Джо Хил
Пожарникаря (63)

9

— Не всички ченгета в Брентуд бяха лоши. Не искам да създавам подобно впечатление. Имаше хора, които се грижеха да имаме храна, вода, тоалетна хартия и други необходими неща. Но колкото повече стояхме там, толкова по-трудно ставаше да намерим приятелско лице. Имаше много гневни ченгета, които не искаха да се грижат за нас. Когато хората започнаха да се заразяват с люспата, не бяха просто гневни. Бяха и изплашени.

Бяхме наясно какво ще се случи, още повече както бяхме скупчени на едно място. Една сутрин в килията в края на блока един от затворниците се зарази. Съкилийниците му се паникьосаха. Разбирам защо сториха онова, което последва. Ще ми се да мисля, че не бих постъпил като тях, но е трудно да преценя дали наистина е така. Другите затворници изблъскаха заразения в единия ъгъл, без да го докосват, бутаха го с възглавници и какво ли не. След това го удряха, докато не го убиха.

— Господи — прошепна Бен.

— Не умря лесно. Удряха главата му в стените, в пода и в тоалетната двайсет минути, като през цялото време онзи ненормалник в другата килия пееше „Свещ над водата“ и се смееше. В един момент заразеният затворник започна да дими и да се овъглява. Така и не се запали, но произведе доста пушек, преди да умре. Сякаш бяхме в индианска колиба. Мъжете плачеха от дима и кашляха от пепелта.

След като пребиха и убиха хлапето, полицаите издърпаха трупа от килията с гумени ръкавици и се отърваха от него. Но всички знаехме, че ще се разпространи. Цялото място беше един голям развъдник. Съвсем скоро още двама пипнаха люспата в друга килия. Последваха три момчета в друга секция. Нямам представа как или защо прескачаше така.

Харпър можеше да му обясни, но не беше сега времето. Пожарникаря беше казал, че светът е разделен на здрави и болни, но съвсем скоро щеше да е на болни и мъртви. За всички в помещението темата за разпространението на драконовата люспа се разглеждаше единствено от чист научен интерес.

Щатските ченгета не знаеха какво да правят. Нямаше място, на което се приемаха престъпници с драконова люспа, а не искаха да пускат никой от затворниците на свобода. Полицаите си облякоха екипировката, която използваха при размирици, сложиха си гумени ръкавици и събраха всички мъже с драконова люспа в една килия заедно, докато не измислеха какво да правят.

Тогава, една сутрин, един тип започна да крещи: „Горещ съм! Мисля, че умирам! По цялото ми тяло пълзят огнени мравки!“. От устата му заизлиза дим, който идваше направо от гърлото му, преди цялото му тяло да започне да гори. Нарича се голям дракон, така чух, когато издишаш огън, преди да умреш. Правиш го, защото тъканите в дробовете ти се запалват и започваш да гориш отвътре. Мъжът бягаше наоколо и пищеше, а димът излизаше от устата му като на герой от старо анимационно филмче, който случайно е изпил лют сос. Всичките му съкилийници се бяха притиснали до стените на килията, за да не се запалят и те.

Е, ченгетата веднага довтасаха, водени от главатаря си, тип, на име Милър. Повечето от тях просто стояха и гледаха горящия мъж за няколко секунди, след което започнаха да стрелят. — Клайн изчака да види дали Бен ще възрази. Мъжът не реагира, той стоеше като статуя, ръцете му бяха отпуснати на коленете му и се взираше в затворника на фона на танцуващата червена светлина от огъня. — Изстреляха около… не знам, триста патрона? Убиха всички. Убиха човека, който гореше, и всички около него.

След като изстрелите престанаха, главатарят им, Милър, си повдигна панталона, сякаш току-що беше приключил с огромна закуска от палачинки и бекон, и ни каза, че ни е спасил животите. Че е спрял верижна реакция, преди да е започнала. Че ако не били застреляли всички, затворническият блок щял да се превърне в истински ад. Другите ченгета изглеждаха шокирани, взираха се в оръжията в ръцете си, сякаш не можеха да повярват как са стреляли с тях.

