът му се доближаваше до презрение.

— Бях внимателна. Бях изключително внимателна — призна си тя.

Помнеше — с отвращение — как завираше по цял ден в предпазния костюм от тайвек, материята полепваше по зачервената й потна кожа. Отнемаше й двайсет минути да го облече, още двайсет да го свали, както и задължителният петминутен душ с белина. Помнеше как след това миришеше на гума, белина и пот. Носеше тази воня през цялото време, през което работеше в болница „Портсмът“, миризма, подобна на промишлена авария, и въпреки всичко се беше заразила. Това й се струваше като наистина гадна шега.

— Не се тревожи за мен. В спортния ми сак имам дрехи, които мога да нося — обясни Джейкъб. — Неща, които не си пипала.

— Къде ще отидеш?

— Откъде да знам, мамка му? Виждаш ли какво направи?

— Съжалявам.

— Е, сега всичко е наред. Не се чувствам толкова зле, че двамата ще изгорим като факли.

Харпър си помисли, че ако гневът му помага да се пребори със страха си, то нямаше проблем да бъде гневен. Искаше съпругът й да се чувства добре.

— Не можеш ли да спиш в „Обществени дейности“? — попита го тя. — Без да влизаш в контакт с другите момчета?

— Не — отвърна Джейкъб. — Но Джони Дипено е мъртъв и ключовете за калпавата му мизерна каравана са в шкафчето му. Мога да остана в нея. Помниш ли Джони? Караше камион номер три.

— Не знаех, че е бил болен.

— Не беше. Дъщеря му беше заразена и изгоря. Той скочи от Пискатака Бридж.

— Не знаех.

— Ти работеше. Постоянно беше в болницата. Въобще не се прибираше у дома. А това не е от нещата, които мога да ти напиша в съобщение. — Джейкъб замълча. Главата му беше наведена, очите му не се виждаха от полумрака. — Възхищавах му се. Джони беше осъзнал, че вече е видял най-доброто, което животът може да му предложи, и нямаше смисъл да се навърта наоколо за последните лайняни моменти. Джони Дипено беше груб работяга, който пиеше бира „Будвайзер“, гледаше футбол, подкрепяше Доналд Тръмп и не четеше нищо по-задълбочено от списание „Пентхаус“, но беше разбрал това. Мисля, че трябва да повърна — съобщи мъжът, без да променя тона си, и се изправи на крака.

Харпър го последва през дневната към предния коридор. Не използва банята на тяхната спалня, която предположи, че вече е под карантина, тъй като допреди малко беше в нея. Съпругът й отиде в малката тоалетна под стълбите. Остана в коридора, откъдето го чуваше как повръща през заключената врата. Опитваше се да не заплаче. Не искаше постоянно да циври около него, не искаше да го натоварва с емоциите си. В същото време искаше Джейкъб да й каже нещо мило, да изглежда покрусен заради нея.

Съпругът й пусна водата и Харпър се дръпна назад в дневната, за да му даде достатъчно пространство. Застана до бюрото му, онова, на което пишеше през нощите. Джейкъб беше станал заместник-управител на портсмътския отдел на „Обществени дейности“ почти случайно; самият той желаеше да бъде писател. Напусна колежа, за да пише, оттогава работеше върху книгата си, вече шест години. Разполагаше със 130 страници, които не даваше на никой да погледне, дори на Харпър. Романът се казваше „Пуста земя“. Съпругата му никога не спомена, че ненавижда това заглавие.

Джейкъб излезе от тоалетната, приближи се до дневната, но не влезе в нея, остана на разстояние. По някое време беше открил бейзболната си шапка, онази, на която пишеше: ФРЕЙТЛАЙНЪР^[3], Харпър смяташе, че я носи иронично, както бруклинските хипстъри носеха шапки на „Джон Диър“^[4]. Ако въобще още правеха това. Ако въобще някога наистина бяха правили това.

Очите под козирката бяха кървясали и нефокусирани. Съпругата му се зачуди дали не беше плакал в тоалетната. Идеята, че може би го беше сторил заради нея, я накара да се почувства малко по-добре.

— Искам да изчакаш — каза Джейкъб.

Тя не го разбра, погледна го въпросително.

— Колко време трябва да мине, докато разберем със сигурност, че съм го прихванал? — попита той.

— Осем седмици — отвърна Харпър. — Ако не ти излезе нищо до края на октомври, значи, не си заразен.

— Добре. Осем седмици. Смятам, че всичко това е фарс. И двамата знаем, че ако ти го имаш, го имам и аз, но ще изчакаме осем седмици. Ако и двамата го имаме, ще го направим заедно, както говорихме. — Джейкъб замлъкна за момент, взираше се в краката си, след което кимна. — Ако не съм заразен, ще съм тук с теб, докато го правиш.

— Докато правя какво?

