Джо Хил
Пожарникаря (86)

7

В крайна сметка Ник не пожела да отиде с тях.

Когато часът настъпи, той стоеше в стария стол до леглото на Отец Стори и четеше комикс: мъж от пламъци водеше битка с огромен жълто-оранжев робот, който приличаше на ходещ фрейтлайнър, с фарове за очи и лопати за ръце. Каза, че иска да остане при Том.

— Какво ще стане, ако се събуди, а нас ни няма? — попита я Ник с езика на глухонемите. — Трябва да има някой тук, ако отвори очи.

— Майкъл ще е тук — отвърна Харпър.

Ник поклати глава, лицето му беше много сериозно.

— Няма да е същото. — След което добави: — Дядо се върти много. Може да се събуди всеки момент.

Наистина беше така. Понякога Том Стори си поемаше дълбоко въздух и издишаше доволно и звучно… или издаваше внезапен мелодичен звук, сякаш току-що му е хрумнала изненадваща мисъл. Друг път пък дясната му ръка се пресягаше и потриваше гърдите му за момент и отново се връщаше на мястото си. Онова, което й харесваше най-много, беше как Том вдигаше пръст до устните си, сякаш й казваше шшт, и се усмихваше. Сякаш някакво дете предлагаше на друго да се скрият на едно и също място по време на игра на криеница. Том се беше оттеглил в своето скривалище от месеци, но може би вече беше готов да се покаже.

Харпър кимна, оправи косата на Ник и го остави в компанията на комикса му и мълчаливия старец. Майкъл беше в чакалнята… Дон Люистън беше с него, беше се появил, за да ескортира Харпър до дока. Дон носеше карирано зимно палто и шапка ушанка. Носът му беше порозовял от студа. Стоеше до полуотворената врата. Майкъл също беше на крака, като че ли не го свърташе на едно място, и ходеше напред-назад в чакалнята и навиваше „Горският Рик“ в ръцете си. Списанието се беше превърнало в стегната крива тръба.

— Ник няма да идва — каза Харпър. — Може би така е по-добре. Ако Бен Патчет се появи за проверка, няма да си помисли нищо, ако му кажеш, че спя. Ние, бременните жени, спим, когато можем. Но ако не види никаква следа от мен или Ник, ще стане подозрителен. — Със споменаването на проверката Майкъл като че ли пребледня, толкова голяма част от цвета му се оттече, че дори устните му изглеждаха сиви. Жената се зачуди дали не е започнал да съжалява за решението си да им помогне, сега, след като моментът настъпи. — Как сме? — попита тя.

Питаше как е душевното състояние на Майкъл, но отговори Дон, сякаш вместо това беше поискала да разбере какъв е статусът на операцията им.

— Другите вече пътуват към острова. Срещнах Али и Рене в гората, бяха заедно със затворниците. Чък Каргил е затворен в хладилника за месо. Продра си гърлото от викане и рита вратата хиляда пъти, но Рене каза, че като минеш половината на мазето, шумът се слива с този от столовата отгоре.

— Вървете, ако ще ходите — каза Майкъл. — Погрижил съм се за нещата тук. Не трябва да се тревожиш, сестра Уилоус, и не ти се налага да бързаш. Мога да те покрия за цялата смяна, докато слънцето изгрее. Но останалите нямат много време. Ако затворниците не прекосят водата след четиресет и пет минути, всички ще загазим.

Харпър отиде до Майкъл и сложи ръцете си върху неговите, за да спре да навива списанието. След това го целуна по студеното сухо чело.

— Много си смел, Майкъл — каза му жената. — Ти си един от най-смелите хора, които познавам. Благодаря ти.

Част от напрежението напусна раменете му.

— Надценяваш ме, госпожо. Не мисля, че имах голям избор. Ако обичаш някого, трябва да правиш всичко възможно, за да го предпазиш. Не искам след време да погледна назад в миналото и да си кажа, че съм можел да бъда полезен, да помогна, но съм бил прекалено изплашен.

Харпър сложи ръка на розовата му буза. Майкъл не можеше да срещне погледа й.

— Някога казвал ли си това на Али? Че я обичаш?

Младежът затътри крака.