Избраха някои от нас и ни дадоха гумени ръкавици, за да разчистим телата. Самият аз бях доброволец, за да глътна малко чист въздух. Намирах се в Брентуд от три-четири месеца и нито за миг не се отървахме от миризмата на изгоряла коса и пушек от затворническия блок. О, и тази празна килия? Отново се напълни. В тези дни нямаше никакви дела. Никой не беше осъждан. Но полицаите продължаваха да арестуват за грабежи и подобни престъпления и трябваше да прибират хората някъде.

През първите два месеца ни храниха с консервирано говеждо и лимонено желе. След това ситуацията с храната стана малко несигурна. Един ден получихме компот от праскови за обяд. Друг ден три ченгета разбиха една вендор машина и ни раздадоха шоколадчета. Ядохме ориз осем поредни хранения. После ни съобщиха, че повече няма да имаме закуска. Тогава започнах да вярвам, че ще умра в Брентуд. Рано или късно, щяха да спрат да ни дават и обяд. Един ден ченгетата повече нямаше въобще да се появят.

Гласът на мъжа беше дрезгав, сякаш някой точеше нож на кожен ремък. Харпър отиде в кухнята, без да иска разрешение от някого, намери една чаша и наля малко вода. Върна се и му я подаде, а той я взе с изненадан поглед, изпълнен с благодарност. Изпи я на три глътки.

Когато приключи, облиза устни и продължи:

— Както казвах, някои от ченгетата бяха точни. Имаше един пич, на име Девън. Дребен човечец. Повечето го наричаха хомо зад гърба му, какъвто може би беше, но ще ви кажа нещо друго. Той никога не застреля друг човек и един ден ни донесе две пазарски чанти пълни с бира. Каза, че имал рожден ден, и искал да празнува. Наля ни топло пиво в пластмасови чаши, раздаде ни тарталети и всички му пяхме „Честит рожден ден“. Това беше най-хубавият рожден ден, на който бях присъствал. Престояли тарталети от супермаркета и топла бира, за да ги преглътнем. — Гилбърт погледна Бен и каза: — Видя ли, има и добри ченгета в историята ми.

Патчет изръмжа.

Каръл добави:

— И на най-лошите места има останало поне малко благоприличие… и малко егоизъм в най-добрите.

Харпър се зачуди дали Каръл не мяташе камъни по нейната глава. Ако наистина го правеше, то мятането й беше тромаво и неефективно — в крайна сметка не тя имаше кекс с кафе в шкафа, докато останалите ядяха консервирано цвекло. Предположи, че от време на време в лагера се внасяха разни неща, по един или друг начин, най-вече от новопристигналите. Смяташе, че най-доброто от тях идваше тук, с любезното съдействие на Бен и Бдителните: лакомства, които да помогнат на Майка Каръл да запази силите си по време на изпитанията.

— Да, това не беше единственото добро нещо, което Девън направи за нас. Накрая стори нещо много по-важно от пластмасова чаша с бира. Ще стигнем дотам след малко.

Хоросанът между циментовите блокове в стените беше ронлив. Не толкова, че да можем да го изстържем и да избягаме, не и за десет хиляди години, но ако го разтриехме между пръстите си, получавахме нещо подобно на тебешир. Маз установи, че ако го примесим с плюнка, можем да си направим бяла паста. Точно това използва, за да прикрие драконовата си люспа, когато се зарази с нея, точно това използвах и аз. Две от черните момчета в килията ни, които пипнаха люспата, я изстъргаха от телата си и заявиха, че са се сбили. Едно ченге им хвърли бинтове и те ги използваха, за да прикрият белезите. До края на седмицата всички в килията ни бяха пипнали драконовата люспа и я криеха по един или друг начин. Разбирате ли, всички се страхувахме, че Милър и другите ще дойдат и ще започнат да ни обстрелват.

