Джо Хил
Пожарникаря (68)

2

Доджът се носеше в нощта като самолет, който ускорява към края на писта. Харпър за първи път се возеше в полицейска кола. Стоеше отзад, на мястото, предназначено за арестанти. Имаше доста смисъл в това, помисли си тя.

Беше в средата, между Нелсън Хайнрих и Минди Скилинг. Минди се взираше в Харпър и в новата й прическа с влажен съчувствен поглед. Не й обърна внимание. От време на време Нелсън си тананикаше части от песента „Искам да почерпя целия свят с кока-кола“. Харп даваше всичко от себе си, за да не го слуша.

Бен шофираше. Джейми Клоуз стоеше в пътническото място, между коленете си държеше бушмастер. Бушмастерът беше дошъл от багажника, заедно с 410-милиметрова пушка, която Патчет беше подал на Нелсън. Нелсън също я беше сложил между коленете си, дулото сочеше право в брадичката му. Всеки път, в който чалънджърът минеше през някоя дупка, Харпър имаше отвратителното видение как пушката стреля оглушително и мозъкът на Нелсън опръсква тавана.

От всички само тя нямаше оръжие. Не беше особено изненадана, че не й предложиха такова. Може би не бяха сигурни върху кого щеше да реши да го използва.

— Какво ще стане, ако ченгетата, които дойдат с линейката, са ти познати? — попита Нелсън. — Работил си дълги години с портсмътската полиция, сигурно познаваш всички!

— Със сигурност ще са хора, които познавам — отвърна Бен.

— Ами… ако не искат да предадат линейката? Ако са ти приятели… ако са момчета, с които си ходил да пиеш… може би ще си помислят, че няма да стреляш?

— Ако са момчета, които ме познават, тогава ще са наясно, че никога не блъфирам.

Нелсън се отпусна в мястото си и закима невъзмутимо.

— Предполагам, че няма смисъл да се тревожа. Няма да са мои приятели. Ако имаш някакви колебания, знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен да свърша това, което трябва да се свърши. — Мъжът продължи да си тананика „Искам да почерпя целия свят с кока-кола“.

— Чакай малко — каза Бен, но Джейми Клоуз го прекъсна:

— Това вляво не е ли Вердюн авеню, господин Патчет? Не искаме да изпуснем завоя си.

— Да — отвърна бившият полицай. — Всичко изглежда различно без осветление.

Изминаха три километра от Кемп Уиндъм и не видяха нито една друга кола. Снегът си стоеше необезпокояван на пътя. Улични лампи в стил газови фенери бяха оставени по тротоарите, но не излъчваха никаква светлина. Единственото осветление идваше от отразяващата се в снега лунна светлина.

Като завиха по „Вердюн“, минаха покрай изгорялата останка от аптеката от разказа на Джон — грозна бетонена кутия с правоъгълни отвори, където някога се бяха намирали прозорците. Харпър гледаше на мястото като на местопрестъпление. То беше изгоряло и пепелта от пожара се беше посипала по снега, беше отнесена от вятъра и кой знае колко хора бяха намерили смъртта си заради това.

Вердюн авеню беше къса странична улица с величествени къщи в колониален стил, примесени с — както изглеждаше на случаен принцип скромни къщурки, които като че ли бяха останали от 60-те години на миналия век. Намалиха пред една къща с кедрова ламперия и висок до гърдите жив плет, който ограждаше моравата. Бен обърна колата, за да е с лице към пътя, по който дойдоха, и паркира.

Пресегна се през коленете на Джейми Клоуз, отвори жабката и извади нещо, което на пръв поглед приличаше на прекалено голямо снежно кълбо. Остави го на таблото и го включи: червено-син полицейски буркан, който освети улицата със своите проблясъци.

Бен се завъртя в мястото си, за да погледне към задната седалка.

— Нелсън? Ще те разположа ей там, зад живия плет. Стой ниско. След като Минди се обади, тя и сестрата ще останат на задната седалка. Джейми? Двамата с теб сме на фронтовата линия, ще поздравим пристигналите. Ще стоиш до вратата на колата и ще се опиташ да изглеждаш като ченге. Аз ще съм на пътя. Ще видят буркана и ще слязат да проверят какво става. Ще им наредя да паднат на земята с ръце на тила. Тогава идва твоят ред, Нелсън. Ще изсвириш, за да разберат, че са притиснати от двете страни. Веднъж разбрали, че са обкръжени, няма да имаме никакви проблеми с тях. В багажника носим два сака и хладилна чанта, напълнена с лед за всичко, което трябва да стои на студено. Минди и Харпър ще товарят, докато ние се занимаваме с ченгетата и екипа от линейката. — Бен изгледа много внимателно Нелсън и Джейми. — Ще се отнасяме с тях с уважение и разбиране. Без викове. Без ругаене. Без „лягай на земята, проклет задник, или ще ти пръсна проклетата глава“. Разбирате ли ме? Ако ние останем спокойни и те ще останат спокойни. — Бен се вторачи в Минди. — Готова ли си? Знаеш ли какво да кажеш?

