Джо Хил
Пожарникаря (59)

5

— За дявола говорим — каза Рене и избърса очи с палец.

Кокошките кудкудякат. Харпър не знаеше кое определение за жена мразеше повече: кучка или кокошка. Кокошката беше животно, което държиш в клетка и чиято единствена стойност беше снасянето на яйца. Кучката поне имаше зъби.

Дори на лицето й да беше изписано раздразнение, Бен не го видя или поне предпочете да не го види. Той тръгна към леглото на Отец Стори, като гледаше системата, по която течеше кехлибарен сок, и банката, която висеше от нощната лампа.

— Така добре ли е? — попита Патчет.

— Да го храним от торбичка ли? Или дупката в главата му, която запуших с корк и восък? Направо е идеално. Точно както го правят в клиника „Майо“.

— Добре, добре. Не е необходимо да си го изкарваш на мен. Аз не си го изкарвам на теб. Аз съм ти фен, Харпър! Правиш невероятни неща тук. — Мъжът седна в ъгъла на леглото на Отец Стори, точно срещу нея. Пружините изскърцаха. Изгледа мъртвешкото отпуснато лице на стареца. — Ще ми се да ти беше казал повече за тази жена, коя го е смятал да заточи. Не ти е споделил нищо друго, освен че ще се наложи да я отпрати и вероятно да тръгне с нея?

— Не. Каза още нещо.

— Какво?

— Каза, че ако напусне, иска Джон да застане начело на лагера.

— Джон. Пожарникаря. — Гласът му беше равнодушен.

— Да.

— Интересна информация, макар и предоставена малко късничко. Защо му е… Пожарникаря дори не е част от лагера. Това е нелепо. Защо не Каръл? Защо няма да иска собствената си дъщеря за работата?

— Може би защото е знаел, че е нервозна параноичка, която ще сметне, че е добра идея да се раздадат пушки на децата — отвърна Харпър.

Бен хвърли бърз поглед на завесата, която водеше навън към чакалнята, сякаш се страхуваше, че някой може да стои от другата страна и да подслушва.

— Аз съм този, който реши да раздаде оръжията, и никой под шестнайсетгодишна възраст няма такова. Ще ти кажа нещо друго. Настоявам Бдителните да ходят с отворен затвор през цялото време, за да се вижда, че пушките не са заредени. Ако видя някой със затворен затвор, ще смуче камък, докато… Мъжът млъкна и остави изречението недовършено. По бузите му изби руменина. — Може би не е добра идея да наричаш Каръл „параноичка“ наоколо. Имаш достатъчно неприятности и в момента. В интерес на истината, точно заради това съм тук. Излязла си от лагера преди два дни, отишла си до дома си и едва не си се напъхала в ръцете на крематорен отряд. После, след като си се измъкнала — благодаря на бога — вместо да се върнеш на поста си, си отишла да видиш Пожарникаря и си останала там през по-голямата част от нощта.

— Постът ми?

— Майка Каръл даде ясно да се разбере, че иска да останеш при баща й, нощ и ден, докато кризата не отмине. По един или друг начин.

— Кризата отмина. Имам и други пациенти.

— Не и според Майка Каръл. — Бен наведе глава, помисли за момент, след което отново я вдигна. Кога Пожарникаря смята да направи своя ход? Когато премазаните му ребра се излекуват ли?

— Какъв ход?

— Тук. Да поеме властта.

— Той не иска да поема нищо. — Харпър осъзна, че може би беше допуснала тактическа грешка, като каза на първия лейтенант на Каръл, че Отец Стори е искал някой друг за работата, която в момента изпълняваше тя. След това си помисли: Заеби. Ако Бен се тормозеше от мисълта, че Пожарникаря може да вземе властта, нека му. Нека и той се почувства измъчен и заплашен. — Смятам, че в крайна сметка Джон ще направи най-доброто за лагера. Той винаги прави само най-доброто.

Рене се изкашля по начин, който говореше сам по себе си: Млъкни.

Бен мълча известно време, за да се вземе в ръце. Преплете пръсти върху скута си и погледна към паничката, която беше образувал с дланите си.

— Да се върнем на момента, в който напусна лагера. Опитвах се да реша какво да правим с това. Мисля, че знам как да оправим нещата.

— Какво имаш предвид… да ги оправим? Няма какво да се оправя. Отидох, върнах се, всичко е наред, всичко свърши.

— Не е толкова просто, Харпър. Опитваме се да предпазим сто шейсет и трима души тук. Сто шейсет и четирима, ако броим бебето, което е на път. Трябва да направим някои крачки, за да опазим хората. Ако тези хора правят неща, които не са безопасни… е, налага се да има някои последствия. Ако крадат. Ако крият запаси. Ако се скитат и се подлагат на опасност да бъдат заловени от онези, които искат да ни убият. Харп, знам защо си се върнала. Знам, че си имала най-добри намерения. Но всяко хлапе, което ходи на неделно училище, е наясно къде те отвеждат тези добри намерения. Ти не просто рискува своя живот и живота на ценния товар, който носиш…

Харпър не можеше да каже защо фразата ценен товар я накара да се отврати. Не беше заради ценната част, а заради думата товар. Може би я подразни самото клише. Що се отнасяше до говорене с клишета, Бен Патчет нямаше равен.

