Джо Хил
Пожарникаря (69)

3

Бен Патчет стоеше в готовност като стрелец, който се прицелва в мишена на стрелбище. Беше проследил внимателно маневрата на линейката, като не спря да стреля през цялото време. Най-накрая свали пистолета си и огледа натрошените стъкла и кръвта на улицата с изумление.

Сияеха — всички те. Дори Харпър беше светнала, можеше да усети гъделичкането на драконовата люспа да се разхожда по тялото й. Явно нищо не създаваше по-добра хармония от общото убийство.

— Уха! — изрева Нелсън, в гласа му се усещаше вълнение, може би дори еуфория. — Има ли ранени?

— Дали има ранени? — изкрещя Бен, почти изпищя. — Дали има РАНЕНИ, задник? — Харпър никога не го беше чувала да казва нещо толкова скверно. — Как мислиш? Имаме четири трупа. Защо, в името на бога, започна да стреляш?

— Гръмнах задната гума — обясни Нелсън. — За да не могат да се измъкнат. Пичовете в линейката. Даваха на заден. Не видя ли?

— Не дадоха на заден, преди да почнеш да стреляш! — В средата на челото на Бен беше изпъкнала една вена, грозна червена клонка, която пулсираше.

— Не. Не! Кълна се, опитваха се да избягат. Сериозно! Джейми, ти стоеше точно там. Не се ли опитваха да избягат?

Джейми се беше надвесила над ченгето Питър с насочен в трупа му бушмастер, сякаш мъжът можеше да стане и да побегне отново. Литър от своя страна беше извит назад и гротескно премазан, върху гърдите му имаше червен отпечатък от гумите. Част от вътрешностите му бяха излезли през устата под формата на синкавочервена маса от лигава тъкан.

— Какво? — Джейми вдигна глава и погледна първо Нелсън, а после и Бен, изглеждаше объркана. Сложи пръст зад дясното си ухо. — Какво казваш? Нищо не чувам.

— Виж. Ако имахме записа, щяхме да го пуснем и да видим какво се случи в действителност. Не знам. Помислих си, че се опитват да избягат. Някой трябваше да направи нещо, затова стрелях по гумата. — Нелсън сви рамене. Може би съм допуснал грешка. Ако искаш да хвърлиш цялата вина върху някой, давай! Ще я поема! Нямам нищо против да съм изкупителна жертва.

Бен се беше ококорил, сякаш го бяха намушкали с нож, устата му беше отворена, очите опулени, не мигаше. Опита се да прибере пистолета си в кобура и пропусна първите два пъти.

Джейми мина от страната на Харпър и я накара да излезе от колата.

— Хайде — каза тя. — Да вървим. — Отиде до багажника и извади саковете.

Хари беше останала без дъх, имаше чувството, че е влязла в изключително студена вода. Краката й трепереха. Ушите й пищяха.

Тръгна към линейката, под краката й хрущеше стъкло. Погледна в нея. Шофьорката беше млада черна жена, боядисала късо подстриганата си коса в банановожълто. Устата й беше отворена, сякаш секунда преди смъртта си беше искала да изпищи. Очите й бяха ококорени и изненадани. Скутът й беше пълен със стъкла.

Харпър не виждаше да е простреляна някъде и не можеше да разбере какво я беше убило. Нямаше съмнение, че е мъртва виждаше го на лицето й — но въпреки това отвори вратата и провери с два пръста врата й за пулс. Когато го стори, главата на шофьорката се плъзна върху дясното й рамо и остави петно върху виниловата седалка. Един куршум беше влязъл през отворената й уста и беше излязъл през основата на черепа й.

Жената на пътническото място — слаба и кокалеста, облечена в син гащеризон на „Бърза помощ“ — простена. Тя се беше свлякла настрани.

Харпър остави шофьорката и отиде от другата страна. Отвори вратата и стъпи на стъпалото.

Имаше кръв на седалката и на дясното рамо на ранената. Предположи, че куршумът беше смазал лопатката й по пътя си… болезнена рана, но съвсем не фатална. Можеше да й помогне. Изпита такова облекчение, че краката й омекнаха.

— Чувате ли ме? — попита Харпър. — Имате рана в рамото. Можете ли да се движите?

Докато й говореше, започна да си мисли, че имаше нещо доста по-сериозно от премазано рамо. Дребната жена дишаше по странен начин. Като вдишваше, издаваше звук, подобен на хлип, а като издишваше, беше още по-зле нещо подобно на бълбукане.

Харпър се качи в кабината на линейката, наведе се и хвана ранената за хълбока, повдигна я и я завъртя леко. Видя още една огнестрелна рана в центъра на гърдите й. Кръвта беше напоила предната част на гащеризона й. На всяко издишване в раната се образуваха балончета.

