Джо Хил
Пожарникаря (85)

6

Минаха пет дни, преди Отец Стори да проговори отново.

— Майкъл? — промърмори старецът с натежал от шок и любопитство тон и миг по-късно Майк Линдквист дръпна завесата и надникна в отделението.

— Ти ли ме извика, госпожо? — попита Харпър той.

Звукът от гласа на Отец Стори засили пулса на медицинската сестра, накара кръвта й да закипи. Отвори уста, за да отговори на Майкъл, че не тя, а старецът е изрекъл името му, но реши да не го прави. Младежът щеше да отнесе новините на Али и кой знаеше докъде щяха да стигнат.

— Аз бях — отвърна му тя. — Нуждая се от помощта ти. Искам да изпратя бележка на Али.

— Няма проблем — кимна Майкъл.

— Опасявам се, че ще изискам малко повече от това. Искам отново да отида при Пожарникаря. Искам Али да бъде с мен. Али, Рене и Дон Люистън. Ти също трябва да си там. И ако е възможно — Гил Клайн и Маз. Има ли начин… някакъв начин… подобно нещо да бъде осъществено?

Майкъл пребледня. Опря едната буза на задника си на ръба на масата, наведе глава и задърпа медните косми на козята си брадичка. Най-накрая вдигна поглед.

— За какво ще бъде срещата?

— Възможността да си тръгнем. Възможността да останем. Време е някои от нас да седнат и да направят планове за бъдещето. Отец Стори е стабилен за момента. Но ако състоянието му се промени внезапно, трябва да сме готови.

— За най-лошото?

— За каквото и да е.

— Ако Каръл ви открие всички заедно на острова да кроите тайни планове с Пожарникаря — започна Майкъл, ще ви заключи. Или ще ви стори нещо още по-лошо.

— Може да се сблъскаме с това по-лошо дори ако не правим нищо.

Майкъл сложи ръка върху луничавото си чело и отново наведе глава, за да помисли. Най-накрая кимна неохотно.

— Знам как да го направим. Не е точно като да изведем затворниците от Сан Куентин. Рене ги посещава всеки ден по обяд… тогава се събира техният литературен клуб. Това е единственото време, в което затворниците напускат хладилника за месо. Рене е пригодила далечния ъгъл на мазето, сложила е килим и няколко креела, за да разполагат с приятно местенце, на което да четат и да говорят. Докато тече срещата им, който е на пост, влиза в хладилника, за да почисти. Да изпразни кофите, в които пикаят през деня. Да събере мръсните дрехи. Подобни неща. По времето, в което осъществява тези задължения, Маз ще се върне и ще каже: „Опа, забравих си книгата“. На път за излизане ще затвори вратата на хладилника. Пазачът ще остане вътре цял час. Може да рита и да крещи колкото си иска. Хладилникът е звукоизолиран, когато вратата се затвори. Никой няма да го чуе по време на шумния обяд, не и ако вратата към мазето е затворена.

— Но Рене и мъжете ще трябва да минат покрай всички в столовата.

Майкъл поклати глава.

— Има и друг изход от мазето. Има стълби, които водят до един паркинг отзад. Предполагам, така са зареждали. Тези врати са заключени с два катинара отвън, но ще се уверя, че са отключени. Рене, Гил и Маз ще трябва да се върнат до един сутринта, когато литературният им клуб се разпуска. Рене ще пусне пазача и ще каже: „Съжалявам! Не знаехме, че си заклещен тук, не сме те чули заради шума, който идва отгоре“. Който и да е на пост в хладилника ще бъде разгневен, но се обзалагам, че няма да каже нищо дори на Бен. Ще бъде прекалено засрамен. Освен това кой иска да смуче камъни два дни, когато никой не е пострадат и всичко е наред?

Ник стоеше и наблюдаваше двамата, коленете му бяха свити под брадичката му. Момчето нямаше как да знае за какво си говорят, не можеше да чете по устни, но изражението на лицето му беше толкова измъчено, сякаш си подхвърляха пръчки динамит.

— Добре, Майкъл. Това е добре — съгласи се Харпър. — Просто е. В подобни ситуации е хубаво нещата да са по-прости, не мислиш ли?

Младежът прокара палец през брадата си.

— Мисля, че планът е чудесен… стига затворниците да не решат да нокаутират Рене и да избягат, докато не са в мазето.

— Няма да е нужно да я нокаутират — отвърна Харпър. — Ако решат да бягат, Рене ще тръгне с тях. Но си мисля… мисля си, че може да ги убеди, че шансовете им за дългосрочно оцеляване са по-добри, ако се обединят с Пожарникаря. Те не искат просто да избягат, те искат да преживеят. — Не беше забравила как Гил говореше за Джон със смесица от възхищение и нещо, което се доближаваше до благоговение.

— Е, да. Може би. Но май ще е най-добре, когато излязат от мазето, Али да ги чака с пушка на рамо на паркинга. Няма да има нужда да я насочва към тях. Ще е достатъчно просто да я носи. Когато Али не е под домашен арест в женското спално, обикновено изпълнява едно наказание или друго. Ще се погрижа тази вечер да я пратят да мие тиганите. Бен Патчет е отговорен за дневните наказания, но ми позволява да ги раздавам аз. Така Али ще събере всички тигани от кухнята, ще излезе навън и ще намери оръжието, което ще съм й оставил. Ще чака до вратите на мазето Рене да излезе със затворниците. Тя също ще трябва да се върне до един часа.

В стомаха на Харпър се надигна безпокойство. Струваше й се, че доста неща можеше да се объркат.

— Как ще измъкнем Дон Люистън? — попита жената.

— Той е лесен. Прекарва по-голямата част от нощите си край водата, наглежда въдиците си. Никой не му обръща внимание. Не го наблюдават. Може да се срещнете на дока и да те преведе до острова.

— А ти? — попита Харпър. — Ти ще дойдеш ли, Майкъл? Ще ми се и ти да си там. Мисля, че и Али ще иска.

Младежът я дари с малка извинителна усмивка и поклати глава.

— Не. По-добре да не идвам. Ще уредя да бъда на пост тук в лазарета, за да мога да те изведа и да те покрия, докато те няма. Така или иначе, няма нужда да съм част от сбирката ви. Али ще ми разкаже всичко по-късно. — Погледна Ник и каза: — Вземи и хлапето. Обзалагам се, че ще иска да види сестра си. И Джон.

Харпър каза:

— Боря се е желанието си да те прегърна много, много силно, Майкъл Линдквист.

— Че защо се бориш? — отвърна младежът.