Заразата се беше разпространила и в останалите килии. Не знам дали до януари абсолютно всички я бяха пипнали, но мисля, че до Нова година повечето я имахме. Някои бяха добри в прикриването й. Други не толкова. След известно време ченгетата ни надушиха. Разбрахме, че е така, защото започнаха да носят храната с дълги до лактите ръкавици и шлемове, в случай че някой се опиташе да ги наплюе. Изглеждаха адски изплашени зад пластмасовите си визьори.

Една сутрин Милър слезе при нас с още дванайсет ченгета, всичките носеха екипировката си за размирици и щитове. Той ни съобщи, че има добри новини. Каза ни, че навън чака транспорт. Обясни, че всеки, който има драконовата люспа, ще бъде прехвърлен в лагер в „Конкорд“, където ще получи най-доброто медицинско лечение и три хранения на ден. Милър прочете от един лист, че вечерята за тази вечер ще бъде шунка и ананас. Пилаф и задушени моркови. Нямало бира, но пък имало пълномаслено мляко. Килиите бяха отворени и Милър каза на всички с драконова люспа да пристъпят напред. Един нисък черен човечец с белег от инфекцията, избил направо на лявата му буза, излезе пръв напред. Изглеждаше, сякаш имаше татуировка на папрат на лицето. На повечето хора не им избиваше по лицата, но този беше изключение и предполагам, че не е виждал смисъл да се преструва, че не е заразен. Друг тип го последва, а после и още няколко, а след това и някои момчета, които дори не знаех, че имат драконова люспа. Съвсем скоро половината блок беше излязъл в коридора между килиите. Самият аз щях да отида. Обещанието за студено мляко ме привлече. Знаете колко е вкусна една чаша студено пълномаслено мляко, когато не си пил такова от доста дълго време, нали? Гърлото ме заболяваше само при мисълта за него. Дори направих крачка напред, но Маз ме хвана за ръката и лекичко поклати глава. Затова останах.

Повечето от момчетата от нашата килия тръгнаха. Един от мъжете, които бяха с нас, Джуно Гомес, ме изгледа с объркан поглед и каза: „Ще си мисля за теб, когато хапвам закуска утре сутринта“. — Гилбърт вдигна чашата до устните си, преди да си спомни, че е празна. Харпър му предложи да му донесе още вода, но той поклати глава.

— Какво се случи? — попита Каръл.

— Мислители, че получиха шунка и пилаф? Очевидно е, че не са, нали? Заведоха ги горе, закараха ги навън и ги застреляха. Оръжията гърмяха толкова силно, че стените се разтресоха и продължиха да се тресат около половин минута. Нямаше пистолети. Чувахме само автоматични откоси. Мислех си, че никога няма да спрат. Не можехме да чуем нищо друго — нито викове, нито писъци… само гърмящи оръжия, сякаш някой хвърляше дърва в дробилка.

След като стрелбата секна, всички се умълчаха. В затворническия блок никога не беше настъпвала такава тишина, дори и в средата на нощта, когато се предполагаше, че всички трябва да спят.

След малко Милър и останалите слязоха при нас. Можехме да помиришем убийствата върху тях. Барутен дим и кръв. Носеха своите автомати М16. Милър затъкна дулото на своя между решетките и аз си рекох: Е, сега е наш ред. Ако бяхме тръгнали, щяхме да сме обречени, останахме и пак бяхме обречени. Стана ми зле от всичко това, но не паднах на колене да ги моля за живота си.

— Браво каза Харпър. — Браво на теб.