— Не и с толкова много думи, госпожо. — Рискува и погледна Харпър. — Няма да й кажеш нищо, нали? Ще съм ти благодарен, ако запазиш изреченото от мен между двама ни.

— Разбира се, че няма да кажа нищо — отвърна тя. — Но не отлагай много, Майкъл. В наши дни не мисля, че е добра идея да оставяме важните неща дори за утре.

Дон задържа вратата отворена за Харпър и тя излезе в мрака и в студения щипещ студ. Виждаха всяка звезда с болезнена яснота, яркостта й бодеше очите им като върха на игла. Чамовите дъски продължаваха да се вият между сградите, служеха за пътеки, макар снегът да се беше стопил и сега да представляваха изгърбени скелети върху кал.

Слязоха от дъските и продължиха надолу по хълма и през дърветата. Нямаше как да оставят следи. В този мразовит час земята беше замръзнала, милиард ледени точици проблясваха в пръстта. Дон Люистън предложи на Харпър ръката си, тя се възползва и двамата тръгнаха напред като възрастна двойка.

На половината път до брега се спряха. Някакво момиче пееше от камбанарията на църквата, гласът й беше мелодичен и уверен. Харп си помисли, че може да е една от близначките Нейбърс. И двете бяха пели акапела в гимназията. Песента се носеше по студения свеж въздух. Мелодията беше толкова невинна и приятна, че ръцете й настръхнаха. Парчето беше едно от ранните на Тейлър Суифт, нещо за Ромео и Жулиета… което й напомни за друга, по-стара песен за тези злочести, нещастни любовници.

— Има много добри хора в този лагер — каза Харпър на Дон. — Може да са им хрумнали някои лоши идеи, но само защото са изплашени.

Старецът присви очи и погледна към камбанарията.

— Определено има прекрасен глас. Мога да я слушам цяла вечер. Но се чудя дали все още щеше да имаш толкоз добро мнение за лагера, ако беше чула всички да пеят заедно в параклиса преди два часа. Поне в началото беше пеене. След известно време хората просто жужаха една и съща идиотска нота. Имаш чувството, че се намираш в най-големия кошер на света и всички около теб изглеждат тъй, сякаш изгарят отвътре. Очите им просто шиб’но… пламтят. Не пушат, но излъчват топлина, толкова силна топлина, че може да ти стане лошо от нея и да припаднеш. Понякога всички жужат толкоз гръмко, че имам чувството, че черепът ми вибрира, и се налага да напъхам юмрук в устата си, за да не изкрещя.

Продължиха да вървят, камъните и пръстта хрущяха под краката им.

— Можеш ли да се присъединиш към тях? Да сияеш с тях?

— Веднъж-дваж. Но не ми се стори правилно. Не е заради онуй, което те удря здраво — макар че, когато излизам от него, черепът ми звънти толкоз шиб’но, че имам чувството, че съм изпил литър джак. Най-лошото не е, че забравям кой съм. Лошо е, да… но да си мисля, че мога да съм Каръл, е по-лошо. Сякаш собствените ти мисли са някаква далечна радиостанция, а нейната е по-близо и излъчва музиката си над твоята. Нейната е по-силна и по-ясна, а твоята става по-тиха и по-неясна. Започваш да си мислиш, че Отец Стори е собственият ти мил татко, който лежи в лазарета с размазана глава, и идеята, че който и да го е направил не е наказан, те кара да се гневиш и да вриш отвътре. Почваш да се чудиш дали някой няма да дойде да размаже и твоята глава, ако наистина има тайни сили и какво ли не, които работят против теб. В сърцето си чувстваш, че ако се налага да умреш, ще искаш да стане, докато пееш с целия лагер около теб. Всички се държат за ръце. Почти ти се иска да се случи… да дойде крематорен отряд. Щото ще е истинско облекчение вече да се приключва и ти не се страхуваш от края, щот’ ще изгориш с всички хора, които обичаш, около себе си.

Харпър потрепери и се притисна към Дон, за да се стопли.

Стигнаха до дока и старецът й помогна да се качи в лодката. Тя беше доволна, че можеше да се подпре на ръката му, и стъпи вътре. През последните месеци доста често изминаваше разстоянието от тук до острова, но за първи път не се чувстваше сигурна на краката си и не можеше да им има пълно доверие.