Той я погледна, на лицето му беше изписана истинска изненада.

— Да се убием. Господи. Говорихме за това. Какво ще направим, ако се заразим. Съгласихме се, че е най-добре просто да… се приспим. Отколкото да чакаме да изгорим като факли.

Харпър усети неприятно стягане в гърлото си, не беше сигурна, че може да прокара думите покрай него, но после установи, че може.

— Бременна съм.

— Вече няма как да родиш това бебе.

Собствената й реакция я изненада; за първи път глупавата гневна увереност на Джейкъб я обиди.

— Не, в грешка си — отвърна му тя. — Не съм експерт, но знам много повече за спората от теб. Има изследвания, добри изследвания, които сочат, че люспата не може да премине плацентарната бариера. Отива навсякъде другаде, в мозъка, в дробовете… навсякъде, само не там.

Това са глупости. Няма изследване, което да твърди подобно нещо. Не и такова, което да си струва хартията, на която е отпечатано. Центърът за контрол и превенция на заболяванията в Атланта е купчина пепел. Никой не изследва тези лайна вече. Времето да си играем на наука свърши. Сега трябва да се покрием и да се надяваме, че нещата ще се оправят, преди да изгорим от лицето на планетата. — При тези си думи Джейкъб се засмя, сух, невесел звук.

— Те все още го изследват. В Белгия. В Аржентина. Но няма проблем, щом не искаш да ми вярваш, недей. Но повярвай на това. През юли в болницата успяхме да изродим здраво бебе от жена, която беше заразена. Вдигнахме парти в педиатрията. Ядохме разтопен черешов сладолед и всички се изредихме да държим новороденото.

Не спомена, че лекарският екип прекара повече време с детето, отколкото майка му. Докторът не можеше да й позволи дори да го докосне, изведе го от родилното помещение, докато жената крещеше след него да се върне, за да го погледне поне още веднъж.

Лицето на Джейкъб не беше толкова безразлично вече. Устата му представляваше гънка бяла линия.

— Какво от това? Тази гадост… колко време може да се живее с нея? В най-добрия случай? След като белезите се появят?

— При всички е различно. Има няколко дълги случая, хора, които са живи от самото начало. Възможно е да оцелея…

— Три месеца? Четири? Колко е средната продължителност? Не мисля, че е дори два месеца. Ти разбра, че си бременна, преди десет дни. Джейкъб заклати невярващо глава. — Какво взе, за да се погрижиш за нас?

— Какво имаш предвид? — Харпър не успяваше да следи потока на мислите му.

— Какво взе, за да го направим? Каза, че ще вземеш онова нещо… което зъболекарят ми дава за кореновите канали.

— Викодин.

— Можем да го направим на прах, нали?

Халатът й се беше отвързал и разтворил, но имаше чувството, че е прекалено трудно да го върже отново, а и беше забравила, че иска да спести на съпруга си гледката на заразеното си тяло.

— Да. Може би това е един от най-безболезнените начини да си отнемеш живота. Двайсет или повече викодина, стрити на прах.

— Значи, така ще го направим. Ако двамата имаме люспата.

— Нямам никакъв викодин. Не успях да взема.

— Защо? Говорихме за това. Каза, че ще намериш. Каза, че ще откраднеш от болницата, и ако се разболеем, ще си сипем вино, ще си пуснем музика, ще изпием хапчетата и ще отплаваме.

— Забравих да грабна няколко, докато се опитвах да изляза от болницата. Тогава бягах, за да не изгоря жива. Макар че, ако се имаше предвид настоящото й състояние, не беше избягала от нищо.

— Донесе у дома ни драконова люспа, но не си направи труда да вземеш нещо, с което да се погрижим за себе си. За капак на всичко забременя. Господи, Харпър. Ама че скапан месец имаш. Джейкъб се засмя, прозвуча като кратък, сух лай. След малко каза: Може би мога да намеря нещо, с което да го направим. Оръжие, ако се наложи. Дипено беше налепил стикери на НАПОО^[5] върху целия си лайнян пикап. Трябва да разполага с нещо.

— Джейкъб. Няма да се самоубия — отвърна Харпър. — Каквото и да сме говорили, преди да забременея, сега не е от значение. Заразена съм с драконовата люспа, но също така нося бебе и това променя всичко. Не виждаш ли, че променя всичко?

— Исусе Христе. Та то дори още не е бебе. Просто купчина несъзнателни клетки. Освен това те познавам. Ако имаше някакъв дефект, щеше да направиш аборт. По дяволите, някога работеше точно в такава шибана клиника. Всяка сутрин, когато отиваше на работа, минаваше покрай хора, които крещяха, че си изверг, наричаха те убийца на бебета.

— Бебето няма дефект, но дори да имаше, не бих… това не означава, че…

— Мисля, че сваряването в утробата е един вид дефект. Какво ще кажеш?

