Джо Хил
Пожарникаря (54)

9

Харпър не знаеше, че някой ще я чака на дока, докато лодката не стигна до него и една ръка се пресегна, за да хване носа й.

— Да ти помогна ли, сестра? — Джейми Клоуз предложи ръката си.

Харп имаше чувството, че говори самият мрак. Едва успяваше да различи приклекналата набита фигура на фона на люлеещите се черни борове и на черното вълнение от черни облаци в черното небе. Имаше още някой с нея, който й помагаше да издърпа лодката. Али. Позна я по жилавото момчешко тяло и пъргавината.

Харпър пое ръката на Джейми, но се подвоуми. Пазарската чанта беше напъхана под пейката, на която стоеше, в нея се намираха ромът, цигарите, разтворимото кафе, чаят и някои други неща. Според старите закони на лагера всичко нейно беше общо, но сега тя пишеше свои собствени правила. Ако алкохолът и цигарите можеха да купят тайните на Пожарникаря, то тогава лагерът трябваше да се оправя без тези неща.

Наведе се и извади аптечката, която се намираше най-отгоре на пазарската чанта. Остави останалото вътре и се изправи.

Погледна през Джейми, опитваше се да улови погледа на Али, но момичето се отмести от клина и се обърна с гръб. Цялата трепереше — от гняв, помисли си Харпър, а не от студ. Пушката й беше закачена за рамото. Както и тази на Джейми.

— Съжалявам, че не се върнах по-рано, Али. Ще те разбера, ако си ми бясна. Ако си загазила, ще обясня на Бен и Каръл, че ти не си отговорна за случилото се. Но не виждам защо трябва да си загазила. Казах, че ще отида да проверя Пожарникаря и ще се върна след това, и така и направих. Горе-долу.

— Пропусна частта, в която се прибра у дома си, нал’ тъй, сестра? — попита Джейми.

Значи, бяха разбрали, че се беше отбила до къщата си, преди да отиде на острова на Пожарникаря. Придържаше се към дърветата, докато напускаше лагера, но беше погледнала назад и се беше запитала дали Майкъл не я гледаше от своя пост на камбанарията. Очите от камбаната виждат всички на поляната.

— Лазаретът имаше нужда от доставка на критично важни припаси. За мой късмет знаех, че мога да ги намеря в собственото си мазе.

Момичетата застанаха от двете й страни. Харпър имаше чувството, че полицейски ескорт отвежда подсъдимата в съда.

Джейми каза:

— Много голям късмет си извадила. Знаеш ли какво друго е било голям късмет? Че не си била пребита до смърт с щеки за билярд. Ние също извадихме късмет. Извадихме късмет, че не проследиха следите ти в гората до лагера ни. О, да. Видяхме ги. Крематорният отряд се появи веднага след като влезе вътре. Двете носехме пушки, но Али ми каза, че трябва аз да те застрелям. Не можеше да си представи тя да го стори. Скрихме се в гората и наблюдавахме, докато дневната светлина не се скри. След това нямаше смисъл.

Харпър и ескортиращите я момичета излязоха на футболното игрище, което приличаше на снежен кош, напълнен с лунна светлина. Не можеше да разбере дали туптящата болка в корема й беше предизвикана от притеснение, или бебето беше решило да я посрита.

— Али — започна медицинската сестра, — съжалявам, че те изплаших. Не биваше да те подлагам на нищо от това. Но трябва да разбереш, че не можех да рискувам да изпратя дете на подобна опасна мисия, след като можех да отида аз. А ти си дете. Всички Бдителни са деца.

— В крайна сметка обаче ни постави в опасност. Постави целия лагер в опасност — каза Джейми.

— Внимавах. Нямаше да намерят следите ми.

— Не им тря’аше да ти намират следите. Тря’аше само да намерят теб. Може би си мислиш, че нямаше да им кажеш нищо, но е странно как една щека за билярд развързва устите. Не тря’аше да ходиш. Знаеш, че не тря’аше да ходиш. Онова, което тормози Али най-много, е, че не тря’аше да те пуска. Дадохме някои обещания, за да могат хората ни да са в безопасност. За да държим разни добронамерени тъпачки като теб в лагера, под надзор. Всички Бдителни обещаха на Майка Каръл…

— Майка КОЯ! Тя не е ничия майка, Джейми. — Харпър си помисли, че Майка Каръл и Бдителните звучеше като банда, която беше свирила на музикалния фестивал „Лилит“ през 1996-а.

— Обещахме на нея, обещахме и на себе си и в крайна сметка се издънихме. Каръл се поболя от страх, когато разбра, че си изчезнала. Сякаш не беше подложена на достатъчно проблеми в последно време.

— Добре. Каза каквото имаше да казваш. Кажи на Каръл, че си предала съобщението й и следващия път, в който имам нужда да подишам чист въздух, ще се постарая да й оставя бележка. Али, можеш да престанеш с мълчаливата си стачка. Малко съм стара, за да се впечатля от подобно нещо. Имаш ли да казваш нещо? Направи ми услуга и изплюй камъчето.