— Милър каза: „Искам десет от вас, за да почистим. Който се потруди, ще получи сода след това“. Тогава Маз попита: „Какво ще кажеш за чаша студено мляко?“. Ебаваше го, разбирате ли? Само дето Милър не схвана шегата. Отвърна само: „Разбира се, ако имаме“. Маз попита: „Какво се случи там навън?“. Сякаш вече не бяхме разбрали. Милър отвърна: „Опитаха се да избягат и да откраднат камиона“. А Маз така се разсмя. Милър премига насреща му и каза: „Така или иначе всички бяха мъртъвци. По-добре стана така. Напра’ихме им услуга. Убихме ги бързо. По-добре, отколкото да изгорят живи“. Маз му отвърна: „Такъв си ти, Милър. Винаги мислиш как да помогнеш на хората. Истински пример за съчувствие“. Както ви казах, Маз винаги си отваряше устата там, където другите биха предпочели да замълчат. Помислих си, че веднага ще го застрелят, но знаете ли какво? Мисля, че Милър също беше в шок. Може би ушите му още пищяха и не можеше да чуе Маз добре. Той просто кимна, сякаш беше съгласен с него. Отвори килията и двамата с Маз излязохме. От другите килии дойдоха още мъже. Пазачите ни накараха да си събуем обувките и да ги оставим, за да не се опита някой да избяга. Когато се събрахме десетима, се качихме горе, придружавани от пазачи в тежка екипировка. Минахме по един дълъг бетонен коридор и излязохме на паркинга през двойка пожарни врати.

Навън беше студена и ясна сутрин, толкова ясна, че в началото не можех да виждам. Поне минута целият свят беше просто едно бяло петно. Мисля си доста за това оттогава. Мъжете, които бяха застреляли, вероятно се бяха лутали наоколо слепи, докато ги застрелваха.

Когато зрението ми се проясни, видях, че тухлената стена беше направена на решето. Повечето от телата бяха разстреляни на нея, но неколцина се бяха опитали да избягат. Поне един от тях се беше отдалечил на шест метра, преди да бъде гръмнат в главата.

В края на сградата беше спрян камион. Раздадоха ни гумени ръкавици и ни казаха да се заемаме за работа. Искаха да закарат телата в Портсмът, където да се „отърват“ от тях. Полицаят, за който ви разправих, Девън, онзи, който ни донесе бири за рождения си ден. Той също беше там и държеше клипборд в ръцете си. Преброи ни, когато ни раздадоха ръкавиците, и щеше да ни провери отново, когато се прибираме в килиите. Не приличаше на себе си. Сякаш беше имал десет рождени дни миналия месец, а не един.

В началото беше лесно да хвърляме телата в камиона, но след известно време аз и Маз трябваше да се качим отзад, за да направим място за още. Благодарение на студа вече се бяха вкочанили. Имах чувството, че пренасяме дървени трупи. Преобърнах Джуно Гомес, който беше умрял с отворена уста, сякаш беше на път да зададе някакъв въпрос. Може би беше имал намерение да ги пита какво сервират за закуска в „Конкорд“. — Гилбърт Клайн се засмя на думите си, кратък, груб звук, който беше по-шокиращ и от хлип. — Бяхме натоварили около четиресет трупа, когато Маз ме хвана за лакътя и ме накара да легна до него. Придърпа тялото на Джуно върху двама ни. Просто ей така. Без да го обсъдим. Сякаш го бяхме планирали. Въобще не ми хрумна да се оплаквам.

Е, нямаше какво да му мисля. Пазачите смятаха, че сме здрави за момента, и едва ли очакваха двама от нас да се скрият в купчината от заразени трупове. А и въобще не беше безопасно да останем. Рано или късно, щяха да застрелят и останалите от нас, поради една или друга причина. Щяха да ни застрелят и да си кажат, че това е било правилното нещо, че са ни спасили от глад, от изгаряне или нещо такова. Хората, които командват, винаги си измислят оправдания за злините, които извършват в името на голямото добро. Касапница тук, малко мъчение там. Морално е да нравят неща, които се приемат за неморални, когато са извършени от обикновените хора.

