Джо Хил
Пожарникаря (61)

7

Харпър се събуди и се разтресе, сякаш леглото й беше лодка, която се беше ударила в скала и корпусът й се беше пропукал. Запремигва в мрака, не беше сигурна дали беше минала само минута, или цял ден. Лодката отново се натресе на камъни. Бен стоеше в долната част на леглото й и буташе рамката му с коляно. Харп беше спала от зори до мрак и нова вечер беше настъпила.

— Сестра — каза Бен. Само дето не беше същият човек, който я беше молил предната нощ. Този беше офицер Патчет, мекото му, приятно, закръглено лице беше празно и официално. Дори беше облякъл полицейската си униформа: тъмносин панталон, изгладена синя риза, тъмносиньо палто с подплата от бяла вълна и надпис ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ ПОРТСМЪТ, изписан с жълти букви на гърба.

— Да?

— Майка Каръл се надява да я запознаеш с настоящото състояние на Отец Стори — съобщи Бен. — Възможно най-скоро. Джейми и аз ще те придружим.

Джейми Клоуз стоеше до завесата и прехвърляше един бял камък от ръка на ръка.

— Преди да я запозная със състоянието на пациента, искам аз да се запозная с него. Ще ми трябва минутка да го сторя и да се подготвя. Ще изчакате ли в другата стая?

Бен кимна и хвърли бегъл поглед на Ник, който стоеше в леглото и наблюдаваше с широки, изумени очи. Намигна му, но момчето не се усмихна.

Полицаят мина през завесата, но Джейми Клоуз не го стори.

— Харесва ти да раздаваш лекарства — каза момичето. — Ще видим дали ще ти хареса да вземеш своето.

Харпър се опита да измисли някакъв смел и умен отговор, но Джейми последва началника си в чакалнята.

Ник каза със знаци:

— Не отивай.

— Налага се — отвърна му с ръцете си.

— Недей — изрече без думи момчето. — Ще сторят нещо лошо.

Харпър взе една тетрадка и написа: Не се тревожи. Ще те заболи стомахът.

Вече си решеше косата в банята, когато чу леко почукване.

— Да? Влез.

Майкъл отвори вратата с няколко сантиметра. Луничавото му момчешко лице беше много бледо зад медния оттенък на брадата му.

— Инсулинова инжекция?

— Влизай. Облечена съм.

Младежът махна капака на казанчето и извади найлонова торбичка с няколко дози инсулин. Това определено не беше най-хигиеничното място за съхранение на лекарства, но поне бяха на студено. Вдигна тениската си и отдолу се показа кокалест и бял като рибешки корем хълбок. Той го избърса с антисептична кърпичка.

— Госпожо — каза Майкъл, без да поглежда Харпър. — Трябва да внимаваш тази вечер. Хората не са на себе си. Не мислят трезво. Али не мисли трезво.

— Ще стоиш ли тук да наглеждаш лазарета, докато съм при Каръл? — попита тя.

— Да, госпожо.

— Чудесно. Ник ще се радва да има приятел наоколо.

— Госпожо? Чуваш ли ме какво ти говоря? Че хората не са на себе си? Опитах се да говоря с Али на закуска. Не знам какво й става. Не е яла от дни, а въобще не е във форма, която й позволява да пропуска хранения. Някой трябва да направи нещо. Изплашен съм…

— Майкъл Линдквист! Тя може да извади този камък от устата си и да хапне по всяко време. Съжалявам, ако очакваш от мен да я отърва, но нямам намерение да окуражавам тази варварска глупост, като участвам в нея. Ако си дошъл тук, за да ме заплашваш или да ме изкарваш виновна…

— Не, госпожо, не! — отвърна, измъчен, младежът. — Въобще не се опитвам да направя нещо подобно! Не правиш нищо лошо. Не това ме безпокои. Онова, което ме тревожи, е, че Каръл, Бен и всичките й приятели я поздравяват, докато тя гладува. Ти си в лазарета по цял ден и по цяла нощ, така че не виждаш тази част. Не виждаш как близначките Нейбърс й шептят, че не може да се откаже, че целият лагер вярва в нея. Или как всичките й приятели сядат около нея след поредното пропуснато ядене и пеят името й, докато очите й не започнат да светят и не се свърже с Блясъка. Сякаш се нуждае повече те да се гордеят с нея, отколкото се нуждае от храна. На никой от тях не му пука колко е отслабнала или колко крехка става. Опасявам се, че ще изпадне в хипогликемия^[1] и ще колабира. Ще припадне и вероятно ще глътне този камък! Господи, това е… това е достатъчно да накара човек да я сграбчи и… сещаш се… да си събере багажа.

Майкъл беше вторият човек за последните двайсет и четири часа, който признаваше, че иска да се махне от тук. Харпър се зачуди на колко от другите хора в лагера им беше писнало и дали Каръл знаеше колко опасно хлъзгава беше станала хватката й около лагера. Може би беше наясно. Може би това обясняваше всичко.

Младежът преглътна. С по-стабилен, по-тих глас довърши:

— Прави каквото смяташ за правилно. Просто гледай да не пострадаш, госпожо. Али може да те мрази в червата точно сега, но ще намрази себе си повече, ако се нараниш заради нея. — Пое си въздух, целият трепереше, и добави: — Обичам Каръл, както някога обичах собствената ми майка, знаеш това? Напълно съм честен! Бих умрял за нея, без да се замисля. — Очите му бяха влажни, умоляващи и в тях се четеше едно но.

Имаше още за изричане, но нямаше време да бъде изречено. Бен и Джейми Клоуз чакаха.