Джейкъб се опитваше да се вземе в ръце. Забеляза, че целият трепери.

— Нека изчакаме. Нека си дадем малко време и видим дали и аз съм я пипнал — каза най-накрая той. — Може би в някакъв момент през следващите осем седмици отново ще сме на едно мнение. Може би по някое време ще спреш да гледаш на нещата толкова егоистично.

Харпър му беше казала, че се налага да напусне къщата, но всъщност не искаше да го прави. Надяваше се да й предложи да остане наблизо, може би да спи в мазето. Перспективата я плашеше, да остане съвсем сама с инфекцията си, желаеше спокойствието му, стабилността му, дори да не можеше да получи прегръдка от него.

Но нещо се беше променило през последните шейсет секунди. Вече беше готова да го изпрати. Смяташе, че ще е по-добре за двама им, ако си тръгне, ако за известно време получеше тъмната, тиха къща само за себе си — за да помисли или да не мисли въобще, за да бездейства, да плаче или да прави каквото трябваше да направи — да се отърве от страха и гневното му отвращение.

Джейкъб каза:

— Ще отида с велосипеда до „Обществени дейности“, за да взема ключа за караваната на Джони Динено от шкафчето му. Ще ти се обадя този следобед.

— Не се притеснявай, ако не ти вдигна. Може да си изключа телефона и да си легна. — Тогава се засмя, беше горчив, нерадостен смях. — Може би ще се събудя и ще установя, че всичко е било един лош сън.

— Да. Можем да се надяваме на това, сладурче. Само дето ако е лош сън, то означава, че двамата го сънуваме. — Джейкъб се усмихна — малка, нервна усмивка — и за момент отново беше нейният Джейк, старият й приятел.

Съпругът й тръгна към вратата, когато му каза:

— Не казвай на никого.

Той застина, ръката му беше на дръжката.

— Не. Няма.

— Няма да отида в „Конкорд“. Чувала съм истории за мястото.

— Да. Че е лагер на смъртта.

— Не вярваш ли?

— Естествено, че вярвам. Всеки, който ходи там, е заразен с тези лайна. Всички са на път да умрат. Разбира се, че е лагер на смъртта. По дефиниция. — Отвори вратата към горещия, задимен ден. — Не бих те изпратил там. Двамата с теб сме заедно в това. Няма да те предам на някаква безлична агенция. Ще се справим със ситуацията.

Харпър знаеше, че изказването му имаше за цел да я успокои, но някак си не се чувстваше успокоена.

Джейкъб слезе по стълбите и тръгна по виещата се пътека по посока на гаража. След малко се изгуби от поглед. Остави вратата отворена, сякаш очакваше от съпругата си да излезе навън и да го наблюдава, докато си отива. Сякаш това се изискваше от нея. Може би наистина беше така. Тя завърза халата си, прекоси малкото антре и застана на прага на вратата. Мъжът й излезе с велосипеда на алеята, носеше го на рамото си. Не погледна назад.

Харпър вдигна глава, за да огледа Портсмът. Мръсното небе беше надвиснало над бялата камбанария на Северната църква. Пушекът се носеше над града през цялото лято. Някъде чете, че дванайсет процента от Ню Хампшър са обгърнати от пламъци, но не виждаше как това можеше да е истина. Разбира се, беше доста добре спрямо Мейн. Мейн беше основната тема на всички местни новини. Пожарът, който беше започнал в Канала, най-накрая достигна I-95, като по този начин раздели щата на две — горяща пустош, около сто и петдесет километра в най-широката си част. Нуждаеха се от дъжд, за да го изгасят, но последните дъждовни фронтове, които се придвижваха в тази посока, бяха изпарени от жегата. Един метеоролог от Националното радио беше казал, че дъждът се е изпържил като плюнка върху горещ котлон.

Тук и там се виеха димни спирали, от Строубъри Банк се издигаха кафяви, мръсни примки. Винаги имаше нещо, което да гори: къща, магазин, кола, човек. Изненадващо беше колко много пушек можеше да произведе едно човешко тяло, когато бъдеше погълнато от пламъци.

От мястото си на прага на вратата Харпър виждаше Саут стрийт, която водеше към гробището. Една кола караше бавно през него, по една от чакълените алеи, сякаш се опитваше да намери свободно място в претъпкан паркинг. Прозорецът на пътническото място беше свален и от него струеше огън. Вътрешността беше толкова изпълнена от пламъци, че не можеше да различи човека, който стоеше зад волана.

Харпър видя как колата излезе от алеята и тръгна по тревата, докато не се блъсна леко в един надгробен камък. Тогава си спомни, че беше излязла, за да наблюдава как Джейкъб си заминава на велосипеда си. Огледа се за него, но той вече си беше отишъл.