Джо Хил
Пожарникаря (66)

12

Поведоха я като затворничка през дърветата, Нелсън я връщаше обратно в лагера, а Джейми вървеше зад нея с пушката и отрязаната дръжка от метла. Харпър се изненада, че камъкът не беше толкова зле, колкото си мислеше. Дори сметна, че с времето може да намери утеха в него. Той предполагаше спокойствие, размисъл. Настояваше за мълчание — вътрешно и външно.

Влагаше цялото си внимание в камъка, което си беше облекчение, защото я откъсна от обичайните й тревоги: дали щеше да успее да запази живота на Отец Стори, дали щеше да опази себе си жива, какво щеше да прави, ако бебето имаше драконова люспа като нея, какво щеше да стане, ако заради стреса тръгнеше да ражда преждевременно.

Камъкът изгони всички тези мисли и в началото си помисли, че ако знаеше колко е лесно да живее с камък в устата си, нямаше да се противопоставя толкова пламенно. Тогава осъзна, че винаги беше знаела, дълбоко в себе си. Винаги беше разбирала, че послушанието означава спокойствие и точно заради това се противеше. Чувстваше, че ако поддаде веднъж, само веднъж, следващия път щеше да е лесно.

Излязоха от гората близо до параклиса. Двойните врати на църквата бяха отворени и хората гледаха към нея. Беше сигурна, че повечето от тях знаеха от какво бяга.

Харпър насочи погледа си към тях, своя студен, надменен, безочлив поглед, и изпита удоволствие, когато видя, че много от тях се скриха в сенките. Повечето от децата обаче не помръднаха. Чуждото наказание им беше интересно, то беше източник на неописуемо забавление.

Али вървеше по стъпалата на параклиса, но когато я видя, застина.

— Не спирай да си движиш задника, сестра — нареди Джейми.

Али зачака Харпър да отмине, но не успя и хукна по снега, за да я пресрещне.

— Али — започна Нелсън Хайнрих, — тази вечер трябва да си дежурна в параклиса. Връщай се на поста си.

Момичето не му обърна внимание.

— Харпър. Искам да знаеш, че никога не съм имала намерение…

Харп мълчаливо извади камъка от устата си. Събра достатъчно слюнка и я изплю върху бузата на Али. Момичето потръпна, сякаш я бяха зашлевили.

Джейми я удари в тила с юмрук или с дръжката на метлата си, не беше сигурна.

— Този камък трябва да стои в устата ти! — изкряка Нелсън. — Сега ще го държиш там до изгрев-слънце!

Харпър не отлепи поглед от Али, чието лице беше изкривено от шок и мъка, изненаданите й очи се насълзиха. Не отлепи поглед, докато момичето не изхлипа. След това лапна отново камъка и продължи към лазарета.