Както и да е. Няма кой знае колко още за разказване. Скрихме се под телата, докато останалите затворници продължиха да хвърлят още. Никой не забеляза, че липсваме. Тогава, точно когато приключваха, чух някой да се качва в камиона и да върви наоколо. Токовете на обувките му тракаха в метала. Труповете не ни прикриваха напълно и аз можех да виждам между тях. Изведнъж погледнах напред и видях Девън и клипборда му, и проклет да съм, ако той също не гледаше право в мен. Двамата се взирахме един в друг за най-дългата секунда в историята на нашето време. Тогава ми кимна, едва. Слезе от камиона, затвори каната и шофьорът запали двигателя. Един от пазачите се провикна и попита Девън дали всички са на линия и той отвърна: да, на линия са. Човекът излъга заради нас. Знаеше, че сме в камиона, и излъга, за да можем да се измъкнем. Един ден всичко това ще свърши и аз ще намеря този човек и ще го почерпя бира. Никой не заслужава бира повече от него.

Огънят изсвири и изпука.

— Какво стана после? — прикани го Каръл.

Шофьорът включи на първа и се разкара от там. Половин час по-късно се озовахме на големия паркинг в Портсмът, където горяха мъртвите. Маз и аз се измъкнахме от камиона, без никой да ни види, но стигнахме само до дренажната тръба в края на езерото. Бяхме в капан там. Не можехме да преплуваме водата, както не можехме да прекосим и паркинга. Не знам какво щеше да се случи, ако Пожарникаря не се беше появил. Предполагам, че щяхме да измръзнем или щяхме да се предадем и да бъдем застреляни. Ще ми се да ми се удаде възможност да му благодаря. Трябва да сте горди, че е на ваша страна. Човек може да изпита съжаление към хората, които се изправят срещу него.

Последва дълга, неловка тишина.

— Благодаря ви, господин Клайн — каза Каръл. — Благодаря ви, че споделихте историята си. Сигурно сте изморен след цялото това говорене. Джейми, ще го отведеш ли отново в килията?

— Не забравяй белезниците, Джейми — напомни Бен.

Момичето пристъпи напред и застана от едната страна на Гилбърт, а Минди от другата му. Гил погледна Каръл и Бен, сивите му очи бяха изморени и отпуснати. Стана и изви ръце зад гърба си. Белезниците изщракаха, когато Джейми ги сложи на китките му.

— Щях да попитам дали има шанс да бъда преместен от хладилника за месо при другите мъже — каза Гил. — Но предполагам, че няма.

Каръл отговори:

— Много съм ви благодарна за откровеността ви. Благодарна… и щастлива. Щастлива, че сте с нас. Щастлива, че няма нужда да се страхувате, че ще ви изведем на паркинга и ще ви застреляме. Но, господин Клайн, след като знаем какво е сторил господин Мазукели за вас, не мисля, че е в интерес на обществото ни да ви пуснем. Той ви е помогнал да избягате, а вие приличате на лоялен човек. Как бихте могли да не искате да сторите същото за него? Не. Заведи го в килията, Джейми. Може да ви се струва, че отношението ни е ужасно, господин Клайн, но разбирате защо е необходимо. Както сам казахте, хората начело винаги оправдават ужасните неща, които правят за общото благо. Мисля, че много добре знам какво намеквахте, когато го казахте. Мисля, че всички разбрахме, че хвърляте камъни по мен.

Ъгълчетата на устата на Гил се повдигнаха в лека усмивка.

— Госпожо — започна той, крих се под трупове, които не бяха толкова студени, колкото вас. — Погледна към Харпър и й кимна едва. — Благодаря за водата, сестра. Ще се виждаме наоколо. — Джейми го потупа по гърба с дръжката от метла.

— Хайде, секси. Да те върнем в младоженския апартамент.

Момичето отвори вратата и вятърът издуха сняг до средата на помещението. Минди и Джейми ескортираха Гилбърт и затръшнаха вратата след себе си. Къщата скърцаше под ударите на бурята.

— Твой ред е, Харпър — каза Каръл.