Момичето кимна, изглеждаше сериозна като дете, на което са му разкрили някаква тайна.

— Готова съм.

Дебела решетка разделяше предните места от задната седалка, но Бен успя да промуши мобилен телефон през тесния отвор в средата. Минди го включи. Дисплеят изпълни задната част на колата с блясъка на малко фенерче. Някога Харпър смяташе, че това мъничко ярко стъклено лице е Бъдещето. Сега си помисли, че нищо друго в целия свят не олицетворяваше толкова добре Миналото.

Минди вдиша дълбоко, за да се подготви. Лицето й стана сериозно, а брадичката й се набръчка, вероятно при спомена за някакъв тъжен момент. Тя набра 911.

— Да? Да? Казвам се Минди Скилинг — дишаше тежко, напрегнато, сякаш се опитваше да не се разхлипа. — Намирам се на Вердюн авеню десет. Вердюн. Десет. Моля ви, трябва да изпратите линейка. Мисля, че баща ми получи сърдечен удар. От окото й текна една сълза, тънка ярка струйка. — Обаждам се от мобилния си. Стационарният не работи от седмици. Той е на шейсет и седем. Лежи на пода. Лежи на пода в дневната. Повърна преди няколко минути. — Отново последва отчаяна тишина. Не, не съм с него. Наложи се да изляза навън, за да намеря обхват. Идва ли някой? Изпратихте ли линейка? Моля ви, изпратете помощ.

Харпър можеше да чуе гласа от другата страна на линията — сконк-сконк звучеше като възрастните от анимациите за Марли Браун.

— Не. Никой от нас няма драконова люспа. Ние сме нормални. Татко не позволява на никой да се доближава до нас. Не ме пуска да излизам навън. За това се карахме, когато… о, господи. Аз му се оплаквах. Той се опита да излезе от стаята, но аз го последвах и продължих да му се оплаквам, и той се хвана за врата. Ох, ох, много съм глупава.

Харпър забеляза, че очите на Нелсън са плувнали в сълзи, мъжът наблюдаваше момичето в захлас.

— Моля ви, елате. Моля ви, побързайте. Не позволявайте татенцето ми да умре. Вердюн десет. Моля ви моля ви мол… — Минди натисна бутона за край на разговора.

Избърса с палец едното си око, а после и другото, за да махне сълзите. Подсмръкна — влажно, силно — макар че изражението й се беше сменило с безразличие. Подаде телефона обратно на Бен.

— Винаги съм била добра в плаченето — каза тя. — Невероятно е колко много работа можеш да свършиш, ако можеш да се разплачеш, когато си искаш. Реклами на застрахователни компании. Реклами за лекарства против алергии. Промоции за Деня на майката.

— Беше чудесна. — Гласът на Нелсън беше изпълнен с емоции. — Самият аз се просълзих.

Минди подсмръкна и избърса с ръце розовите си влажни бузи.

— Благодаря ти.

Бен кимна към Джейми.

— Сега е наш ред. Хайде, да го направим.

Двамата излязоха от колата и момичето отвори задната врата, за да може Нелсън да слезе. Когато мъжът го стори, тя я затръшна. Ако всички бъдеха убити в следващите няколко минути, Харпър и Минди Скилинг щяха да бъдат хванати в капан в полицейската кола. Минди поне имаше оръжие — малък 22-калибров пистолет. Ако беше толкова добра с патлаците, колкото с ролята на разтревожена дъщеря, Харпър сметна, че имаха шанс.

— Плаченето е лесно — съобщи Минди. Харп не мислеше, че говори на нея. Като че ли обясняваше на празната кола, сякаш не беше забелязала, че останалите ги няма. — Поне за мен. Мисля, че е по-трудно да изглеждаш искрено щастлив — да се смееш естествено. И накрая, най-трудно от всичко е да умреш пред тълпа. Трябваше да изиграя смъртта на Офелия… най-лошите пет минути в живота ми на сцена. Чувах как хората ми се смеят. Когато сцената приключи, ми се искаше наистина да бях умряла.

Харпър проследи Бен и Джейми, които отидоха пред колата, за да стоят на светлината на фаровете. Вердюн авеню десет се намираше зад дебела стена от покрит със сняг жив плет, който стигаше до гърдите на Нелсън Хайнрих. Бен размаха ръка, още малко вдясно, още малко, за да го позиционира някъде в средата на храстите.

