Джо Хил
Пожарникаря (56)

2

Харпър четеше дневника в тоалетната, със заключена врата, за да не влезе някой вътре и да я завари с него. Почувства се като девойка, която тайно разглежда порнографско списание с пресъхнала уста и препускащо сърце.

Когато накрая се върна в отделението и млечното сияние на зората, намери бял камък върху леглото си и листче под него. Кога ще си вземеш лекарството?, беше написал някой.

Отец Стори спеше в едното легло, а Ник в другото. Двамата бяха застанали в една и съща поза и имаха едни и същи съсредоточени изражения на лицата — невъзможно беше да не се забележи семейната прилика между тях. Детето все още беше някъде в Отец Стори, беше се съхранило перфектно, както една муха оставаше перфектно запазена в парче кехлибар. Старецът от своя страна чакаше Ник да се превърне в провисналата купчина с кости някъде след около шест десетилетия.

Харпър погледна към завесата на чакалнята, за да се увери, че няма никой там, и прибра дневника отново в тавана. Взе камъка и се шмугна в другото помещение.

Минди Скилинг, красиво слабовато момиче на около двайсет години, беше на пост. Миналия месец Харпър беше лекувала инфекцията й на пикочните пътища. Минди я изгледа с навлажнен, жален поглед. Тя имаше прекрасно, изразително лице — светли очи и дълги извити мигли — и Харп си спомни, че в един друг живот момичето беше изучавало актьорско майсторство.

— Ти ли сложи това на леглото ми? — попита тя.

Минди поклати глава.

— Кой го стори?

— Няма ли да се почувстваш по-добре — започна момичето, — ако просто си изтърпиш наказанието? Знам, че Али ще се почувства по-добре. Очите й се ококориха от внезапното вдъхновение. Сви се в края на дивана. — Какво ще стане, ако просто сложиш камъка в устата си за пет минути? Ще кажа на всички, че е било за половин час.

— Няма да го направя и за пет секунди — отвърна Харпър. — О, и, Минди? Следващия път, когато ти се инфектира пикочният мехур…

Момичето се ококори насреща й с неспокойни, готови да заплачат очи.

Можеш да си го начукаш, каза си Харпър наум, но в действителност само въздъхна и изрече: „Забрави“, и отново се върна в отделението.

Наистина не разполагаше с правилния темперамент за гадни коментари. В редките случаи, в които беше казвала нещо злобно на хората, й оставаше неприятен вкус в устата. Камъкът не можеше да е по-лош на вкус.