С няколко дълбоки, здрави загребвания оставиха брега зад себе си. Дон беше седнал зад греблата, навеждаше се на всяко загребване и се изпъваше назад, докато цялото му тяло не станеше една права линия. Мъжът беше стар, но приличаше на говежда пастърма: жилав и твърд.

Дали очите от камбаната (които виждат всички на поляната) ги наблюдаваха сега? Дон беше споменал на Бен, че може да вземе лодката, за да лови риба тази вечер. Надяваха се движенията им по водата да бъдеха приети като издирването на писия от Дон Люистън… ако въобще някой ги забележеше.

Без никакво напомняне старецът си продължи мисълта от там, откъдето беше спрял преди няколко минути:

— Не е приятно цялата ти глава да е изпълнена с Каръл. Лошо е да не знам собственото си име, името на майка ми. Но знаеш ли какво? Преди месец всички попяхме доста здраво, както винаги. Тогаз Каръл проведе един вид проповед как нямало никаква история, преди да се заразим с драконовата люспа. Каза ни, че новата история за всеки от нас започва в момента, в който сме се заразили. Обясни ни, че единственият живот, който е от значение, е животът сега, заедно, като общност, а не онзи отпреди туй. Тогаз всички запяхме и засветихме — дори аз — и зажужахме наистина силно, и след туй се затътрихме от там като пияни моряци в новогодишната нощ. Забравих… — дъхът му секна, като се наведе напред, за да дръпне греблата още веднъж, — забравих своя приятел Бил Елрой, който лови риба с мен трийсет години. Направо беше изтръгнат от главата ми. Не за часове. За дни. Прекарах най-хубавите години от живота си на лодката с Били. Трудно ми е да ти опиша колко хубави бяха. Три седмици ловяхме неуморно риба, връщахме се, разтоварвахме улова в Портсмът, след което отивахме с лодката на Харбър Айлъндс, хвърляхме котва и пиехме бира. Не обичах да се прибирам у дома. Обичах всяка минута, която прекарвах с Били. Харесвах човека, който бях, когато бях край него. — Дон спря да гребе за известно време. Лодката се люлееше на вълните. — Да си с него, беше, като да имаш целия океан под себе си. Не говорехме много, да знаеш. Не се налагаше. Не говориш на океана и той не ти отвръща. Просто… се оставяш да те носи. — Старецът отново загреба. — Е, когато внезапно осъзнах, че съм го изгубил за определено време, че е бил изтрит временно, тогава реших, че съм се наситил достатъчно на туй място. Никой няма правото да ми отнема Бил Елрой. Никой. Поради никаква причина. Никой не бива да отнема приятелството ни. Миналата есен имаше крадла в лагера ни и ако Каръл я беше хванала, щеше да хвърли кървавите й телеса на дивите кучета. Но ще ти кажа нещо. Нещата, които ни се отнемат всяка вечер, когато всички пеем заедно, са много по-важни от онези, които крадлата ни взе. Знаем кой ни ги отнема, но вместо да я затворим, ние я избрахме за директор на лагера.

Дон замлъкна. Беше взел превантивни мерки да заобиколи от северния край на острова до далечната страна на скалата, за да може да издърпа лодката на място, на което нямаше да се вижда от брега от обикновения наблюдател. Харпър забеляза, че две канута вече почиваха върху камъните. Зад тях, извадена от водата и покрита с бяло платнище, се намираше десетметровата платноходка, която стоеше спокойно върху металната си шейна.

— Какво мислиш, че се е случило с крадлата? — попита Харпър. — Май цяло лято не е имало кражби.

— Може би е нямало какво да открадне — отвърна Дон. — Или най-накрая е получила онова, което иска.

Харп наблюдава стареца как се навежда и дърпа, навежда и дърпа и си помисли, че силата на Блясъка не можеше да се сравнява с истинската близост до някой, когото обичаш от дъното на душата си. Дори да ти бъде отнет този човек, онова, което е останало от него, ти дава достъп до най-добрата ти, най-щастливата същност. Харесвах човека, които бях, когато бях край него, каза Дон Люистън и Харпър се замисли дали някога беше имало някой в живота й, който да я кара да се чувства по този начин, и в този момент лодката се заби в пясъка с влажно хрущене и старецът каза:

— Да отидем да видим Пожарникаря, а?