Хари погледна към къщата, където някога Пожарникаря беше живял с Али, Ник и мъртвата жена. От едната й страна видя дъсчена ограда, вратичката й беше леко отворена, а през отвора забеляза празен плувен басейн.

Опита се да си представи Джон и останалите, заобиколили маса за пикник там. Представи си как Ник слага горчица в хотдога си, Али бърка в пакет с чипс, който шуми неприятно. Представи си Том и Каръл Стори, които седят един срещу друг, а помежду им е дъска за скрабъл, в този момент Том мести плочките, за да изпише думата си. Не й беше трудно да си представи миризмата на бургери, които се пекат на скарата, ароматът се примесва с острия мирис на хлор от басейна. А какво е онова? Пропановите бутилки пред аптеката започват да експлодират и Джон се извръща от грила с шпатула в ръка, Сара излиза от водата и застава неподвижна и нащрек в плитката част на басейна… Харпър спря на този епизод, как Сара Стори стои в басейна. В басейна с хлор.

— Сега, това, това е вълнуващо — каза Минди и се наведе напред. Големите й влажни очи блестяха в мрака.

— Нима?

— Да — отвърна момичето. — Винаги съм искала да изиграя обир.

Хари чу воя на приближаваща сирена. Сребристосините й светлини накараха ъгъла на улицата да заприлича на зимна дискотека. Една полицейска кола се показа от там — не бързаше особено — и се насочи към тях.

Бен тръгна напред, едната му ръка беше вдигната за поздрав, докато шофьорът на другия автомобил не излезе от него. Вътрешността на колата беше осветена. Вторият полицай, набита жена, остана на мястото си, на коленете й беше отворен лаптоп.

Полицаят, който шофираше, застана срещу фаровете и вдигна ръка, за да предпази очите си и да види Бен по-добре. Той беше нисък човечец, с посивяваща коса, която изглеждаше като неръждаема стомана, на носа му бяха кацнали очила с позлатени рамки. Първата мисъл на Харпър беше, че този прилича повече на счетоводител, отколкото на полицай.

— Бен Патчет? — Мъжът се усмихна с озадачена усмивка. Хей, не мисля, че съм те виждал…

Полицаят се опули шокиран. Обърна се и хукна да бяга обратно към колата, белезниците тракаха на колана му.

— Бетан! Бетан, обади се по радиото… — крещеше мъжът.

Джейми Клоуз се пресегна между фаровете на чалънджъра за бушмастера си. Той беше подпрян на бронята, наполовина скрит зад нея.

Бен наведе глава и направи четири бързи крачки към полицейската кола — не се беше насочил към полицая, който приличаше на счетоводител, а заобиколи предния капак и тръгна към пътническото място.

— Хей! — провикна се Джейми. — Хей, шибаняк, престани да бягаш или някой ще…

Пушката иззад живия плет изгърмя с вледеняващ сърцето тътен. Дребният сивокос полицай се препъна и очилата му паднаха на пътя. Харпър си помисли: Прострелян е, Нелсън току-що го гръмна. Но тогава дребният човек възстанови равновесието си и застана на място, държеше отворените си ръце отстрани на тялото си.

— Не стреляйте! — провикна се той. — За бога, не стреляйте!

Полицайката в колата беше извила глава и притиснала брадичка в яката си. Едната й ръка беше на микрофона на рамото й, натискаше бутона. Бен застана над нея и насочи пистолета си в слепоочието й през прозореца.

— Всичко е чисто — каза той. — Всичко е чисто! Вероятен сърдечен удар, това е код двайсет и четири, код двайсет и четири. Кажи им, Бетан.

Жената го изгледа с ъгълчетата на очите си, след което повтори:

— Код двайсет и четири, код двайсет и четири на Вердюн авеню десет, полицаи на мястото, изпратете линейка.

Полицайката изключи микрофона, без да е получила нареждане за това, затвори лаптопа и сложи ръце върху него.

Джейми застана в средата на улицата, прикладът на бушмастера беше потънал в рамото й, дулото беше насочено към дребния полицай.

— На колене — нареди му тя. — На колене, ченге. Не искаме да нараним никого.

— Бетан, ако излезеш от колата и легнеш по очи на тротоара, мисля, че ще приключим тук без никакви грозни сцени каза Бен.

Харпър чу още една сирена, доста по-тенорна, чийто звук се усилваше и отекваше в студения въздух по начин, който усещаше върху кожата си. Минди я погледна, очите й сияеха от въодушевление.

— Така ми се иска да снимахме всичко това — прошепна момичето.

— Бен — провикна се сивокосото ченге, докато заставаше на колене. Джейми стоеше над него, бушмастерът й беше насочен в тила му. — Пипнал си тая гадост, нали? Тя е по цялото ти тяло. Болен си.