— … но също така живота на Отец Стори и на всеки друг в този лагер. Беше опасно и необмислено и наруши правилата, които съществуват с определена цел и не може да остане ненаказано. Дори и за теб. Повярвай ми: наистина се налага да има последствия за опасно поведение. Трябва да има ред. Всички искат това. Няма да желаят да останат, ако няма такъв. Хората искат да знаят, че правим всичко, за да запазим това убежище безопасно. Хората се нуждаят от закон. Нуждаят се да знаят, че някой се грижи за тях. Може би дори се чувстват по-добре, като знаят, че няколко корави задници са начело. Силата вдъхва увереност. Отец Стори, бог да го благослови… — Бен хвърли вял поглед през рамо към спящия зад него, — така и не разбра това. Отговорът му за всичко беше просто да го прегърнем. Реакцията му към крадците беше да каже, че притежанията не са от значение. Нещата бяха започнали да затъват дори преди да доведем затворниците в лагера. Така че…

— Така че… — отвърна Харпър.

Бен вдигна рамене, след което ги отпусна и въздъхна артистично.

— Така че се налага поне да направим шоу, че сме те наказали. И точно това ще сторим. Каръл иска да те види утре, за да й докладваш за състоянието на баща й. Ще те взема и ще отидем да пийнем чай с нея. Когато се върнем, ще кажа на всички, че си се покаяла в Къщата на Черната звезда, че си прекарала по-голямата част от времето с камък в устата. В известен смисъл това е най-честният начин да се справим със ситуацията. В моята професия казваме, че непознаването на закона не е извинение…

— Ignorantia juris non excusat — каза Рене. — Предвид факта, че наказанията в този лагер се прилагат на място, без възможност човек да се защити пред безпристрастен съдия или да получи честно…

— Рене — прекъсна я, изморен, Бен. — Само защото си чела няколко от романите на Джон Гришам, не те прави Върховният съд на справедливостта. Давам на Харпър алтернатива, така че ще се махнеш ли от задника ми?

— Бен, благодаря ти — отвърна нежно Харп.

Мъжът остана мълчалив за момент, след което вдигна поглед и я дари с колеблива, вяла усмивка.

— За нищо. Ако някой в този лагер заслужава да се отърве… — започна той.

— Но няма никакъв шибан шанс да го сторя — прекъсна го тя.

Патчет се ококори насреща й, устата му беше леко отворена. Отне му известно време, за да отговори нещо, и когато го направи, гласът му беше тих и дрезгав:

— Какво?

— Не — отвърна Харпър. — Няма да лапна камък заради някакво малоумно и самоунизително наказание, когато не се чувствам виновна за нищо. Също така няма да ти позволя да излъжеш хората, че съм минала през тези истерични простотии.

— Ще спреш ли да ругаеш пред мен? — попита Патчет.

— Защо, ругаенето също ли е против правилата? Ще ми спечели ли още час с камък в устата? Бен, не. Отговорът ми е не. Абсолютно не. Аз съм шибана медицинска сестра и съм длъжна да споделям, когато някой е болен, и всичко това е болно.

— Опитвам се да улесня нещата тук, мътните го взели.

— Да ги улесниш за кого? За мен? Или за теб? Или може би за Каръл? Може би се тревожи, че ако не се поклоня като вас, това ще подкопае авторитета й? Ако не ви играя по свирката, може да накарам и други хора да създават неприятности, така ли е?

— Бен — намеси се Рене, — пазенето на тайни не е ли също против правилата? Няма ли да загазиш, ако се разчуе, че се опитваш да отървеш Харпър от наказанието й? Няма да ми е приятно да видя нашия шеф по сигурността да се разхожда наоколо с камък в устата. Това може да подрони авторитета му.

— Гоооосподи — отвърна мъжът. — Гоооосподи боже. Чуйте се. Харпър… те ще те накарат… не можеш просто… не мога да те защитя, ако не ми позволиш.

— Желанието ти да ме защитиш, е в противоречие с нуждата ми да защитя самоуважението си. Съжалявам. Освен това имам неприятното усещане, че ми предлагаш да ме предпазиш от себе си. Това не е доброта, това е принуда.

Патчет постоя безмълвен известно време. Най-накрая каза със сериозен, надут тон:

— Каръл иска да те види утре.

— Добре, защото и аз искам да я видя. Ходенето до къщата ми за припаси беше добро начало за попълване на липсите в лазарета, но съвсем недостатъчно, и следващия път, в който отида на лов, ще се нуждая от помощ. Твоята и вероятно на още няколко мъже. Сигурна съм, че Каръл ще иска да се подготви за утре. Ще съм ти благодарна, ако се заемеш с приготовленията за аудиенцията ми при нейно превъзходство.

Бен стана, нервно мачкаше вълнената си шапка в ръце. Мускулите на челюстта му играеха.

— Опитах — каза той.

Едва не разкъса завесата на път за навън.