Джо Хил
Пожарникаря (88)

9

Десет минути по-късно всички си бяха заминали. Останаха само Харпър и Пожарникаря.

— Кажи на Майкъл, че ще се прибера след няколко часа и да не се тревожи — каза Харп на Дон Люистън.

Рене се подаде от вън, през полуотворената врата, ръката й беше на дръжката.

— Не забравяй да се върнеш, Харпър — каза й тя, очите й светеха от студа или от удоволствие, не беше лесно да се определи от кое точно.

— Вървете, всички — нареди медицинската сестра. — Побързайте. Не знаете ли първото правило при конспирациите? Не се оставяйте да бъдете хванати.

Вратата се затвори. Харпър и Пожарникаря чуха шепоти, приглушен смях, Али запя ред от „Любовна барака“ на фона на хрущящи ботуши, които се отдалечават. Най-накрая останаха само двамата, в напрегната, но блажена тишина от онзи тип, който предшестваше първата целувка.

Те не се целунаха. Харпър знаеше, че капакът на печката зад нея е отворен, усещаше топлината на танцуващите пламъци и се зачуди кой ли наблюдаваше. Джон става на два пъти, за да хвърля дърва в огъня, и всеки път си мислеше: Ако си тръгнем от Кемп Уиндъм, той няма да дойде с нас. Той трябва да остане тук и да се грижи за личния си огън.

— Било е постановка — осъзна Харпър. — Вие сте преброили гласовете предварително.

— Е. Не бих отишъл чак толкова далеч. Нека просто кажем, че изходът не беше чак толкова непредвидим. Защо си мислиш, че Майкъл ти каза да не бързаш да се прибираш тази вечер?

Остана им време, когато всички бяха заедно, да начертаят набързо два различни плана. Единият се състоеше в онова, което щяха да правят, ако се наложеше да напуснат бързо. Другият разработваше метод да вземат (внимателно) властта в лагера от Каръл. Джон и Харпър трябваше да обсъдят подробностите при двата плана.

— Готов съм да разработвам схеми, ако и ти си готова — каза Пожарникаря.

— Имам нужда от захар за най-добрите си заговори — отвърна жената, намери си платнената чанта и извади от нея кутията си за обяд с Мери Попинз. — Нищо не ме предразполага така добре към конспирации като незаконни шоколадчета, дори да са на една година.

Челото на мъжа се набръчка.

— Предупреждавам те. Твърдението, че имаш шоколадчета, при положение че нямаш, ще е сериозно нарушение на Хипократовата ти клетва никога да не причиняваш ненужно страдание.

— Имам новини за теб, Рукууд. Аз съм медицинска сестра. Ние не полагаме Хипократова клетва. Само докторите го правят. Сестрите се заклеват в едно нещо — че пациентът ще си приеме лекарството.

— Понякога казваш нещо страшно и аз започвам да се треса от щастие — каза Джон. След което, без никаква промяна в тона, добави: — Ще изгоря Кемп Уиндъм до основи, преди да позволя на Каръл и нейните подлизурковци да ти отнемат бебето. Няма да остане нищо друго от това място, освен овъглени пръчки. Надявам се да знаеш това.

— Няма да е много честно за останалите, не мислиш ли? — попита Харпър. — Повечето от тях не са лоши хора. Единственото, което искат, е да са в безопасност.

— Не е ли точно това вечното оправдание за злините и жестокостите? Всичко, което искат, е да са в безопасност, но не им пука кого трябва да унищожат, за да останат в безопасност. Хората, които искат да ни убият, крематорните отряди, те също искат единствено безопасност! Мъжът, когото убих с Феникса онази нощ, мъжа зад картечницата. Почувствах, че трябва да го направя. Трябваше да го опека до мозъка на костите му. Това беше единственият начин да се уверя, че ще се върнеш при мен.

Джон я погледна със смесица от шок и тъга. На Харпър й се прииска да вземе ръката му в своята. Вместо това му даде миниатюрен сникърс, а за себе си взе маундс.

— Ще се наложи ли да убиваме хора, за да сме в безопасност? Гласът й беше много тих. — Мислиш ли, че ще се стигне дотам? С Бен? С Каръл? Защото, ако мислиш така, ще се върна веднага в лагера. Не искам да съставяме план, който включва убийството на когото и да било.

— Ако си тръгнеш сега — каза Джон, — това може да убие мен. Затова ще се наложи да останеш.

— Вероятно — отвърна Харп и наля на двама им още малко ром.