Али се обърна към нея и я изгледа враждебно с влажни, обвинителни очи. Джейми изпръхтя.

— Какво? — попита Харпър.

— Мислиш си, че ти си загазила. Това не е нищо в сравнение с купищата лайна, под които се намира Али, задето те пусна. В момента си изтърпява наказанието. Помоли за шанс да изкупи греховете си и Мама Стори й даде такъв.

— Как? Да не е приела обет за мълчание?

— Не точно. Помниш ли какво правеше Отец Стори? Смучеше камък, когато имаше нужда да помисли?

Снегът скърцаше под краката им, докато се изкачваха по хълма. Харпър имаше нужда от известно време, за да осъзнае какво й говори Джейми. Нощта беше дълга.

— Трябва да се ебаваш с мен.

— Хич не те ебавам. Али носи камък в устата си, за да помисли над грешките си и да се съсредоточи върху задълженията си. Последния път, в който свалихме гарда, някой взе камък и го използва, за да смаже главата на Отец Стори. Всички носим камъни сега, за да помним. — Джейми извади ръка от джоба си и й показа голям колкото топка за голф камък.

— О, по дяволите. Колко време смяташ да смучеш това нещо, Али? — попита Харпър, сякаш имаше някаква надежда момичето да й отговори.

Али я погледна намръщена, като че ли искаше да изплюе камъка в лицето й.

— Това зависи от теб, разбираш ли? — попита Джейми. — Ти не беше на събранието, на което се реши, че трябва да има последици за хората, които смятат, че са над правилата. Никой не ти е бесен. Майки те е видял да отплаваш към острова на Пожарникаря, така че знаем, че си била в безопасност за известно време. Бен и Майка Стори разговаряха и се съгласиха, че няма да е честно да правят от мухата слон за това, че си напуснала безопасната територия. В същото време Каръл се тревожеше, че ако на теб ти се размине, останалите ще се надигнат. Затова стигнаха до решение и Али се съгласи с него. Тя трябва да носи камъка в устата си, докато ти не го вземеш от нея. Ти трябва да го носиш в устата си само за…

— Джейми, оценявам, че си толкова открита с мен. Трябва да знаеш обаче, че без значение какво сте решили всички, няма да смуча камъни, сякаш това е някакво средновековно мъчение. Ако смяташ, че ще го сторя, значи, че Али не е единствената с камъни в главата.

Озоваха се на югоизточния край на параклиса, близо до стъпалата към женското спално помещение в мазето. Трима Бдителни стояха на пънове и пееха някакъв селски и изключително брутален химн, „Окачиха го на кръст“. Очите им светеха като медни монети, а драконовата люспа на откритите им ръце блестеше като горяща дантела и къпеше снега в пурпурно сияние. Дъхът им излизаше между устните им под формата на червена пара. Всичките изглеждаха прегладнели, скулите им бяха изпъкнали под кожата на лицата им. Тънки ръце, тънки вратове, хлътнали слепоочия, прически, характерни за концентрационен лагер. На Харпър й хрумна една мисъл: Когато стомахът ти е празен, празна е и главата ти.

— Е, надявам се да си промениш мнението, сестра. Щото покаянието на Али не приключва, докато не започне твоето.

— Али — каза Харпър, аз поемам отговорност за издънката си. Пълна отговорност. Което означава, че ако искаш да го играеш мъченица, това зависи изцяло от теб. Няма да те карам да го правиш. — Хвърли кос поглед към Джейми и добави: — Нито пък някой друг може да ме накара да го направя. Това е унизително и инфантилно. Ако някой иска да беля картофи или да търкам тигани, не се страхувам да си изцапам ръцете. Но ще пропусна този гротесков акт на самоунижение, благодаря ви.

— Али е готова да направи каквото е необходимо, за да оправи нещата. Хората гледат към теб, сестра… определено няма да е лошо и ти да сториш нужното. Али е доволна, че служи за пример колкото време трябва.

— Или до вечеря.

— Не. Грешиш за това. Ако не вземеш камъка от нея и не го носиш, остава в устата й за закуска, обяд и вечеря… макар че може би помниш, че ние, Бдителните, се отказахме от нашия обяд преди известно време, за да могат такива като теб да ядат. Предполагам, че Али ще вади камъка и ще го слага под възглавницата си, докато спи, но това е всичко.

— Не знам коя от вас е по-лоша. Тя с нейния камък в устата или ти с твоите глупости в устата. — Харпър спря да върви, обърна гръб на Джейми Клоуз и заговори на Али с ръцете си.

— Спри това — каза и с езика на мълчанието, на който я беше научил Ник.

Момичето срещна погледа й със студени, изпълнени с омраза очи. Тъй като знаеше, че отскоро се учи, й отговори с бавни и плавни движения, които гласяха следното:

Т-И

З-Н-А-Е-Ш

К-А-К

Д-А

М-Е

Н-А-К-А-Р-А-Ш

Последната част от изказването на Али включваше средния й пръст и не беше необходимо човек да е учил езика на глухонемите, за да схване смисъла на жеста.