— Имам драконовата люспа, но не знам дали е правилно да ме наричаш болен, Питър. Що се отнася до мен, по-добре съм от всякога. — Бен отстъпи назад, като не отместваше пистолета си от Бетан, която отвори вратата на колата и излезе с вдигнати ръце. Без да откъсва поглед от нея, мъжът се провикна: — Нелсън, не ти ли казах, да не държиш пръста си на спусъка? Защо стреля?

Хайнрих стоеше зад живия плет и държеше своята 410-калиброва пушка с дулото към небето.

— Накарах го да спре да бяга, нали?

— Докато се забавляваше, Бетан говореше на микрофона — съобщи Бен.

— Упс!

— Какво означава това? — попита Джейми.

— Означава, че ако сте умни, ще се махнете от тук, докато все още разполагате с време да го сторите — отвърна Бетан. Има голяма вероятност да са чули изстрела по радиото и вече да са изпратили подкрепления.

— О, не мисля — контрира я Бен. — По времето, когато спрях да ходя на работа, бяхме толкова малко, че беше необходим поне половин час, за да получим някакво подкрепление. А това беше преди месеци. Всеки знае, че нещата само се влошават. Дори диспечерът да е слушал, няма да изпрати кавалерията, защото може би е чул нещо необичайно.

— Да, прав си! — съгласи се Питър, който стоеше на колене на пътя, с протегнати настрани ръце. — Но не само диспечерът слуша тези дни. Вече не знаеш кой е на радиото.

— Какво, да му се не види, означава това? — попита Бен, но ако Питър отговори, Харпър не го чу. Гласът му беше потопен от воя на линейката, която завиваше от „Сагамор“ към „Вердюн“.

Джейми пое инициативата, заобиколи пленника си и тръгна към линейката, която паркираше зад полицейската кола. Показа бушмастера си на предното стъкло и се провикна:

— Хей, там! Свали ръце от волана…

Пушката на Нелсън стреля с оглушителен рев. Линейката подскочи, приличаше на човек, който се е стреснал от нещо. Джейми отскочи настрани, за да се махне от пътя на куршумите, но се удари в шофьорското огледало. Изтърва бушмастера, който щеше да падне, ако не го носеше на ремък около врата си.

Полицаят, на име Питър, се изправи на един крак, другото му коляно все още беше върху асфалта, и пушката изрева отново. Главата на мъжа се килна на една страна. Рядката му сива коса се разроши. Питър започна да потъва назад, сякаш изпълняваше някаква сложна йога поза.

Спрете да стреляте! изкрещя някой. Харпър така и не разбра кой. Май беше самата тя.

Линейката тръгна на заден ход. Изкривената й предна броня беше хванала задния калник на полицейската кола и я повлече със себе си през облак от дим. Бен наблюдаваше изумен цялата тази сцена и не можеше да повярва на очите си, сякаш самият той беше прострелян.

Бетан му налетя, но не се опита да му вземе оръжието или да извади своето. Вместо това го бутна някак си комично — едната й ръка в лицето му, а другата на гърдите му. Бен залитна назад. Жената се обърна, направи една крачка, а после още една. Десният крак на Патчет се удари в бордюра. Той се опита да запази равновесие. Пистолетът му изгърмя. Бетан се изви, изпъчи гърди напред. Бързо се изправи и пробяга десетина крачки, ръката й посегна към дръжката на глока, преди внезапно да падне по очи на заледения и непочистен тротоар.

Гумите на линейката се въртяха и димяха. Джейми отново хвана бушмастера и го вдигна на рамото си, крещеше разпалено нещо, което Харпър не можеше да чуе. Последва звук от мачкане на стомана. Задният калник на колата на Питър и Бетан падна на улицата. Освободена, линейката се изстреля назад, право в един телефонен стълб, и спря отново.

Гумите изпищяха и автомобилът се насочи бързо напред, точно срещу Джейми. Бушмастерът изстреля няколко поредни откоса. Пушката също изрева. Бен застана на улицата, насочи пистолета си и започна да стреля.

Предното стъкло на линейката експлодира. Сирената се задави, издаде един последен отчаян вой и замлъкна. Прожекторът се пръсна за една ярка секунда.

Джейми отстъпи настрани и застана на място, наблюдаваше глуповато как линейката мина покрай нея, вече не набираше скорост, движеше се сюрреалистично бавно като зомби от филм на ужасите. Наблюдаваха я как мина през тялото на Питър. Гръбнакът му изпука като клонка. Измина още пет метра и накрая се спря в бордюра, димящата й, направена на решето от куршумите броня се намираше на около шест метра от предницата на чалънджъра на Бен.