Очите на жената бяха ококорени от болката. Тя се вторачи в Харпър и Харпър се вторачи в нея. Стресна се, дръпна се назад и си удари главата в таблото. Познаваше я. Пътищата им се бяха пресичали на няколко пъти през лятото, докато работеха в болница „Портсмът“. Жената имаше момчешка красота: лунички, обърнат нагоре нос, къса коса.

— Чарити — спомни си името й и го изрече в същия момент. — Работехме заедно в болницата. Не знам дали ме помниш. Ще се погрижа за теб. Дробът ти е колабирал. Ще отида да взема носилката и ще те сложа на нея. Имаш нужда от гръден компрес и кислород. Ще се оправиш. Разбираш ли ме? Веднага се връщам и ще те преместим, за да ти е по-удобно.

Чарити сграбчи ръката на Харпър и стисна силно. Пръстите й бяха топли и лепкави от собствената й кръв.

— Помня те — отвърна жената. — Ти си малката Мери Попинз. Ти си тази, която постоянно си пееше онази песен „Лъжица захар“.

Харпър се усмихна въпреки кръвта и миризмата на барут.

— Това съм аз.

— Искаш ли да ти кажа нещо, Мери Попинз? — попита Чарити. Харп кимна. — Ти и приятелите ти току-що убихте двама служители на „Бърза помощ“. Аз ще умра и ти няма да можеш да ме спасиш. Изяж лъжица захар с това, кучко. — Жената затвори очи и извърна лице на една страна.

Харп потръпна и отново си удари главата, като се отдръпна.

— Няма да умреш тази вечер. Дръж се, Чарити. Веднага се връщам. — Осъзна, че гласът й е с една октава по-висок, трепереше и не звучеше убедително.

Слезе от кабината. Преди да стигне до задната част на линейката, Бен я хвана нежно за ръката.

— Нищо не можеш да сториш за нея — каза той, — знаеш го. Ще ми се да можеше, но не можеш.

— Махни си ръката от мен. — Харпър освободи бицепса си от хватката му.

Минди мина покрай нея, във всяка ръка държеше по един празен сак и умишлено не поглеждаше към премазания на улицата полицай. Червени и сини светлини прорязаха нощта в поредица от замръзнали моменти, малки резенчета време, уловени в стъкления затвор.

— Трябва да вземем онова, за което сме дошли, и да се омитаме — каза Бен. — Скоро ще дойдат още полицаи. Не бива да бъдем тук, когато пристигнат, Харпър.

— Да бяхте помислили за това, преди да обстреляте улицата, задници. Тъпи задници.

— Ако пипнат дори един от нас, ще спипат всички ни. Ако обичаш Ник, Рене, Отец Стори и Пожарникаря, ще вземеш онова, за което дойдохме, и ще се омитаме.

Аз ще умра и ти няма да можеш да ме спасиш. Изяж лъжица захар с това, кучко. Харпър чу думите на жената отново в главата си и изпита раздразнение — гняв — толкова силен гняв, че й се зави свят. Искаше да удари Бен и да му се развика. Искаше да го удря отново и отново, докато си изкара яда на него.

Вместо това заговори с мек тон, който беше изпълнен с емоции и който едва разпозна. Не беше свикнала да се моли.

— Моля те, Бен. Моля те. Ще й направя само компрес на гърдите. Няма нужда да умира. Мога да я спася. Мога да се уверя, че ще е жива, когато следващата полицейска кола пристигне.

— Вземи необходимото за лагера и ще видим дали ще остане време — нареди мъжът и тя осъзна, че няма да й позволи дори да направи компрес на гърдите.

Наведе глава и отиде в задната част на линейката.

Минди вече се беше качила в ярко осветената вътрешност с нейните повърхности от неръждаема стомана, с носилката на колелца, с чекмеджетата и шкафчетата. Гневът на Харпър започна да преминава в някаква гранива форма на печал. Бяха минали частта с убийствата, сега беше време да грабят. Някъде вътре в себе си чувстваше, че планът през цялото време беше включвал убийства и кражба и тя не просто беше участват в него, а беше помогнала да бъде измислен.

Започна да прибира, без да мисли. Напълни хладилната чанта с кръвна плазма и флуиди и изпрати Минди да ги занесе. Натъпка първия сак, а после и втория, събираше нещата, които всяка уважаваща себе си клиника имаше и които липсваха в нейния лазарет: бинтове, шишенца болкоуспокояващи, ампули антибиотици, стерилен конец и стерилни инструменти, сноп лепенки за изгаряния. Когато Минди се върна, Харпър беше на колене и тъпчеше памперси за възрастни във втория сак — използваше ги, за да предпази малките стъклени шишенца с епинефрин и атропин — и се зачуди дали ще може да събере една кислородна бутилка.

Джейми удари с юмрук металната врата.

— Време е. Трябва да се раздвижим.

— Не! Още две минути. Минди, искам онази цервикална яка и…

— Време е — настоя Джейми, грабна сака, който вече беше пълен, и го плъзна на земята.

— Вървете — каза Минди. — Ще взема цервикалната яка, сестра Уилоус.

Харпър хвърли нещастен, отчаян поглед на отворените шкафчета и чекмеджета. Очите й се спряха на дефибрилатор, комплектът не беше по-голям от куфарче за лаптоп.

— Нелсън! — провикна се жената.

Мъжът се появи пред задните врати на линейката, очите му бяха ококорени, а странно спокойното му, чисто, розово лице го караше да прилича на дебело бебе.

— Дефибрилаторът — каза Харпър. — Искам го.

Слезе от линейката, в едната си ръка държеше сака, а в другата бинтове. Мина като хала покрай Нелсън и отиде бързо до пътническото място.

— Ще се върна възможно…

Чарити вече не дишаше по онзи измъчен начин… или по какъвто и да било начин. Харпър я обърна по гръб и се зае с ципа на гащеризона й. Разкопча го и разтвори дрехата. Хвана китката й, за да потърси пулс. Нищо. Явно от доста време нямаше такъв.

— Сестричке — каза Джейми. — Не можеш да й помогнеш, но има хора в лагера, на които можеш. Хайде. Да си вървим у дома. — Гласът й не беше груб.

Харпър позволи на Джейми да я свали от линейката. Обърна се към чалънджъра на Бен. Пресегна се на сляпо и намери дръжките на сака.

— Аз ще взема останалото. Ще се видим в колата — каза момичето.

Харпър отиде до отворения багажник на автомобила на Бен, движеше се като в мъгла. Остави сака близо до хладилната чанта и огледа улицата.

Отново видя онази овъглена, опожарена бетонена черупка в края на Вердюн авеню, която някога е била аптека. След нея, на пресечката на „Вердюн“ и „Сагамор“, се зададе бял ван без прозорци. От едната му страна в огнени пламъци бяха изписани думите: WKLL^[1] • ДОМЪТ НА МАРЛБОРО МЕН. Харпър чу, че и друго превозно средство се задава в далечината от „Сагамор“, нещо тежко и бавно: разнесе се мек, съскащ звук от въздушните спирачки и дизеловият вой на двигателя му. Звучеше като училищен автобус.

Прозорецът от страната на пътническото място на WKLL вана беше отворен. Един мъж с прожектор в ръцете се подаде през него и натисна копчето за включване. Ослепителен лъч светлина, ярък като току-що шлифован диамант, окъпа Нелсън Хайнрих точно в средата на улицата. Мъжът тъкмо беше слязъл от линейката с дефибрилатора в ръце. Премижа глуповато.

Някой изрева от високоговорителите на покрива на вана.

Харпър усети как кръвта й започва да бушува във вените й, вътрешните й химически процеси започваха да се осъществяват на бързи обороти.

Гласът, който последва, звучеше като гласа на бог. Това беше дрезгавият, груб глас на човек, който беше крещял през цялото време на концерт на „Металика“. Харпър беше чула този глас на живо само преди няколко дни, в собствената си къща. Преди това го беше слушала достатъчно често по радиото да описва апокалипсиса и да осигурява на края на света саундтрак, базиран основно върху рока от 70-те.

— Какво правим тази вечер, приятели? Ограбваме линейка? Нямаше ли монахини за изнасилване или сиропиталище за изгаряне? Е, ще ви кажа нещо. Имам добри новини и още по-добри новини. Аз съм Марлборо Мен, тук съм заедно е Крайбрежните подпалвачи и ако търсите лекарство, божке, дошли сте на правилното място. Разполагаме с точния лек да излекуваме заразените ви лайняни торби с кости. Още по-добрите новини са, че има линейка тук, така че, когато приключим с вас, крадящи и убиващи шибаняци, няма да се наложи да търсим много чували за трупове.

— Прикрийте се! — изкрещя Бен.

Страничната врата на WKLL вана се отвори. Харпър не беше виждала подобно оръжие като монтираното вътре, освен по филмите. Не знаеше марката или калибъра — нямаше представа, че гледа към „М2 Браунинг“ 50-и калибър — но подобни оръжия се слагаха на танкове или в бойни хеликоптери. Видя, че е с лента. Патроните на нея висяха в някаква метална кутия.

Един мъж стоеше на ниско столче зад оръжието, носеше яркожълти предпазители на ушите си. На Харпър й хрумнаха две неща, преди нощта да бъде разкъсана от звук и бял пламък.

Първото беше абсурдната мисъл, че подобно оръжие не може да бъде легално.

Второто беше, че другото превозно средство, което тъкмо се беше показало и подминаваше останките на аптеката, не беше училищен автобус, разбира се, а оранжев фрейтлайнър с гребло с размерите на самолетно крило и Джейкъб зад волана.